— Приказен — добави Кики. — Пълно е с ергени, а с това, което научихме от теб, спокойно можем да започнем свой бизнес.

Бриана наклони глава. Правите й руси коси се спуснаха върху рамото.

— Не знаем как да ти благодарим, Порша, че ни показа най-важното в професията. Признавам, че понякога не ни допадаше строгостта ти, но сега наистина сме ти благодарни.

Агентката стисна потните си длани.

— Радвам се да го чуя.

Двете жени се спогледаха. Бриана кимна едва забележимо към Кики, която се заигра с горното копче на блузата си.

— Двете се чудехме… всъщност се надяваме, че може би… Имаш ли нещо против, ако от време на време ти се обаждаме? Зная, че като за начало ще имаме милион въпроси.

Те искаха тя да ги напътства. Отиваха си, оставяха я сама, без опитни помощнички, а на всичкото отгоре искаха да им помага.

— Разбира се — рече Порша сковано. — Обаждайте ми се, когато имате нужда.

— Благодарим много — рече Бриана. — Наистина много сме ти благодарни.

Порша успя да кимне, както се надяваше, грациозно, но стомахът й се преобърна. Не бе обмислила предварително следващите си думи. Те сами изскочиха от устата й.

— Виждам, че нямате търпение да започнете начинанието си, и не бих искала да ви задържам. Напоследък няма много работа и наистина не е необходимо двете да се мотаете тук още две седмици. Ще се справя и сама. — Махна към вратата като директорка на училище, която отпраща непослушните си питомки. — Вървете. Довършете това, което е нужно, и тръгвайте.

— Наистина ли? — Бриана ококори очи. — Нямаш нищо против?

— Разбира се, че не — отвърна Порша. — Защо да имам?

Невярващи на късмета си, и двете хукнаха към вратата, преди шефката им да бе размислила.

— Благодарим ти, Порша. Ти си най-добрата.

— Най-добрата — прошепна агентката, когато най-после остана сама.

Отвън проехтя още една гръмотевица и стъклата издрънчаха. Тя сложи ръце на бюрото и отпусна глава върху тях. Повече не издържаше.

Същата вечер седеше сама в тъмната дневна и се взираше в нищото. Бяха минали почти шест седмици, откакто за последен път видя Боди, и цялото й същество тъгуваше за него. Чувстваше се като дърво без корени, изоставена и нещастна, безкрайно самотна. Личният й живот представляваше пълна разруха, а «Стабилни бракове» се разпадаше. Не само заради предателството на служителките й, но и защото бе изгубила интуицията си и желанието си за работа.

Замисли се за това, което се бе случило с Хийт. За разлика от нея, Анабел се бе възползвала от шанса си и се бе справила блестящо. Всяка от вас има право само на едно запознанство, бе им поставил той условието си. И докато Порша бе следвала своята сериозно увредена интуиция, Анабел предпочете да рискува и го запозна с Делейни Лайтфийлд. Каква ирония на съдбата! Тя самата познаваше от години семейство Лайтфийлд. Делейни бе израснала пред очите й. Но толкова бе заета със самоунищожението си, че въобще не й хрумна да я представи на Хийт.

Погледна часовника си. Наближаваше девет. Нямаше да издържи още една безсънна нощ. От седмици не си позволяваше сънотворни, защото се боеше да не стане зависима от тях, но ако не се наспи, просто ще се побърка. Сърцето й панически се разтуптя. Притисна ръка към гърдите си. Ами ако сега умре? И какво от това? На кого му пука за нея? Само на Боди.

Повече не можеше да понася това мъчение. Облече дългото розово палто, взе чантата си и слезе с асансьора във фоайето. Въпреки че беше тъмно, си сложи слънчевите очила «Шанел», в случай че се натъкне на някой от съседите. Не можеше да понесе мисълта, че могат да я видят в това състояние — без грим, със старо долнище на анцуг, което се подаваше изпод палтото от «Марк Джейкъбс».

Зави забързано зад ъгъла и се запъти към денонощната аптека. Там се отправи директно към рафта със сънотворните и тогава видя едно телено кошче, пълно догоре с прашни яркочервени кутийки с великденски пиленца от маршмелоу, с надпис «75% намаление». Кошчето беше в края на пътеката, срещу хапчетата за сън. Майка й купуваше такива пиленца за всеки Великден и ги подреждаше в купата от «Франклин Минт». Порша все още си спомняше вкуса на захарните кристали между зъбите си.

— Да ви помогна с нещо?

Продавачката, закръглена латиноамериканка, наплескана с твърде много грим, явно не беше наясно, че понякога никой не може да ти помогне. Порша поклати глава и момичето изчезна.

Извърна се към сънотворните, но кутийките танцуваха пред очите й. Погледът й отново се насочи към кошчето с великденските пиленца. Великден беше преди пет месеца. Сега навярно имаха вкус на гума.

Отвън, на улицата, профуча полицейска патрулка с включени сирени и на Порша й се прииска да запуши уши с пръсти. Някои от червените кутийки бяха скъсани, а целофанените пликчета се бяха разлепили. Отвратително. Защо не са ги изхвърлили?

Над главата й тихо жужаха флуоресцентните лампи. Наплесканата продавачка се взираше в нея. Само да се наспи и ще се съвземе. Трябваше по-бързо да избере някое хапче за сън, но какво?

Шумът на флуоресцентните лампи пронизваше слепоочията й. Пулсът й се ускори. Не можеше да стърчи вечно тук. Краката й се раздвижиха. Чантата й се свлече ниско върху ръката. Вместо да вземе някое приспивателно, тя се протегна към кошчето с пиленцата. Усети как между гърдите й се стече струйка пот. Порша взе една кутийка, после още една и още една. Отвън изсвири клаксон на такси. Тя подскочи и рамото й се блъсна в стойката с пособия за чистене. Един пакет гъби падна на пода. Препъвайки се, Порша се отправи към касата.

Зад апарата стоеше пъпчиво хлапе, с валчесто лице без брадичка. Взе една от кутийките.

— И аз обичам тези нещица.

Порша прикова поглед в стойката с таблоидите. Момчето прокара кутийката през скенера. Всички, живеещи в сградата й, пазаруваха тук, а много от тях вечер разхождаха кучетата си. А ако някой от тях влезе и я види?

Момчето взе кутийка със скъсан целофан.

— Това е скъсано.

Тя трепна.

— Те са за… малката ми племенница.

— Искате ли да ви донеса друга?

— Не. Всичко е наред.

— Но тази е скъсана.

— Казах, че всичко е наред! — изкрещя тя и хлапето се сепна. Изкриви устни в някакво подобие на усмивка. — Ще правят гердани от тях.

Той я погледна, сякаш бе луда. Сърцето й запрепуска още по-бясно. Служителят продължи да сканира баркодовете на кутийките. Вратата се отвори и в магазина влезе възрастна двойка. Не ги познаваше, но ги беше виждала преди. Момчето сканира последната кутийка. Тя му пъхна двайсет долара, а той ги огледа като данъчен инспектор. Пиленцата лежаха пръснати върху плота и всеки можеше да ги види — осем червени кутийки, с по шест пиленца в кутия. Касиерът й подаде рестото. Порша го пъхна в чантата си, без да си прави труда да вади портмонето.

Телефонът до касата иззвъня и момчето вдигна.

— Здравей, Марк, какво става? Не, трябва да вися до полунощ. Гадост!

Порша грабна кесията от ръцете му и напъха останалите кутийки вътре. Една падна на пода, но тя дори не я погледна.

— Хей, госпожо, няма ли да си вземете касовата бележка?

Тя забърза към улицата. Отново бе заваляло. Притисна кесията до гърдите си и едва не се сблъска с една приятна млада жена, която сигурно все още вярваше в щастливата любов. Дъждът намокри косата й и когато се прибра у дома, цялата трепереше. Захвърли кесията върху масата в трапезарията. Някои от кутийките се изсипаха.

Порша свали палтото си. Едва си поемаше дъх. Трябваше да си свари чаша чай, да пусне музика или да включи телевизора. Но не направи нито едно от тези неща. Вместо това се свлече на стола, начело на масата, и бавно започна да подрежда кутийките в редица.

Седем кутийки. По шест пиленца във всяка.

Ръцете й трепереха, докато разкъсваше целофанените пликчета. Червени късчета от кутийките изпопадаха на пода. Пиленцата се изтърколиха върху масата и заедно с тях като едър сняг се посипа жълта захар.

Най-сетне всички кутийки бяха отворени. Тя захвърли върху килима останките от кутийките и целофанените пликчета. Останаха само великденските пиленца. Докато се взираше в тях, Порша осъзна, че Боди беше прав. През целия й живот я бе ръководил страхът. Толкова се страхуваше да не се провали, че бе забравила да живее.

Започна да яде пиленцата едно по едно.

Строителните ремонти, задръстили трафика в Денвър, окончателно скапаха настроението на Хийт. От шест седмици излизаше с Делейни и се отнасяше с голямо уважение към нея. Все пак това беше бъдещата му съпруга и не искаше тя да си мисли, че търси само секс. В съзнанието му изплува образът на голата Анабел. Той стисна зъби и натисна клаксона на колата под наем. Мислеше за сватовницата само защото се тревожеше за нея. Колкото и да душеше наоколо, не успя да разбере със сигурност дали тя има интимни отношения с Робилард.

Реалната възможност Дийн да се възползва от Анабел го подлудяваше, но той се застави да насочи мислите си само към Делейни, както и трябваше да бъде. По време на двете им последни срещи тя му изпращаше ясни сигнали, че е готова за секс, което означаваше, че вече бе време да предприеме крачка напред, но това не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Първо, тя имаше съквартирантки, така че трябваше да я заведе в своята къща, но как можеше да я покани у дома си, преди да е прибрал фитнес оборудването в сутерена? Искаше тя да хареса къщата му, но вече бе разбрал, че избраницата му не е във възторг от модерната архитектура, така че навярно щеше да се наложи да я продаде. Преди два месеца не би се и замислил, но след като бе видял дома си през очите на Анабел, започна да се отнася по различен начин към мястото. Надяваше се да убеди Делейни да промени мнението си.

Показа среден пръст на тъпанаря, който го засече, и се замисли над един по-голям проблем. Не можеше да се отърси от старомодното разбиране, че трябва да предложи брак на тази жена, преди да станат любовници. Тя беше Делейни Лайтфийлд, а не някоя футболна фенка. Вярно, срещаха се едва от шест седмици, но за всички, освен за Боди, беше ясно, че са идеални един за друг, така че защо да чака?