Тони Парсънс - Светът е пълен с чудеса

— О, скъпа, твърде млада си да имаш бебе! — възкликна майката на Меган. — Освен това аз със сигурност съм твърде млада, за да бъда баба.

Меган пресметна, че майка й трябва да беше навършила шейсет и две, макар че през последните шест години и нещо навсякъде се представяше за около петдесетгодишна.

В кабинетите Меган често виждаше баби от Съни Вю Истейт, които бяха на възрастта на Кат и дори на възрастта на Джесика. Трийсет и няколко годишни „маминки“, започнали да раждат на възраст, която майката природа — за разлика от градската средна класа — бе определила като детеродна. Ала беше вярно — Оливия не отговаряше на общоприетата представа за баба. И Меган си помисли: „От къде на къде?“ Тя така и не можа да усети смисъла на майчинството.

Хората продължаваха да се обръщат след Оливия Джуъл. Не заради скромната слава, на която се бе радвала някога — тя се беше изпарила преди повече от двайсет години, — а заради външния й вид. Гъстите черни къдрици, тенът на Снежанка, тези големи сини очи. Също като Елизабет Тейлър, ако се беше преборила с килограмите, или Джоан Колинс, ако не беше стигнала до Холивуд. Застаряваща английска роза, леко повяхнала, което си беше така, но все още притежаваща известен блясък.

— Те стават господари на живота ти — каза Оливия, макар че тонът й омекна, докато се вглеждаше в дъщеря си. — Скъпа! Не искаш някой да се превърне в господар на живота ти, нали?

Когато родителите им се запознали в Кралската театрална академия, Оливия била изгодната партия. Джак бил висок и красив представителен млад актьор с военна стойка след двете години служба в Кралските въздушни сили и работел като модел предимно в реклами на цигари — младият Джак изглеждаше добре на снимка с яке, захапал цигара със самодоволна усмивка.

Оливия обаче притежаваше деликатна порцеланова красота (също като другата Оливия — Де Хавиланд, което всъщност беше пречка в онези години на следвоенна суровост, когато изведнъж на мода дойдоха едрогърдите блондинки).

Оливия печелеше възхищението на преподавателите и колегите си от Академията, а по-късно и на критиците, които я аплодираха в ролята й на сприхавата и властна Корделия. Всички предричаха изобилие от ангажименти за Джак, но Оливия беше предопределена за звездна кариера. Измамната съдба обаче, която винаги намираше начин да се надсмее над хората, беше предначертала друго.

След няколко години на епизодични роли в носталгични британски продукции за Втората световна война — на пушещ лула капитан в плетен пуловер, който загива геройски с екипажа си, или на военнопленник с възлести колена, застрелян в тила от нацист при опит за бягство, или на ранен в крака командир на ескадрила, който тревожно оглеждаше въздушното пространство над Кент — Джак Джуъл най-накрая попадна на ролята на живота си.

В продължение на почти двайсет години той игра ролята на овдовял баща в сериал на Би Би Си на риболовна тематика — „Цялата риба в морето“. Игра я толкова дълго, че Меган почти нямаше спомен за баща си, докато растеше, защото той беше зает да играе ролята на грижовен баща на екранните си деца. Когато те навлязоха в пубертета, добродушното и будно лице на Джак Джуъл се бе превърнало в една от тачените икони на нацията, докато големите роли на Оливия така и не се появиха.

— Татко ще се зарадва — каза нарочно Меган, за да я провокира. — Татко ще е щастлив да стане дядо.

Оливия погледна дъщеря си.

— Нали не си му казала?

— Разбира се, че не съм. Но той ще се зарадва, сигурна съм.

Оливия Джуъл се засмя.

— Защото е едно голямо мекушаво копеле. И защото не го е грижа как бебето ще се отрази на живота ти. Да не говорим за хубавото ти тяло, скъпа.

Двете седяха в едно кафе в Риджънт Парк, заобиколено от бели къщи — най-красивите къщи в Лондон, помисли си Меган, като създадени от сладолед. Това бе една от редовните им срещи — пиеха чай и наблюдаваха как черните лебеди се плъзгат по езерото, а наоколо миришеше на току-що окосена трева и характерната миризма от близката зоологическа градина.

Само Меган се виждаше редовно с майка им. Контактите с Джесика бяха непостоянни — Джеси беше твърде лесно ранима, за да поддържа връзка със себичен човек като Оливия, а Кат от години не говореше с майка им.

С Оливия трябва да се постараеш, винаги си мислеше Меган. Сестрите й не го разбираха. Майка им не беше толкова лоша, ако човек положеше необходимото усилие.

— В началото на шестдесетте имаше един приятен дребен малтиец близо до Бруър Стрийт, който помагаше на изпаднали в беда момичета. — Меган винаги се изненадваше леко, когато чуеше гласа на майка си. Имаше целенасочено отработен и шлифован акцент, който винаги навяваше мисъл за облечени във фракове мъже, които четат новините.

— Господи, как му беше проклетото име?

— Няма значение, ще се оправя — заяви Меган и побутна салфетката към средата на масата. Оливия сложи длани върху ръцете на дъщеря си и нежно ги поглади, сякаш искаше да ги стопли.

— Знаеш, че съм насреща, скъпа.

— Благодаря ти — кимна Меган.

— Тялото на една жена никога не е същото, след като роди. Докато бях млада, имах тяло като твоето. Не хубавичко като на Джесика. Или кльощаво като на Кат. По-скоро като твоето. Женствени форми. — Оливия хвърли бърз поглед към дъщеря си. — Е, може би не толкова закръглено.

— Много ти благодаря.

— Знаеш ли, че веднъж Брандо се опита да ме свали?

— Мисля, че си го споменавала. Около десет хиляди пъти.

— Скъпият Лари Оливие се възхищаваше на моята Корделия. Роклята, с която бях на премиерата на „Давай, Джинджър“ предизвика сензация. Аз бях Лиз Хърли за времето си.

— Тогава татко е бил Хю Грант.

— По-скоро Хюи Грийн2. Какъв човек! Аз мечтаех за Бевърли Хилс, а той ми предложи Мъсуел Хил.

Странно, помисли си Меган. Та нали точно майка им ги бе напуснала! Майка им заживя незаконно с второразреден актьор в апартамент под наем. Майка им остави отглеждането на децата си на баща им, на върволица от детегледачки и на Кат. И въпреки всичко се изживяваше като онеправдана! Навярно никога нямаше да може да прости на баща им, че е по-известен отколкото тя някога щеше да бъде.

Кариерата й беше типично английска. Ако трябва да се даде определение на трудовата характеристика на Оливия Джуъл, „готина мацка“ би било най-точното описание. През петдесетте бе преминала с писъци през пет-шест филма на ужасите — вързана по нощница в трансилванска тъмница, а лудият доктор се промъква към нея, за да я подложи на зловещите си експерименти. После, когато времената и акцентите се промениха и публиката искаше актриси с работническо и по-северняшко излъчване (реалистичните драми), или екзотични и чуждоземски (Джеймс Бонд, заобиколен с антураж по оскъдни бикини), се прехвърли към провинциалните театри, без да подбира — само да я поканеха.

Макар и само на двайсет и две в началото на шейсетте, Оливия сякаш принадлежеше към друга епоха. Тя обаче се правеше, че годините в посредствени театри, годините на бездействие никога не ги е имало. В разговори, а вероятно и в изкривеното си съзнание, си се представяше такава, каквато преподавателите й в Академията и Кенет Тайнън3 бяха предричали, че ще бъде.

Звездата на Оливия изгря на небосклона и изгоря с ярка светлина в годината, след като завинаги напусна семейството си. Мимолетната слава я споходи късно. Наближаваше четирийсетте — а твърдеше, че е на трийсет и две, — когато получи роля в комедийния сериал „Още чай, пасторе?“, започнал в средата на седемдесетте, където играеше изтънчена съседка, която си вре носа навсякъде. Онзи мъж в таксито играеше главната мъжка роля на срамежлив млад свещеник, който събуждаше силни страсти сред жените от паството. През знойното лято на 1976, когато Лондон сякаш щеше да се разтопи от жега, а Кат готвеше на сестрите си и безуспешно се опитваше да намери новата група „Секс пистълс“ по радиото, Оливия и развратният й пастор се появиха заедно на корицата на „ТВ таймс“.

После звездата й започна да гасне и само след няколко години хуморът на „Още чай, пасторе?“ бързо започна да изглежда като изваден от една по-стара расистка и абсурдно старомодна Англия.

Героите в него — въртящата очи госпожа от Ямайка, индийката, която „божикаше“ на всяка втора дума, непохватната ирландка и готината застаряваща мацка от съседната къща, която сигурно е била хубавица за времето си, бяха пометени от вълната гневни шеги за госпожа Тачър и задници.

Накрая мъжът от таксито напусна Оливия и се върна при съпругата и децата си, и тя остана сама в апартамента под наем в „Сейнт Джон Ууд“. Ала не се остави да бъде пречупена от времето и рутината. Надменното величие, което беше усвоила през петдесетте, никога не я напусна. Меган вярваше в нея.

— Какво правя, мамо?

— Правиш каквото трябва, скъпа.

— Наистина ли? Постъпвам правилно, нали? Какво друго ми остава?

— Не можеш да се оставиш да бъдеш вързана. Целият живот е пред теб. Ами ако срещнеш някой млад паралия? Някой красив млад хирург? — Големите очи на Оливия заблестяха от радост при мисълта за някое парче от Харли Стрийт. После се намръщи и загаси нервно цигарата си, ядосана, че най-малката й дъщеря се отказва с лека ръка от такава идеална партия. — Но той няма да иска да гледа чуждо дете, нали?