Само че как да й предложи без пръстен?

За кратко му мина през ума мисълта дали да не помоли Анабел да избере подходящ пръстен, но дори и той знаеше, че това би било прекалено. Трафикът съвсем се задръсти. Хийт закъсняваше за срещата си в единайсет. Забарабани нервно с пръсти по волана. Осъзнаваше, че ще е трудно да предложи брак на Делейни, без да спомене думата «любов», но реши, че по-късно ще мисли за това. Засега трябваше да реши какво да прави с пръстена. Тя бе споделяла с него мнението си за диамантите и той подозираше, че неговата философия «колкото по-голям, толкова по-добре» може би нямаше да съответства на изтънчения й аристократичен начин на мислене. Тя би искала някой по-малък камък с фина изработка. Освен това трябваше да внимава и за онези глупости за цветовете, за които толкова се приказваше. Лично на него всички диаманти му се струваха еднакви.

Колите не помръдваха. Хийт отново се замисли. Какво пък, по дяволите? Извади мобилния и набра номера.

Като никога, отговори Анабел вместо гласовата й поща.

Изложи й накратко проблема си, но тя явно беше в неотзивчивите си настроения и толкова силно се разкрещя, че въпреки оглушителните клаксони трябваше да държи телефона по-далеч от ухото си, за да не му спука тъпанчето.

— Искаш от мен да направя какво?

Анабел фучеше из къщата, тряскаше вратите на шкафчетата, изрита кошчето за боклук. Не можеше да повярва, че се бе влюбила в такъв абсолютен идиот. Хийт искаше от нея да избере годежен пръстен за Делейни! Какъв скапан ден! А на всичкото отгоре семейното събиране по случай рождения й ден предстоеше само след две седмици. Бъдещето й изглеждаше съвсем мрачно.

Грабна сакото си и излезе на разходка. Може би слънчевият октомврийски следобед щеше да повдигне духа й. Всъщност би трябвало да е на седмото небе. Господин Броницки и госпожа Валерио бяха решили да се съберат.

— Бихме искали да се оженим — обясниха те на Анабел, — но не можем да си го позволим, затова решихме просто да се съберем и да живеем заедно.

Повод за още по-голяма радост беше вероятната първа женитба, която «Идеалната половинка» щеше да уреди. Джанин и Рей Фийдлър, изглежда, искрено се обичаха.

Анабел бе толкова щастлива за приятелката си, че за пръв път от много дни се усмихна. След като Рей престана да зализва косата си на темето, поведението му се промени и той се оказа много свестен тип. Джанин се боеше, че ще го отблъсне с операцията на гърдата, но за него тя беше най-красивата жена на света.

Сватовницата имаше и други причини да се чувства щастлива. Нещата между Ърни Маркс, срамежливия директор на начално училище, и Уенди, жизнерадостната архитектка, изглежда, се бяха задълбочили. Успя да убеди Мелани да забрави за увлечението си по Джон Нейджър. И благодарение на шумотевицата около историята на Хийт и Делейни, бизнесът й процъфтяваше. Най-сетне имаше достатъчно пари в банката, за да може да си позволи да помисли за нова кола.

Ала вместо това умът й бе зает със звездната двойка. Как може Хийт да е толкова сляп? Противно на някогашното си убеждение, сега Анабел знаеше, че Делейни не е жената, която щеше да го направи щастлив. Тя бе твърде сдържана, твърде възпитана. Прекалено съвършена.

Пръстенът беше в джоба му, но езикът му сякаш бе залепнал за небцето. Това беше глупаво. Никога не губеше самообладание, а ето го сега — целият потънал в пот!

Този следобед бе изпратил секретарката си да купи пръстена, който бе избрал още преди две седмици, веднага след като се върна от Денвър. Двамата с Делейни тъкмо бяха привършили вечеря за петстотин долара в «Чарли Тротър». Осветлението бе приглушено, музиката — тиха, обстановката — идеална. Трябваше само да вземе ръката й и да произнесе вълшебните думи: Ще ми окажеш ли честта да се омъжиш за мен?

Реши да избегне цялата тази неловка част с «обичам те» и да се придържа към конкретни неща. Ще й каже, че е впечатлен от ума й; покорен от външността й. Колко много му харесва да играе голф с нея. Но най-вече му допадат изисканите й маниери, чувството, че го допълва. Ако го притисне за любовта, ще й каже, че е напълно сигурен, че в бъдеще ще я обикне, след като се оженят и поживеят заедно, и той се увери, че бракът им ще е завинаги. Но някак си не вярваше, че тя ще погледне на уверенията му в същата положителна светлина като него, затова по-добре бе да избегне конкретен отговор.

Запита се дали в очите й ще се появят сълзи, когато й даде пръстена? Вероятно не. Тя не беше много емоционална, което бе още едно нейно положително качество. След това ще отидат в дома му и ще отпразнуват годежа в леглото. Ще се постарае да действа бавно. Със сигурност нямаше да я припира, като Анабел.

По дяволите, колко беше забавно с нея.

Забавно, но не и сериозно. Да се люби със сватовницата си, беше вълнуващо, безумно, страстно и жарко преживяване, но не беше нещо важно. Мислеше толкова често за този кратък епизод единствено защото не можеше да го повтори, а забраненият плод, както винаги, е най-желан.

Хийт опипа нервно синята кутийка с подплата от червено кадифе в джоба си. Избраният пръстен не му харесваше много. Диамантът беше само малко повече от един карат, защото Делейни, за разлика от него самия, не обичаше нищо показно. Но Питона нямаше нищо против малко показност, още повече, когато ставаше дума за накита, който ще постави на пръста на бъдещата си съпруга. Ала нали все пак не той щеше да носи проклетия пръстен, така че предпочете да запази мнението за себе си.

Добре… Време бе да започне. Щеше да изрече необходимите фрази, като внимателно избягва опасната тема за любовта, ще й връчи шибания пръстен и ще й предложи. А после ще я заведе у дома си, за да подпечатат сделката.

Завибрира мобилният телефон в джоба му, лежащ до кутийката с пръстена. Анабел строго му бе забранила да говори по телефона, когато е с Делейни, но какво значение имаше? И без това трябваше да свиква, след като ще се женят.

— Чампиън.

Хвърли извинителен поглед на бъдещата си съпруга. Гласът на Анабел прозвуча в слушалката хрипливо, като пробит радиатор.

— Веднага ела тук!

— В момента съм точно по средата на важна среща.

— Не ми пука, дори да си в Антарктида. Домъкни тук жалкия си задник.

Чу някакъв мъжки глас при нея. Или няколко мъжки гласа. Хийт настръхна.

— Всичко наред ли е при теб?

— Звуча ли ти като да съм наред?

— Звучиш ми като бясна фурия.

Но тя вече бе затворила.

Половин час по-късно двамата с избраницата му бързаха по тротоара към верандата пред дома на сватовницата.

— Тя не е истеричка по природа — повтори Делейни. — Трябва да се е случило нещо наистина лошо.

Той вече й бе обяснил, че Анабел беше по-скоро вбесена, отколкото истерична, но самото понятие «вбесен», изглежда, бе чуждо на Делейни, което не предвещаваше нищо добро в бъдеще, особено в онези моменти, когато се налагаше да гледа как «Сокс» губи поредния мач.

— Струва ми се, че има някакъв купон — отбеляза бъдещата му съпруга, като натисна звънеца.

Отвътре долиташе такъв оглушителен шум, че едва ли някой щеше да го чуе, затова Хийт се пресегна през нея и бутна вратата.

Зрелището, разкрило се пред очите им, наистина си го биваше. Шон Палмър и половин дузина от съотборниците му от «Беърс» се бяха разположили удобно в дневната на Анабел, което само по себе си едва ли бе повод за тревога, но през зеещата врата на кухнята той зърна още една компания от играчи, всички от «Чикаго Старс». Очевидно офисът на брачната агенция бе неутрална територия и макар петимата или шестимата играчи от съперничещите си отбори да не общуваха пряко, се гледаха от двата противоположни ъгъла, докато неговата Тинкърбел стоеше по средата под сводестата врата. Хийт много добре разбираше защо беше толкова изнервена. Нито един от двата отбора не бе забравил оспорвания мач от миналата година, когато реферът присъди на «Старс» съмнителна и много дискутирана победа. Той не можеше да си обясни коя част от мозъка й си бе взела отпуск, че да покани в дома си едновременно играчите и от двата отбора.

— Хей, вижте всички, Джери Магуайър* е тук.

[* Герой от едноименния американски филм с Том Круз в главната роля на амбициозен и безскрупулен агент. — Бел.прев.]

Хийт махна с ръка в отговор на поздрава на Шон Палмър. Делейни леко се притисна към него.

— Как така нямаш кабелна телевизия, Анабел? — възнегодува Еди Скинър толкова гръмогласно, че успя да надвика музиката. — Може би имаш на горния етаж?

— Нямам — сряза го младата жена и влезе в дневната. — И веднага си свали огромните крака от възглавниците на дивана ми. — Завъртя се на сто и осемдесет градуса и опря пръст, като дуло на пистолет, в гърдите на Тримейн Ръсел, най-добрия защитник на «Беърс» от последното десетилетие. — Използвай шибаната подложка за чаша, Тримейн!

Хийт не помръдна, само се усмихваше. Сложила ръце на кръста, с развети червени коси и пламтящи, мятащи искри очи, тя му приличаше на раздразнена ръководителка на отряд от бойскаути.

Тримейн вдигна чашата и избърса края на масата с ръкава на скъпото си сако по поръчка.

— Извинявай, Анабел.

Брачната посредничка зърна усмивката на Чампиън, пристъпи напред и стовари гнева си върху него.

— Ти си виновен за всичко! Тук има четирима твои клиенти, а преди година не познавах никого от тях. Ако не беше ти, щях да бъда само една от фенките, наблюдаваща от безопасно разстояние как се налагат един друг.

Избухването й привлече всеобщото внимание и някой намали музиката, за да могат да се насладят докрай на интересното зрелище. Анабел тръсна глава към кухнята.

— Изпиха всичко в къщата, включително каната с разтвора за африканските теменужки на баба ми, който току-що приготвих и проявих неблагоразумието да оставя на плота.

Тримейн сръчка Еди в рамото.

— Казах ти, че има странен вкус.