Моника реагира хладно:

— Абсолютно очарователно беше от ваша страна как стояхте пет минути у нас и после отмъкнахте моите най-важни гости. Искам да кажа, мила, наистина ги отмъкнахте.

Разговорът им беше кратък. Когато Линда затвори обаче, си помисли: „По дяволите, не съм дете“; отново вдигна слушалката и набра номера на Пол.

Той отговори веднага:

— Ало?

Тя замръзна на място в объркване, без да може да каже нещо. После панически затвори слушалката. Той позвъни незабавно:

— Линда, Пол е, знам, че току-що ми се обади.

Тя остана слисана.

— Виж какво, очаквах да се обадиш — продължи той. — Знаех, че ще го направиш. Мога ли да те видя? Можеш ли да дойдеш при мен?

— Кога? — попита тя със слаб глас.

— Какво ще кажеш сега?

— Не знам…

— Моля те, трябва да говоря с теб.

— Добре тогава. Ще бъда при теб след половин час.

— О’ кей. — Каза й адреса за всеки случай, да не би да го е забравила.

Тя остана изненадана. Нейното „аз“ й беше казало, че той ще си я спомня, но не беше очаквала, че той ще чака да я види, ще я очаква на телефона. Приготви се много бързо, преди да е помислила да промени решението си, и измина с колата си петминутното разстояние до дома му. Той се намираше в стара постройка, пригодена за жилищна сграда с апартаменти, притисната между месарски магазин и ветеринарна лечебница на главната „Хай Стрийт“. Изкачи пет етажа и стигна до апартамент № 8.

Той отвори вратата миг след като тя почука.

— Наистина не знам какво правя тук — измърмори тя.

Той я хвана за ръка и я въведе вътре.

— Изглеждаш прекрасно. Вече полудявах от чакане да се обадиш по телефона.

— Защо ти не се обади?

— Виж какво, Линда, много добре разбирам какво става у вас. Не исках да те поставям в неудобно положение. Ти трябваше да решиш дали да направиш следващия ход.

Той я караше да се чувства много млада, въпреки че и тя не можеше да го счита за достатъчно голям.

— Не те познавам въобще — прошепна тя.

— Винаги казваш това — отвърна той. Беше облечен с избелели, боядисани на петна дънки „Левис“ и бял пуловер. Изглеждаше много привлекателен.

Двамата стояха в малка, тъмна стая с черни стени, на които висяха безброй картини, някои от които с рамки, други без рамки. Повечето от тях бяха на голи жени с екзотични слаби лица, гъсти коси и сладострастни тела. Единствената мебел беше датска тикова19 кухненска маса, върху която имаше купища книжа, и стара, очукана яркочервена кушетка. Тя седна на кушетката, а той й предложи бира или водка. Тя избра водка.

Той й наля чаша, после пусна плоча на Били Холидей и седна до нея.

— За онази нощ… — започна тя притеснено, — никога нямаше да се случи… но се скарах с мъжа си и пих прекалено много…

Той взе ръката й в своята:

— Няма нужда да се извиняваш. Случи се, и беше страхотно. Ако се притесняваш за това, не е наложително да ме виждаш отново. Въпреки че това въобще не е, което искам.

Тя отпи още една глътка от водката и каза:

— Просто исках да ти обясня. — Поколеба се за момент и после продължи бързо. — Не искам да оставаш с грешно впечатление за мен.

— Останах с много приятно впечатление от теб. Парфюмът ти, който ухаеше навсякъде от леглото ми, дъхът на твоето тяло, и това, как викаше, когато достигна оргазъм. — Протегна ръка и я докосна. Тя се опита да се отдръпне нерешително. Но той се наклони към нея, устните им се сляха и тя се почувства безпомощна.

Той беше млад и пълен със сила, а този път тя беше почти трезва. Изглежда искаше да й достави истинско удоволствие, в отговор на което тя се почувства двойно по-опитна, че го възбужда както трябва. Правиха любов дълго и им беше много, много хубаво. После се излегнаха и разговаряха.

Тя също научи много неща за него. Той беше художник. Беше напуснал художествения факултет преди година и сега работеше като асистент на художествения редактор на някакво луксозно модно списание. Всичките рисунки по стените бяха негови. Стана ясно, че му беше позирала някаква бивша негова приятелка, казваща се Маргарит. Историята с нея беше тъжна. Двамата с Маргарит се били срещнали в художествения факултет и се влюбили. След като живели заедно шест месеца, решили да се оженят. Майката на Пол била починала, а баща му, бивш бизнесмен, живеел в Челтънхам20. Завел Маргарит да му я представи и след три дни тя се омъжила за него. Пол останал като зашеметен — не можел да повярва на очите си. Скарал се ужасно и с двамата и оттогава не бил чувал нищо за тях.

— Просто не можах да го приема — рече той. — Не вярвам, че тя го обичаше. Предполагам, че искаше парите му. Аз не можех да й предложа никаква обезпеченост.

— Какво мислиш сега за нея? — попита нежно Линда.

— Не знам — каза той мрачно. — Тя е кучка. Те просто излязоха един следобед и се върнаха женени.

— Защо още държиш нейните картини наоколо?

Той сви рамене:

— Просто да ми напомнят да не бъда пак такъв глупак. Не трябва да се увличам повече с момичета. Навярно един или два пъти с всяка и след това трябва да я забравя.

Тя си спомни хубавата Мелъни с хленчещия глас.

— Да си мисля ли, че съм много добре, след като съм омъжена? — предположи тя.

— Мисля, че си страхотна.

Останаха да лежат умълчани още известно време, замислени над своите проблеми.

— Това, което наистина ме озадачава — каза той, — е как да си представя, че Маргарит живее в Челтънхам с моя старец. Тя беше такава голяма чукачка. Обичаше да се друса повече, отколкото всяка друга, която познавах. Просто не мога да я видя да изпитва желание към него. Той е толкова стар.

— Каква беше майка ти?

— Това е една дълга история.

Тя се наведе над него и го целуна леко по челото.

— Разкажи ми за нея — каза тя нежно.

— Приличаш на психиатър — засмя се той. — В действителност, това е една гадна история. Тя се самоуби, когато бях на петнайсет години.

Линда остана шокирана. Искаше да попита защо, но Пол се беше обърнал по хълбок и беше затворил очи.

— Много е отегчително — измърмори той, — ще ти разкажа някой друг път.

След малко тя погледна часовника си и, виждайки, че минава единайсет, каза:

— Виж какво, трябва да си тръгвам. Дейвид ще се прибере в дванайсет.

— Защо не останеш през нощта? — смотолеви той с гръб към нея.

— Бих искала, но трябва да съм в къщи, когато той се прибере. Той знае, че никога не се застоявам навън и може да извика полиция.

— Много забавно, нали? — каза Пол. — Толкова малки мацета съм чукал и никога не съм могъл да се отърва от тях. — Премина на висок, тънък глас — Ох, миличък, нека да пренощувам при теб, мама и тати никога не ме очакват да се прибера преди разсъмване. — И двамата се засмяха. — Казвам ти, ужасно е, просто не искат да си тръгват. А сега ти дори не можеш да преспиш. Знаеш ли, Линда, ти си първата жена след Маргарит, с която съм искал да прекарам нощта.

Докато тя се обличаше бавно, Пол се беше изтегнал лениво на леглото и я гледаше.

— Знаеш ли, много си секси — каза той. — Не бих възразил да те видя с дълги черни найлонови чорапи и черен жартиерен колан. И нищо друго.

— Какво ще правиш, ще ме снимаш ли?

— Не, ще те рисувам. Да речем, легнала на канапе. Много секси. Мога ли?

— Ще си помисля — засмя се тя, чувствайки се леко притеснена.

— Кога ще те видя? — попита той.

— Не знам.

— Утре?

— Не знам, Пол. Много ми е трудно да предвидя нещата.

— Не можеш просто така да ме оставиш, без да ми кажеш кога.

— Ще ти се обадя по телефона сутринта.

Той й даде номера в службата си и я целуна дълго и горещо. Тя си тръгна към къщи. Беше единайсет и половина.

8

Клаудия излезе от ресторанта разярена. Взе такси и се насочи към хотела на Конрад Лий. Беше й писнало от Дейвид Купър. Тъпо копеле — кой си мислеше, че е той? Отначало любовната им връзка беше забавна. Тя обичаше любовните връзки с женени мъже — те бяха особена порода и винаги бяха едно предизвикателство. Освен това, се беше заблудила да си помисли, че той може да й помогне за нейната кариера.

Нищо. Той не беше направил абсолютно нищо. Да бъде мис Красивата Девойка, това изглежда я отвеждаше в задънена улица. Той дори не беше й поднесъл един приличен подарък, а само безброй неизпълнени обещания. И къде беше знаменитото палто от норки, което очакваше да получи? Не искаше пари от него. Как смееше той да й предлага пари като на някаква евтина проститутка. Подаръците бяха нещо по-различно.

— Стиснато копеле — измърмори тя на себе си. Дори й се беше оплакал, че му набъбвала сметката в ресторанта.

Таксито спря до хотела. Портиерът се втурна към нея да я съпроводи. Тя тръгна с бавна, спокойна и уверена крачка към рецепцията.

— Бих желала да говоря с мистър Конрад Лий — каза тя.

Заведоха я до телефонните кабинки. След малко телефонистката каза, че никой не отговаря.

— Бихте ли опитали да звъннете в спалнята му, моля? — каза тя.

Телефонът звъня дълго и накрая слушалката бе вдигната.

— Да-а? — Гласът беше пресипнал и недружелюбен.

— Конрад, аз съм, Клаудия Паркър.

— Кой?

— Клаудия Паркър — повтори тя със спокоен тон. — Не може вече да си забравил предната нощ.

Настъпи кратка пауза, след което:

— О, да, естествено. Как си, бейби? Какво мога да направя за теб?

— Твоята секретарка ми се обади по телефона да се видя с теб утре вечер. Аз бях с оня досаден тип и внезапно си помислих, по дяволите, защо да не се видим тази вечер?

Той се засмя, изкашля се неприятно и каза:

— Слушай, бейби, тая вечер съм съвсем зает.

— А — каза тя разочаровано. — Но виж какво, аз съм много приспособима, никога трима не ги считам за много.

— Да не би да си мислиш това, което аз си мисля? — попита любопитно той.