Остана под завивките дълго време. Не яде нищо. Не вдигаше слушалката, когато телефонът звънеше. Беше отпаднала и вцепенена няколко дни.

Никой не се сети за нея, никой не дойде. Ако беше умряла, навярно щяха да минат месеци преди да открият тялото й. Къде бяха така наречените приятели?

Накрая събра сили и стана. Беше отслабнала и бледа. Облече се и излезе. Хората по улицата я отвращаваха. Отиде да види Джайлз. Той беше заминал за Майорка40. Върна се у дома и накълца с ножицата за нокти цялата си славна пепеляворуса коса. После пак се мушна в леглото и този път заспа.

Когато се събуди на другия ден, се почувства много по-добре. Отвори си няколко консерви и се нахрани. Остана ужасена като видя какво е направила с косата си — тя стърчеше във всички посоки и беше в пълен безпорядък. Прочете вестниците и списанията, които се бяха натрупали на куп до входната врата, и се обади на агента си.

Не, още не му се бяха обадили. Попита я дали е чела, че Конрад Лий се жени.

Тя отново се нахвърли на вестниците и намери статията за него. Ето го, шейсет и две годишния Конрад Лий, известен продуцент, който се женеше за двайсетгодишната модел и известна на светското общество Шърли Шелдън.

Шърли Шелдън! Клаудия зяпна от учудване. Шърли Шелдън! Бившата годеница на почитаемия Джеръми Френсис, бившата стрийптизьорка. Просто не й се вярваше.

Шърли беше мнима светска дама; просто искаше да навлезе във висшето общество. Беше се закачила за Джеръми, защото той имаше титла. Клаудия предположи, че Шърли цели парите и славата на Конрад. Но какво, по дяволите, виждаше той в нея? Не беше чак толкова красива; имаше нескопосана фигура и беше отегчително досадна. Дъртият смотаняк навярно си мислеше, че тя е дама от обществото. Ама че смях! Все пак, навярно се беше запознала с някои хора. Спомни си как Шърли дойде на нейното парти с хубавия тен. Трябва да го е получила в Израел. Ама че отвратителна крава! И къде ли се намираше тя през онази нощ на оргията? Дали Конрад не беше въвлякъл и нейния годеник в сцените? И ако не, защо не?

Прочете статията отново. Сватбата беше днес. Просто не можеше да повярва. Кльощавата Шърли Шелдън, която не беше нито влязла в обществото, нито беше на двайсет години.

— Ха! — изсумтя тя. Беше прекалено.

С внезапен импулс се протегна към телефонния указател и потърси името на почитаемия Джеръми. Откри номера му и го набра бързо.

Той си беше у дома. След като тя се представи, той заговори, както винаги, неуверено и заеквайки:

— Ехей, Клаудия, кколко готино.

— Ще ходиш ли на сватбата на Шърли? — попита тя директно.

— Аз ббих казал сстрахотно е и не искам да я ппропускам — каза той и се изкиска радостно.

— Помислих си, че можем да отидем заедно — каза тя небрежно. — Отдавна не сме се виждали.

— Слушай, това е добра идея. Д-да дойда ли да те взема?

Тя се усмихна. Получи се лесно.

— Страхотно. Кога?

— Щом приемът ззапочва в шест, мисля, че ще дойда при теб в ппет и половина.

— Жестоко, Джеръми. — Каза му адреса си и затвори. Ама че идиот беше той.

Следобеда беше на фризьор, след което придоби съвсем нова външност. Косата й, къса като на момче, лъскава, пригладена, с дълги бакенбарди. За щастие такава беше модата за момента. Във всеки случай, всичките топмодели носеха такива прически. Отиваше й с новата, ултракъса тясна златиста рокля, която си купи.

Когато Джеръми пристигна да я вземе, остана впечатлен.

— С-сслушай, бабке, изглеждаш абсолютно ссу-пер! — каза той.

Тя му наля силно мартини и забеляза, че неприятният вид на кожата му си е пак същият. Устоя на силното изкушение да го попита дали някога е лягал с момиче.

— Значи добрата стара Шърли накрая ще направи сцената със сватбените камбани — рече тя, отпивайки от мартинито си и излагайки на показ целите си крака, сядайки на фотьойл срещу него.

Очите му се ококориха:

— Д-да, ттака е.

— Какво стана с вас двамата?

— Ами… — размаха слабите си дълги ръце — тя е сссупер момиче, много забавна и тъй нататък, но каза, че иска ннякой по-опитен. — Отпи няколко глътки от питието си; адамовата му ябълка подскачаше ритмично. — В-ввсе още сме гголеми приятели — добави той неловко.

— Много добре, че стана така — каза оживено Клаудия. — В края на краищата, тя е толкова по-голяма от теб.

— Така ли? — попита Джеръми изненадан.

— Не искам да разкривам никакви тайни. Искам да кажа, че тя се грижи за себе си много добре, но в края на краищата, докога би продължила така — да прави всички на глупаци? — Клаудия поклати мъдро глава и отвори уста неопределено. — Ще тръгваме ли? — попита тя с бодър тон, скочи на крака и приглади роклята си надолу.

— Ъ… да. — И Джеръми стана.

Той беше много висок и непохватен — истинско чудато голобрадо същество, помисли си Клаудия. Не беше изненада, че Шърли го беше зарязала заради Конрад. Конрад поне имаше определен стил на гротеска.

Джеръми имаше лъскав MG41. Той беше много неудобен. Джеръми трябваше да се сгърчи зад волана.

— Защо не си вземеш по-голяма кола? — попита тя. В края на краищата, предполагаше се, че родителите му са пълни с пари.

— Ох, не, тая ми хходи много — каза той гордо. — Не си я ддавам аз.

Не беше добър шофьор, не се справяше добре със съединителя и често се раздрусваха; врязваха се в движението пред други шофьори, без дори да ги забележи; минаваше на червено безогледно.

Клаудия почувства, че й прилошава. Почувства нужда от силно питие и мислите й се насочиха към сватбата. Какви ли физиономии щяха да направят Шърли и Конрад, когато я видеха. Каква изненада щеше да бъде!


Дейвид седеше в колата си и пушеше цигара. Не му се наложи да чака дълго — само след няколко минути лъскава черна лимузина с шофьор се плъзна и спря плавно пред неговата къща — е, пред къщата на Линда. Появи се мъж. Дейвид беше много далеч, за да го познае. Изруга тихо на себе си и придвижи колата си малко по-близо, но вече беше късно. Мъжът беше влязъл вътре.

Е, Линда определено се оправяше много добре, помисли си той. Мъжът, който и да беше той, очевидно имаше пари.

Жените бяха големи интригантки. Нямаха време да чакат. Ето я — разведена едва от няколко седмици, и Линда вече ходеше по мъже и си поживяваше. Вероятно вече беше строила тоя лапнишаран в две редици. Кучка! Не беше по-добра от Клаудия.

Продължи да чака нетърпеливо двамата да се покажат. Те очевидно не бързаха — сигурно вече се чукаха във всекидневната.

Мина му мисълта да влезе и да тресне един на мъжа — който и да беше той — по носа. Но тя най-вероятно нямаше да го пусне.

Тя щеше да си плати за това, когато я вземеше обратно. Но с това темпо, с което беше тръгнала, май нямаше да поиска да я вземе обратно.

Продължи да седи, потопен в мислите си, докато те накрая излязоха. Мъжът, копелето недно, я беше прегърнал. Шофьорът изскочи от колата и им отвори вратата. Те влязоха, шофьорът се върна в колата и потеглиха плавно.

Дейвид се впусна в преследване, поддържайки дискретна дистанция между двете коли. За нещастие на „Суис Котидж“ шофьорът предпочете да премине на жълта светлина на светофара и Дейвид, преминал след тях на червено, беше спрян от полицай на мотоциклет. Трябваше да покаже шофьорската си книжка и полицаят му изнесе лекция за рискованото каране. Разбира се, когато накрая беше свободен да продължи, тяхната кола отдавна беше изчезнала в нощта. Чувстваше болки от глад, които въобще не помагаха на настроението му. Мразеше да яде сам, без компания, но в този час изглежда нямаше друга алтернатива. Реши да отиде на някое весело място и се отправи към „Карло“.

Вътре, както обикновено, беше претъпкано. Пълно със свежи представителки на женския пол в техните най-зашеметяващи премени и с актьори, фотографи и други мъже от града, които им бяха съпровод за през нощта.

Главният сервитьор му каза с лицемерно тъжно поклащане на главата, че най-малко след два часа ще може да спретне някоя масичка за сам човек. Дейвид му мушна пари и сервитьорът стана по-оптимист за бъдещето. Помоли Дейвид да почака на бара и отиде да види какво може да направи.

Дейвид си поръча скоч с лед и огледа обстановката. Не можеше да спре да мисли за последния път, когато беше тук с Клаудия. Понита се какво ли прави тя сега, но разбра, че всъщност въобще не му пука за нея. Ако не беше тя, сега щеше да си е у дома при своята жена.

Забеляза, че някаква жена от една маса в бара го гледа втренчено. И той заби поглед в нея. Тя имаше буйна сребристо-руса коса на голям кок и беше облечена с бяло палто от норка. Лицето й изглеждаше познато. Беше с двама мъже, които бяха погълнати от разговор — двама шумни възрастни американци — единият от които с каубойски ботуши.

Жената седеше спокойно и не проговаряше. Студена, красива, не обръщаща внимание на разговора на своите компаньони.

Внезапно Дейвид си я спомни. Беше Лори Гросман. Той остави чашата си на рафта и отиде при масата й.

— Здравей, Лори — каза той. След като тя очевидно не го позна, той се опита да оживи паметта й — Дейвид Купър. Помниш ли ме?

Усмивката й беше едва забележима, чувствена. Протегна дълга снежнобяла ръка:

— Дейвид. Колко хубаво.

Двамата мъже прекратиха разговора. Тя му представи по-възрастния, без ботушите — той изглеждаше най-малко на седемдесет — който се казваше Марвин Ръфъс и беше неин съпруг.

Дейвид погледна изненадан. Какво ли се беше случило с Джей?

— Седнете, пийнете нещо — каза Марвин и веднага продължи разговора си с другия мъж.

Лори съблече важно бялото си палто от норка, разголвайки голямото, остро деколте на роклята си от черна дантела. Имаше малки, но съвършени гърди. Не носеше никакъв сутиен.

— Зарязах Джей — каза тя, като че ли в отговор на неизречения му въпрос. — Той се оказа истинско евтино копеле. — Намести приказната си диамантена гривна, обхванала тънката й китка. — Марвин знае как да се отнася с една жена… — Говореше провлечено. Светлите й, аквамаринени, студени очи се впиха жадно в неговите.