Тя се усмихна на свой ред.

— Само почакай и ще видиш, Ийън Тримейн.

— Може и да те послушам — той се обърна, сложи ръце в джобовете си и се отдалечи с тихо подсвиркване.

— Ще си навлечеш големи неприятности — каза братовчедка й Луси, щом Сабрина влезе в стаята. — Мама казва, че всички момичета припадали по Ийън Тримейн. И предупреди, че всички много ще патят. А ти… ти го целуна.

Луси беше само на десет години и нищо не разбираше.

— Един ден аз ще му стана жена — промълви Сабрина, докато, наведена през прозореца, гледаше как фигурата на Ийън се стопява между сенките близо до балната зала. — Той ще ме чака. Знам го. Усещам го със сърцето си.

Глава 1

Октомври, 1865 г., някъде по Мисисипи

Не можеше да отлага повече. Като затвори вратата на кабината си, Сабрина О’Нийл влезе в главната каюта на „Бел Анджелин“. За напрегнатите й сетива лекото изщракване на ключалката прозвуча като гръм.

Виновна. Искаше да се убеди, че не се издава. Вината не беше като белег от жигосване по челото, дори и когато човек усещаше парливото й присъствие. Около нея елегантно облечените хора, които си седяха толкова кротко, се чувстваха сигурни и едва ли знаеха за намеренията й. Но тя беше съвсем наясно. И това, че се опитваше да го забрави, нямаше никакво значение.

От трибуната на оркестъра, разположена по-високо в другия край на дългата зала, се разнасяше ритъмът на валс, който пулсираше в тъпанчетата на Сабрина сред цялата смесица от басово ръмжащи мъжки гласове и писклив женски смях. Стисна силно месинговата дръжка на вратата на кабината си, погледна баща си и смелостта й сякаш се възвърна: сега беше напълно зависим от нея.

Външността на Дънкан О’Нийл не издаваше петдесетте му години: нито тъмнорижата му коса бе посребрена, нито бръчки прорязваха изящното му лице. Беше висок и слаб. Някои от жените се обърнаха след него, но той не забеляза. Сабрина знаеше, че вече е завладян от ловната страст, и битката, която предстоеше, го е погълнала изцяло. Той предвкусваше сладостното опиянение на отмъщението.

— Часът наближава, коте — каза Дънкан с усмивка и предложи на Сабрина чаша лимонада. — Вече бях започнал да си мисля, че ще избягаш.

Тя пое кристалната чаша и ленените й ръкавици се овлажниха. Ръката й трепереше, лимонът и бучките лед се тресяха, по ментово зелената й копринена рокля се посипаха капки.

— Кой е той? — попита тя и стисна чашата с две ръце.

— Седи сам, на петата маса зад моята, вдясно. Видя ли го?

Сабрина кимна. Онзи янки седеше с гръб към нея и гледаше към оркестъра. Тя постоя още миг, отпи малко от питието с вкус на лимон и усети, че сетивата й се успокояват, а гърлото й вече не е така пресъхнало.

— Пожелай ми късмет.

— С това личице успехът ти е вързан в кърпа.

Но тя не бе съвсем убедена. Една грешна стъпка — и щяха да се озоват зад решетките.

Докато вървеше към масата му, на Сабрина й се стори, че го познава отнякъде. Светлината от сферичните газови глобуси над главите им трептеше по гарвановочерната му коса, гъстата, дълга грива, която в момента не беше на мода, падаше на вълни като коприна по яката му. Раменете, които изпълваха тъмносиньото му сако, изглеждаха твърде широки — ефект, който едва ли бе постигнат чрез уменията на изкусен шивач. Чудеше се колко ли е висок. Седеше изправен, изглеждаше направо грамаден и като че ли не беше от притеснителните.

Само след миг щеше да види лицето му. Погледна лимона и бучките лед, които се люлееха в чашата, и стомахът й се сви от безпокойство. Ако сега се препънеше или разлееше от питието си, щеше да има повод да го заговори. Беше лесно да се преструваш на несръчен. Трудността дойде, когато разбра кой е попаднал в капана на баща й.

Внезапно стените на залата се разтърсиха от гръм, свещниците звъннаха от силния грохот и оркестърът заглъхна. Изплашена от внезапната експлозия, Сабрина се сепна. Тя погледна към люковете, вградени в сводовете над кабините, и видя залата, която се оглеждаше в гравираното стъкло.

Навън вилнееше буря.

Тръпки полазиха по гърба й, тъй като гледката събуди у нея далечни спомени. Всичко свърши! Тя трябваше да се бори със страха си. През тези две години не бе успяла да се отърве от ужасните си нощи. Докога ли щяха да я преследват сенките и призраците? Имаше ужасното предчувствие, че никога няма да се освободи и да се почувства пълноценна.

Обърна се точно в момента, когато мъжът се запъти към вратата в другия край на стаята. Движеше се с ловкостта на пантера, която дебне. Нещо в него сякаш й се присмиваше и тя се напрягаше да си спомни защо. Изкушението да разбере кой е странният непознат се оказа твърде голямо и тя го последва.

Когато Ийън Тримейн стъпи на палубата, вятърът го удари в лицето и задърпа краищата на палтото му. В небето, тъмно като индиго, се вихреха черни облаци, които обвиха луната и потопиха земята в мрак.

Ревът на гръмотевиците и бляскащите светкавици събудиха у него спомени, които таеше в най-скритите кътчета на душата си. Усети парливия вкус на барут, примесен със сладникава кръв. Стисна зъби, вдъхна влажния нощен въздух и се опита да избистри ума си. Кога ли ще свърши всичко? Кога най-сетне ще бъде свободен?

Никога. Има спомени, от които не можеш да избягаш. Част от него винаги щеше да остане забулена в мрак. Светлината от люковете му позволи да се насочи към стълбите, водещи до гребната перка. Щом приближи, усети, че косата му настръхна. Инстинктите, които бе придобил на бойното поле, се събудиха.

Светкавица разсече свода, сребристият й блясък освети земята и сенките оживяха. Той си представи, че в небето хвърчат снаряди — красиви като падащи звезди, но които те разкъсват на парчета, щом се разбият в земята.

— Внимавай! — изкрещя някаква жена само миг преди небесната артилерия да прогърми.

Боецът у него се събуди. Ийън се завъртя — срещу него беше насочен пистолет; хвана брадичката на мъжа и отблъсна главата му назад. Когато нападателят се огъна, той сграбчи ръката с пистолета. Дръпна я рязко към коляното си и костта изпращя остро. Мъжът не изпускаше оръжието. Ийън се обърна — въпреки че поваленият викаше от болка, той усети, че се приближава втори.

В светлината на люковете блесна нож. Ийън успя да парира първия удар. Стоманата се вряза в плътта му и болката го захвърли назад във времето на битките, където земята бе напоена с кръв. Превърна се в звяр.

Хвърли се напред и стовари юмрука си в челюстта на мъжа, който залитна и се блъсна в парапета. Ийън не го остави да се съвземе, атакува го с рамо и му изби ножа.

Биеше се като в някаква алена мъгла и сипеше удар след удар върху врага си, без дори да усеща какво става със собственото му тяло. От време на време глухите стенания на борещите се надмогваха воя на вятъра. Един последен удар с лакът и мъжът полетя с вик през борда към придошлите води.

Ийън се вкопчи в перилата и се загледа в тъмния водовъртеж, където беше изчезнал нападателят му. Пое дълбоко хладния нощен въздух и се зарадва на първите капки дъжд, които бръснаха лицето му. Искаше да се успокои, да усмири звяра, който го владееше. Някой докосна ръката му. Той се обърна и замахна.

— Не!

Юмрукът му замръзна във въздуха — интуитивно разбра, че насреща си има приятел. Това беше жена, ръцете й бяха вдигнати пред лицето и в едната имаше пистолет, насочен нагоре.

— Спокойно! — каза той и й взе оръжието. — Не нападам жени с револвери — отдалечи се от парапета и огледа тъмните ъгли за първия, който искаше да го убие. — Видяхте ли накъде отиде?

— Не. Търсих пистолета и това бе погълнало цялото ми внимание. Можехте да изпаднете в затруднение.

— Да, благодаря ви, че извикахте — Ийън пъхна револвера в джоба си и усети остра болка. Хвана се за лявата предмишница и между пръстите му се стече топла, лепкава кръв.

— Добре ли сте?

— Никакъв проблем — огледа скъсания ръкав и палтото, почерняло от кръвта.

Облъхна го аромат на жасмин, когато тя се приближи. На светлината от люковете не можеше да види ясно фигурата й. Формата на рамене й събуди интереса му. Беше висока и стройна — точно негов тип. Гласът й също беше хубав. Звучеше с атлазена мекота, а колоритно провлеченият говор извикваше във въображението му представата за широка бяла веранда, обляна от лунна светлина.

— Но вие сте ранен — тя докосна ръката му. От допира болката го обля като вълна.

— Не е фатално.

— Трябва да превържем ръката ви. Кабината ми е съвсем наблизо — каза тя и посочи към редицата врати от тази страна на парахода. — Нека ви помогна.

— Но това е само драскотина — и тъй като имаше и по-лоши неща на света от една загрижена жена с атлазен глас, Ийън я остави да го поведе. Стъпките им прокънтяха като пушечен откос по дъбовите дъски на палубата.

— Еджи! — извика тя и затропа по заключената врата. — Еджи, отвори, Сабрина е!

— Е, че какво правите навън? — запита Еджи, докато дърпаше резето. Тя отвори широко вратата и се намръщи. — Какво, по дяволите, сте…

— Еджи, двама души нападнаха този мъж — Сабрина го въведе вътре и застана под лампата зад вратата. — Моля те, уведоми капитана… — думите й секнаха, щом видя Ийън, очите й се разшириха, сякаш срещу нея имаше призрак. — Вие!?

Ийън на свой ред също се смая, но не защото я позна. Не помнеше да са се срещали преди, но лицето й беше толкова хубаво, че едва ли имаше мъж, който би я забравил.

— Брина, няма ли да престанеш да зяпаш човека и да ми кажеш какво да правя?

— Кажи на капитан Андерсън, че единият от нападателите е избягал.

— А другият? — Еджи сложи ръце върху тесните си хълбоци, наклони глава на една страна и загледа Сабрина като лястовица, която гордо се готви да нападне лебед.

— Той вече е преполовил пътя до Ню Орлийнс — каза Ийън и се усмихна на дребната прислужница.

Еджи го измери от главата до петите и като видя рошавата му коса и лъснатите обувки, усмихна се и в ъгълчетата около сините й очи се появиха ситни бръчици.