Съобщи добрите новини на агента си. Той обеща незабавно да проучи нещата.

Тя се протегна лениво. Изминалите няколко месеца от преместването й в този пентхауз бяха забавни, макар Дейвид да беше станал малко отегчителен. Пентхаузът беше най-хубавият апартамент. Всичките й приятели бяха много впечатлени. Тук й бяха направили много снимки и тя винаги оставаше доволна, когато те се появяваха в различни списания — като под тях пишеше: „Красивата млада актриса и модел Клаудия Паркър, почиваща си в луксозния си апартамент-пентхауз.“

Джайлз щеше да дойде в два часа да я снима гола за известно американско мъжко списание. Тя се надяваше, че Дейвид ще работи до късно, тъй като той ненавиждаше Джайлз, въпреки факта, че не знаеше, че тя бе имала връзка с него. Както и да е, достатъчно беше само, че ще я снимат гола и щеше да се разяри. За тези неща беше доста старомоден. Списанието плащаше много на нея и на Джайлз за тяхната работа. Във всеки случай тя нямаше нищо против да показва тялото си. В края на краищата, струваше си да го покаже.

Отново се прозя и отпусна по гръб в леглото. Скоро щеше да стане време да започне да се приготвя; дотогава можеше да си почине.


Дейвид пристигна в офиса си, уморен и раздразнен.

Секретарката му го поздрави с угрижено лице:

— Мистър Купър, чичо ви иска веднага да ви види. Помощникът му каза, че веднага трябва да отидете в неговия офис.

Ами сега, помисли си Дейвид. Нищо добро не го чакаше с това повикване на чичо му Ралф. Чичо му беше най-неодобрително настроеният при скъсването с Линда. Разводът беше грях, на който се гледа неодобрително, и чичо Ралф можеше да се прояви като много религиозен, когато му изнасяше.

Чичо Ралф седеше зад бюрото в канцеларията си в ранен викториански стил30 и изглеждаше като дребен, плешив ястреб-мишелов. Секретарката му Пени, блондинка с големи очи, го въведе вътре.

Вътрешно даде висока оценка на нейните секси, дълги крака, подаващи се под ултракъсата пола. Беше убеден, че секретарката на чичо Ралф беше най-хубавата в сградата.

— Добро утро, Дейвид — изсумтя чичо Ралф. — Седни, седни. Исках да поговоря с теб за сметката на фирмата „Фула Хелт Бийнс“.

— Вече я нямаме.

— Да, точно така. За това искам да поговорим. — Чичото се впусна в дълга лекция за това, защо са изгубили сметката, което беше причинено, според него, от мудното и безразлично отношение на Дейвид. Той намекна, че тази работа вероятно му идва твърде тежка. Дейвид слушаше внимателно, анализирайки внимателно всяка дума, която чичо Ралф казваше, защото всяка дума, която чичо Ралф казваше, винаги означаваше нещо друго. Това, което той казваше в действителност, беше: „Не ми се появявай тука с тътрещ се задник заради това, че си бил цяла нощ с някое палаво парче. Или работи или се махай по дяволите.“ Завърши лекцията с информацията, че мистър Тейлър от „Фула Бийнс“ е в града още една вечер, и че е готов да обсъди наново своето решение за оттегляне на банковата сметка.

— Изведи го на вечеря — изкомандва чичо Ралф. — Разкажи му за нашите планове и се дръж стабилно. Напий го, весели го. Заведи го в някой нощен клуб и му пъхни в ръцете някоя професионална компаньонка с консумация. Гледай да е щастлив. Каквото и да се случи, искам сметката обратно.

— Да, сър — Дейвид стана.

Пени седеше зад бюрото си в по-външната канцелария с кръстосани крака под бюрото. Усмихна му се и в широко отворените й невинни очи се прочете открита покана. Той се попита смътно дали тя спи с оня грозен дърт мишелов — слуховете из сградата казваха, че го прави. Нямаше да има нищо против да изчука това парче и да излезе с едни гърди пред чичото.

Наведе се над бюрото й:

— Как става така, че те виждам само тук?

Усмивката й се разшири и тъкмо щеше да му отговори, когато звънецът на диктофона на бюрото звънна и тя скочи бързо. Чичо Ралф беше очаквал неговото преминаване и я викаше на сигурно място в неговата канцелария.

Тя бързо отиде при него с изкушаваща походка на сексапилните си крака под късата поличка.

Дейвид се върна мрачен в офиса си при своята секретарка, която беше бледа, срамежлива и с плоски гърди. Изпитваше силно увлечение по него, което се опитваше да скрие, но от това то ставаше още по-очевидно.

— Мистър Купър — каза тя с притеснение, — всичко ли е наред?

— Всичко е наред. — Седна начумерен зад бюрото си. Мисълта да забавлява мистър Тейлър от „Фула Бийнс“ една вечер из града беше потискаща.

— Ох, мили Боже, мистър Купър — секретарката му почти скърши ръце. — Мили Боже, трябваше ли да се случи точно днес.

— Какво има толкова особено днес?

— Днес е вашият развод. — Сведе поглед. — Е, искам да кажа…

Да, така беше — беше забравил съвсем за него. Изглеждаше странно Линда да отиде някъде в някой съд, да се разведе с него и той дори да не е там. Не изглеждаше добре.

Адвокатът му беше изпратил писмена информация за датата още преди време. Беше казал, че ще изпратят някой друг в съда чисто формално.

Секретарката му продължаваше да обикаля нервно край бюрото.

— Благодаря за веселото напомняне, мис Фийлд — рече той.

Тя се изчерви.

— Извинявайте… мислех, че знаете… — гласът й заглъхна. — Бихте ли искали малко кафе, мистър Купър?

— Ще бъде много добре, мис Фийлд.

Тя изтича от канцеларията, почти изпълнена със сълзи на благодарност.

— Копеле! — измърмори той. — Копеле!


Входният коридор в съда излъчваше мрачна атмосфера. Имаше хора, които се суетяха и подтичваха във всички посоки. Имаше стълби и дълги странични коридори във всички посоки. Цялостната атмосфера беше възможно най-потискаща.

Адвокатът на Линда я хвана и стисна силно за лакътя, като я поведе нагоре по различни стълбища и етажи, използвайки включително няколко стари асансьора. Изглежда бяха нужни часове да се доберат там, където отиваха.

— Надявам се вашето дело да свърши преди обедната почивка — каза той. — Шансовете са на ваша страна.

— Колко ли време ще отнеме то? — попита тя напрегнато.

— Не много дълго. Всичко е съвсем ясно и очевидно. Няма да отиде много време.

Започнаха да вървят по дълъг коридор с пейки покрай стените и на тях, предположи Линда, трябваше да изчакат. Беше пълно с хора и на много места се забелязваха мъже с дълги, бели, къдрави перуки и черни тоги.

Адвокатът й извика един от тях да дойде.

— Това е вашият съветващ адвокат — мистър Браун.

Мистър Браун беше висок и изглеждаше изискан. Имаше успокояващ, хипнотизиращ глас. Той обсъди накратко въпросите, които щеше да задава на Линда.

Тя почувства, че й прилошава. Всичко изглеждаше толкова ужасно. Стомахът й започна нервно да се присвива. Попита се дали наблизо има тоалетна, където да отиде и да се отпусне в немощ.

Адвокатът й каза:

— Мисля, че ще е добре да отидем, да седнем в залата и да присъстваме на няколко дела преди вашето. Това ще ви даде възможност да видите как са нещата.

Тя кимна безрадостно. Той я въведе през една обикновена врата в една обикновена стая и тя се шокира силно. Вместо някоя огромна, величествена съдебна зала, каквато тя си беше представяла, помещението представляваше съвсем прозаична стая с около шест реда скамейки, където седяха случайните присъстващи. Имаше малко, леко издигнато бюро, от което съдията председателстваше заседанието, и леко издигнат дървен подиум, където заставаше свидетеля. Беше ужасно. Всички бяха толкова близо един до друг. Беше, като че ли се намираха във всекидневна, преоборудвана в съдебна стая за днес.

Тя седна на твърда дървена пейка. Някакъв слаб мъж стоеше на подиума за свидетели и отговаряше на въпроси:

— И разбрахте ли тогава, че вашата съпруга е имала връзки с мистър Джексън?

— Да, сър.

— И това стана през същия ден, когато тя опакова багажа си и напусна?

— Да, сър.

— Остави ви в брачния ви дом с децата от вашия брак, Дженифър и Сюзън?

— Да, сър.

Делото се провлачи монотонно и скучно. Слабичкият мъж продължаваше да отговаря с безизразно лице на задаваните му въпроси.

Съдията седеше с целомъдрено изражение на своя стол, кимаше от време на време и гледаше на всички наоколо като на изкуфял дърт бухал. В края на даването на показания каза с глас, който беше едва различим от мрънкане:

— Дава се развод. Да се осигури издръжка на децата. Сумата ще се уточни в адвокатската кантора. Следващото дело, моля.

Безизразният слаб и присвит мъж внезапно разцъфна от широка усмивка, раменете му се поизправиха и той напусна залата с щастливо изражение.

Следващото касаеше една свенлива, притеснителна блондинка със силен столичен акцент, която щеше да се развежда с Джо, който според казаното в залата очевидно беше непоправим сексманиак.

Толкова е несправедливо, помисли си Линда, ние сме невинните и сме тези, които трябва да висят в тази глупава малка стая и да разкриват най-интимните аспекти от живота си.

— Бяха ли вашите съпружески отношения отначало задоволителни? — попита съветващият адвокат.

— Бих казала, да! — отвърна свитата блондинка, предизвиквайки неприличен, сподавен с ръка на уста смях от някои от присъстващите отзад в залата.

Най-накрая дойде ред на Линда. Тя застана разтреперана на свидетелското място като се ужасяваше от болезненото усещане за близостта на всички край нея. Чувстваше осезаемо безброй присъстващи. Защо трябваше да им се позволява да седят тук, да гледат втренчено и да слушат. След като се закле в Библията, нейният съветващ адвокат започна с въпросите. Тя отговаряше с отпаднал, тих глас и поглед, насочен неподвижно право напред.

Служителят по разследването извади документ и го подаде на съдията, който го прегледа кратко. Съветващият я адвокат продължи с въпросите, чиито отговори бяха съвсем ясни факти, които тя просто трябваше да потвърди. Накрая той даде знак на съдията, че е свършил.

Съдията намести очилата си, впери поглед за няколко секунди в Линда и после каза: