— Да, спомням си медения ни месец — каза той тихо.

— Защо нещата не могат да са такива, каквито бяха тогава? — Погледна го жално.

— Линда, и двамата сме с десет години по-стари. Нещата не стоят на едно място, както знаеш.

— Да, знам. — Пол ме кара да се чувствам десет години по-млада. Кара ме да се чувствам привлекателна и желана. Кара ме да се чувствам търсена.

Дейвид каза:

— По-добре да се прибираме в къщи. Утре сутринта трябва да съм рано в офиса.

— Да, добре. — Защо не ме грабнеш в ръцете си? Защо не ме тръшнеш на задната седалка и не направиш любов с мен? Защо не те е грижа за това, от което аз се нуждая?

Продължиха до къщата в неловка тишина, и двамата разбиращи добре, че неказаното беше повече, отколкото казаното.

Къщата изглеждаше студена и мрачна. Линда отиде да погледне децата. Джейн спеше свита на топка с палец, пъхнат изцяло в устата. Стивън беше изритал всичките си завивки и почти щеше да падне от леглото. Зави го и го целуна леко по челото. Те бяха толкова невинни, техните скъпоценни деца. Толкова млади и чисти.

Дейвид отиде да си вземе душ. Линда се съблече и настани в леглото. Почуди се какво я бе накарало да спомене, че той би правил любов с нея тази вечер.

Той не го стори. Върна се от банята, легна в леглото, изгаси нощната лампа, избоботи „лека нощ“ и изглежда веднага заспа дълбоко.

Тя остана да лежи, натъжена и разстроена. Опитах се, помисли си тя, наистина се опитах да разговарям с него. Но на него изглежда не му пука какво става с нас, дори сякаш въобще не се интересува. Просто не дава пет пари.


Утринната зора беше студена, дъждовна и неприветлива.

Дейвид стана в седем часа. Обръсна се, взе си душ и се облече без да събуди Линда. Излезе към осем.

Тя се събуди бързо след това. Джейн стоеше до леглото.

— Мамо, моля те, мога ли да дойда при теб да ме гушнеш? — попита умолително момиченцето.

— Да, разбира се, мила.

— Мразя Стивън — сподели Джейн, след като легна. — Той е лошо, грубо момче. Искам момчетата да бяха момичета!

— Да, това е много добра идея — рече Линда усмихната.

Утрото премина в суетнята на домакинството. Децата отново започваха училище на следващия ден и имаше безброй неща за вършене. Училищни униформи за приготвяне, учебници за откриване из къщата, дрехи за изпиране и какво ли не за почистване.

Не й остана време дори да се погледне в огледалото. Следобеда реши да си отдъхне като заведе децата на кино. Когато се върна с тях, остана разочарована като разбра, че Пол въобще не се е обаждал. Въпреки това се почувства едновременно засегната и облекчена. Обади се на Дейвид. Той не беше в офиса си и тя каза да му предадат да й се обади. След това позвъни на Джей Гросман, който се беше обадил и оставил някакъв телефонен номер.

— Питахме се дали ти и Дейвид ще можете да дойдете с нас утре за вечеря? — попита той. — Лори просто едва се удържа да отиде на „Савой Грил“. Чула, че принцеса Маргарит ходи там и си мисли, че непременно трябва да сме на съседната маса!

Линда се засмя:

— Ще трябва да говоря с Дейвид. Можеш ли да ни се обадиш по-късно?

Не бе чувала и виждала Дейвид от снощи. Минаваше седем часа вечерта. Точно тогава той се обади по телефона:

— Ще закъснея — каза той лаконично.

— Колко?

— Не знам, вероятно до около дванайсет.

— Къде трябва да ходиш?

Гласът му беше гневен:

— Какво става, кръстосан разпит ли правиш?

Тя отговори студено:

— Не, не е кръстосан разпит, но мисля, че имам право да знам защо ще закъсняваш.

Последва мълчание, след което:

— Извинявай, разбира се, че е така. Май съм много уморен. В действителност имам късна среща с Филип.

— Защо не го доведеш тук и ще ви сервирам вечеря и на двамата.

— Не, няма нужда, ще хапнем по един сандвич наблизо и ще се захванем с работата си.

— Тогава до скоро.

— Не ме чакай. — Поколеба се, после попита — Как са децата?

— Много са добре. Много се вълнуват за училище утре.

— Целуни ги от мен. Чао.

— Чао. — Тя постави слушалката и се прозя. Още е рано да си лягам, помисли си тя и после изведнъж си спомни, че Джей ще се обажда пак да уговорят вечерята утре. Бързо вдигна слушалката и набра личния номер на Дейвид в офиса. Телефонът му звъня и продължи да дава свободно дълго време без никакъв отговор.

Затвори слушалката, отвори телефонния указател и потърси номера на Филип. Дейвид навярно беше в неговия офис. Не можа да намери служебния му номер, но видя домашния и го набра. Отговори Мери, неговата съпруга.

— Извинявай, че те безпокоя — каза Линда, — но можеш ли да ми дадеш личния номер на Филип в офиса му?

— Да, разбира се — каза Мери с тон на лека изненада. — Очаквам го да се върне всеки момент, така че не мисля, че някой ще ти отговори.

На свой ред и Линда се изненада:

— Но той няма ли да работи с Дейвид до късно?

— Не, той определено ще се прибере у дома. Майка му ще идва за вечеря. Той ще е тук всеки момент.

— Ох — каза тихо Линда, — трябва да съм се объркала.

— Задръж една секунда — рече Мери. — Мисля, че го чувам на вратата.

Линда остана като онемяла със слушалката в ръка. Почувства се смаяна и шокирана. Значи Дейвид лъжеше. Защо лъжеше? Откога лъжеше? И защо едва сега, когато тя му изневери, трябваше да го открие? Очевидно имаше друга жена. Почувства, че й прилошава.

Резкият, дрезгав глас на Филип изгърмя в слушалката:

— Здравей, Линда. Какъв проблем имаш?

С усилие тя накара гласа си да звучи безгрижно:

— Няма никакъв проблем, Филип, просто се опитвам да открия Дейвид. Мисля, че той каза, че ще работи с теб, но трябва да съм го разбрала неправилно.

Филип изглежда се притесни:

— Не мога да ти помогна. Дейвид излезе от офиса по-рано днес. — След като поразмисли малко, добави — Навярно е с мистър Смитсън или някой друг от гостите. Тази седмица май сме много заети с една голяма група хора в града.

— Благодаря ти, Филип — каза Линда. А на себе си каза: „Няма нужда да се опитваш да се извиняваш вместо него“. После продължи — Сигурна съм, че е така. Дочуване.

Значи това беше отговорът на въпросите й. Всичко заставаше на мястото си. Късни прибирания у дома, отсъствия през уикенди по работа, никакъв физически интерес към нея. Това трябваше да е подсъзнателната причина защо се намери в леглото с Пол. Казват, че във всеки брак настъпва момент, когато жената е на кръстопът дали да легне в леглото с някой друг или не, и в зависимост от състоянието на нейния брак в момента, тя прави своя избор.

Наистина, мислеше си Линда, ако нещата между Дейвид и мен бяха наред, аз нямаше никога да се загледам в Пол.

Всичко изглеждаше толкова объркано, и за да се прибави и оскърбление към душевната рана, Пол дори не беше й позвънил. Почувства се използвана като вещ. И от двамата. И не знаеше какъв да бъде следващият й ход. Сълзите напираха заплашително и безполезно.

6

Дейвид се събуди рано във вторник сутринта, с единствената мисъл в главата — да излезе от къщата, да се добере до някой телефон и да се обади на Клаудия.

Беше седем часа и Линда спеше спокойно, толкова спокойно всъщност, че за момент му мина мисълта да използва телефона в къщата, но осъзнавайки колко глупава ситуация би се получила, се отказа.

Обръсна се, изкъпа се, облече се припряно и излезе. Отиде с колата до „Бейкър Стрийт“ и спря до един уличен автомат с монети. Набра номера и известно време се чуваше сигнала „свободно“, но никой не отговори. Набра отново, но пак нямаше отговор. Остави телефона да звъни дълго, но пак никой не вдигна слушалката. Накрая стигна до най-вероятното заключение, че Клаудия е или излязла, или заспала твърде дълбоко, за да бъде събудена.

Метна се в колата и с внезапно проблеснало решение се отправи към дома й.

Този път никой не реагира на звънеца на вратата.

— Кучка! — измърмори той на себе си. — Мръсна дребна кучка! — Защо ли му правеше такива номера?

Въртя се наоколо известно време и накрая, разбирайки, че действията му са безплодни, потегли озлобен към офиса си. На всеки половин час й позвъняваше и се ядосваше все повече и повече, след като всеки път никой не отговаряше. Накрая, в единайсет часа, слушалката беше вдигната от нейната чистачка.

— Мис Паркър? — изстреля веднага той.

Гласът на прислужницата, която идваше редовно да почиства, беше изпълнен с надут лондонски акцент:

— Май спи. Задръж секунда.. Ще скивам. — Върна се след малко. — Не е тука — заяви тя. — Нещо да предам?

— Не знаеш ли по кое време е излязла?

— Не мога да знам. Не мисля, че е била тука от вчера, щото в леглото й не е спано.

— Благодаря — каза той. — Няма какво да й кажа.

Той си представи Клаудия с Конрад. Нежното и красиво тяло до неговото, извършващо последователно движенията на сексуалния акт, който тя правеше толкова изкусно. Почти чу късите й изящни викове на възбуда, кратките стонове и случайните думи, които мъркаше с нисък, гърлен глас. Изруга гневно.

След това започна да звъни в апартамента й всеки час, затваряйки слушалката всеки път, когато отговаряше чистачката. Побесня от себе си, че се чувства толкова много привързан към нея. Винаги се беше гордял, че никога не хлътваше толкова дълбоко и винаги успяваше да изключи другите хора от живота си, когато им се беше наситил. Но този път беше различно. Каквото и да правеше Клаудия, той изглежда не можеше да я премахне от съзнанието си.

В четири часа тя накрая отговори. За фон на гласа й силно се чуваше грамофон, а тя изглеждаше в добро настроение. Остави я да говори:

— Ало — пауза. — Ало, кой се обажда? — последва по-дълга пауза, след това — Ох, да ти го начукам, който и да си! — и тръшна слушалката.