— Май не са били големи умници, щом са нападнали такъв едър и силен мъж като вас.

— Еджи, моля те, побързай — каза Сабрина, докато помагаше на Ийън да си съблече дрехата.

— Аз съм Еджи Фицпатрик — тя направи скован реверанс и повдигна единия край на тъмносинята си муселинова пола. — На вашите услуги, сър.

— Еджи! — викна Сабрина и прекъсна Ийън, който бе започнал да се представя.

— Тръгвам — каза прислужницата и се запъти към вратата, като им помаха с ръка. — Но няма защо да бързам. Ако бандитът не иска да сподели съдбата на приятелчето си, няма да отиде много далеч — промърмори нещо за припряността на младите, отвори вратата, която водеше към големия салон, и остави Ийън и Сабрина сами.

Известно време тя не свали поглед от него, само стискаше дрехата му, сякаш беше безценна. Големите й очи го гледаха прямо и същевременно с необикновена мъдрост, която напомняше на Ийън за кошута, потърсила убежище в гъста гора. Нещо го смущаваше в този поглед, но той не можа да определи какво е, може би защото никога досега не беше го виждал. Поне не и върху лицата на другите жени, всяка от които искаше да вземе нещо от него — тялото му, за да й затопля леглото, златото — за да се накичи, инициала му — за да го добави към собствения си монограм.

Но какво толкова имаше у тази жена? Сияние? В очите й имаше нещо властно — там трепваха искри, щом го погледнеше. Пламъкът на искрената любов? И то към мъж, когото не познаваше?

— Виждали ли сме се?

Тя сведе поглед към палтото, което държеше.

— Да.

— Сигурна ли сте?

— Ако ме оставите да ви превържа ръката, ще ви подсетя за първата ни среща — каза тя и закачи дрехата му зад вратата, между белите и червените рози на тапета.

А да, ръката. Почти я беше забравил.

— Дадено.

Той се настани на едно високо кресло точно до вратата и като се отпусна върху твърдата тапицирана облегалка, напълнена с конски косми, се вгледа в нея.

Срещу леглото имаше шкаф от палисандрово дърво. Сабрина го отвори и смъкна ръкавиците си.

— Само ръката ли е ранена? — попита тя, докато изваждаше от дъното една орехова кутия.

— И гордостта — Ийън дръпна окървавения си ръкав и сгъна ръката пред себе си, за да не изцапа копринения брокат, върху който имаше същите рози като на тапета.

— Не разбирам защо се чувствате засегнат — тя остави кутията на пода и му подаде една ленена кърпа. — Нападнаха ви двама души, освен това те бяха въоръжени.

Ийън притисна кърпата върху раната.

— Не това ме засегна — усмихна се той.

— А какво?

Светлината от газена лампа се плъзна по косите й и те пламнаха като бургундско вино.

— Никой уважаващ себе си мъж не може да срещне толкова красива жена и да я забрави.

Тя сведе очи, но не престорено, а с неподправен свян. Ийън не беше свикнал с подобни реакции. Напоследък поддържаше връзки с жени, за които любовта беше само сделка. Нямаше нищо против това — просто взаимно си плащаха за услугите. Смяташе дори, че такива жени са по-почтени от онези, които даваха мило и драго да се омъжат за някой богаташ и да му вземат парите.

— Е, може би нещо ви е попречило да ме запомните — тя прехвърляше зелената панделка, стегнала талията й, между пръстите си.

Вероятно е бил пиян. Но дори и тогава със сигурност не би я забравил.

Навън изтрещя гръм и жената впери поглед във вратата. Стоеше, допряла нежната си ръка до шията, и гледаше така, сякаш нещо ужасяващо ще влезе в стаята всеки момент.

Тръпки побиха Ийън. Усети, че у него се заражда чувство, което му бе чуждо. Искаше да я прегърне, да погали лъскавата й коса, да й каже, че нищо лошо няма да й се случи поне докато той диша на тази земя. Никоя друга не бе успяла да събуди у него точно такова желание. Досега бе проявявал само плътската си стихия. Изпита странното усещане, че нещо ги свързва, сякаш бяха сродени. Коя ли е?

Роклята и атлазените й фусти прошумоляха нежно, когато отиде до мивката от палисандър. Ийън следеше внимателно грациозните й движения и се опитваше да си представи извивката на голия ханш и дългите крака, покрити с коприна и сатен.

— Как е фамилното ви име, мис Сабрина?

— О’Нийл — отвърна тя, надипляйки една дебела бяла кърпа върху ръката си. — Това говори ли ви нещо? — продължи, докато наливаше вода от каната в порцелановата купа.

— Сабрина О’Нийл — името се търкулна по езика му като глътка вино. — Не, нищо не ми говори.

Тя го погледна праз рамо, усмивката й го разтърси. Имаше чувството, че мечтите, отдавна захвърлени като ненужни вещи на някой тъмен таван, пълен с паяжини, сега ще възкръснат. Изкушаваше се да извади тези вехтории на бял свят и да ги избърше от праха, за да блеснат на светлината. Това го изпълни с подозрения.

Откакто свърши войната и той остана единственият наследник на фамилията Тримейн, всички момичета в Ню Йорк мечтаеха да се омъжат за него. Той беше обектът на любопитството, копнежите и домогванията им. Алчността за злато можеше да направи с човека чудеса. Вече не помнеше колко носни кърпички са паднали пред краката му, колко жени са го преследвали, за да се запознаят с него, колко са припадали от горещината само за да ги поеме на ръце. Една дори се бе довлякла пред вратата му, като симулираше амнезия. А тази пък твърдеше, че го познава. Какво ли целеше?

Сабрина вдигна пълната купа от бялата мраморна поставка и се поколеба за миг, преди да пристъпи. Точно тогава Ийън усети, че я гледа като лъв, който дебне плячка, пропъди мрачните си съмнения и кимна да се приближи. Нямаше причини да смята, че невинността й е просто преструвка.

— Сега знам. Срещали сме се на бал с маски.

— Не — отново се усмихна пленително. Коленичи до стола му, постави купата на пода и полите й с леко шумолене се настлаха като вълни наоколо. — Срещнахме се в една градина по пълнолуние. Беше много отдавна — постави една кърпа върху дръжката на стола.

Ийън положи ръка върху кърпата, а тя взе от кутията ножици.

— Срещали сме се в градина по пълнолуние и аз нищо не помня?

Сабрина го погледна в очите, зелени като първите пролетни листенца. В продължение на девет години този човек я беше спохождал само на сън. И все пак чувстваше присъствието му почти навсякъде. Сега изпълваше малката кабина, жизнеността му пулсираше във въздуха, омайваше сетивата й и я караше да диша с пълни гърди. Сякаш беше пробягала километри, докато намери това място, за да си отдъхне, и най-сетне бе спряла зашеметена, без дъх, пияна от щастие. Той беше тук! Той наистина беше тук! И се усмихваше.

— Причинявате ми болка — каза тя, докато разрязваше ризата му над раната. — Всяка жена обича да я смятат за незабравима — „… дори да е само на тринадесет“ — довърши наум.

— Повярвайте ми, мис Сабрина О’Нийл, вие наистина сте незабравима — думите му бяха последвани от кадифен смях, но си личеше, че е малко притеснен. — Защо ли не мога да си спомня за вас?

— Може би малко съм се променила оттогава — Сабрина разпра ръкава, махна изцапаната превръзка и я остави на дъбовите дъски, които се подаваха изпод бяло-червения килим.

Притисна леко раната с намокрената бяла кърпа и тя се напои с кръв. При други обстоятелства гледката сигурно би я накарала да припадне, но не и сега. Не и след Виксбърг, където постъпи като помощничка в болницата и за първи път дрехите й бяха така напоени с кръв, че трябваше да ги изстиска. Може би твърде много неща се бяха променили, откакто се видяха.

— В Ню Орлийнс ли сме се срещали?

— Не.

— Саратога Спрингс?

Тя се втренчи в тавана, защото погледът му я стресна, сякаш Ийън се опитваше да я докосне, да я прегърне, да й внуши, че може да я гледа така, докато е жив. Сърцето й се качи в гърлото.

— Изглежда, срещате твърде много жени.

— Но не и като вас — не я изпускаше от очи.

Така можеше да пресече всеки опит за преструвка, да разкрие и най-съкровените й тайни. Това беше мъж от плът и кръв, а не образ от сънищата или фантазиите на някое момиченце. Можеше да погуби и нея, и баща й, ако не е достатъчно предпазлива. Беше време да спре да се държи като недорасла ученичка или като плаха стара мома, която за последен път е виждала мъж преди стотина години…

— Коя си ти? — запита той и погали с пръсти бузата й.

Нежното докосване разбуди копнежите й. Коя ли беше? Вече и тя се чудеше. Тя не беше станала жената, за която тогава му говореше и която той трябваше да чака толкова дълго.

От големия салон се разнесе валс. В онази нощ също звучеше валс… Щеше ли да се сети? Наивно беше да си мисли, че е запомнил някакво глупаво момиченце. И все пак се надяваше!

— Помниш ли сватбата на Елинор ван Кортленд?

— Та това беше преди години.

Докато я оглеждаше, тъмните му вежди се смръщиха, над дясното око имаше сърповиден белег. Но това не грозеше мъжественото му лице, а само му придаваше по-дяволито изражение — като на закоравял пират. Това внушение се подсилваше и от леко изкривените му пълни устни.

— В градината на ван Кортленд почти преди десет години — постепенно объркването отстъпи място на прозрение. — Ти! — той се разсмя и кабината се изпълни с мъжествена музика. Без да иска, Сабрина също се усмихна. — Е, значи пак се видяхме, дяволче.

Все още с усмивка на уста, тя взе бинт и започна да превързва ръката му.

— Май те помолих да не ми казваш така.

— Но ти, изглежда, си го заслужаваш. Погледна го.

— Нима?

— Накара ме да мисля, че съм си загубил ума. Само луд би могъл да забрави жена като теб — поклати глава той.

— Красотата е преходна — тя погледна надолу, за да завърже краищата. — Само това, което е в душите ни, остава до края на живота — но в момента не беше сигурна, че харесва това, което е в душата й. Бе живяла в омраза толкова дълго и сякаш нищо друго не й бе останало. — Готово. Утре трябва да я сменим.

Ийън докосна лицето й и пръстите му се плъзнаха по кожата като летен ветрец. Сабрина вдигна очи. Той се доближи и дъхът й секна. Палецът му галеше скулите, а погледът му сякаш проникваше до дъното на душата й. Дълбоко в нея, където всичко беше загадка, тлеещият въглен трепна и се разгоря, като обля вените й с топлина.