Никълъс Спаркс - Светлинка в нощта

Сгушени в одеялото, Джеръми и Лекси седяха един до друг и гледаха града под краката си. Беше четвъртък вечер, три дни след пристигането на Джеръми в Бун Крийк. Белите и жълтите светлини, тук-там пръснати с червено и зелено, трептяха. Димът от комините се издигаше на талази към тях. Реката се точеше като течен въглен, отразил в себе си тъмното небе. Фабриката за хартия пръскаше златисти светлинки във всички посоки и огряваше железопътния мост.

Лекси и Джеръми говориха много през тези дни. Тя му се извини за лъжата, че ще се омъжва за Родни, и му призна, че раздялата й с него пред „Грийнлийв“ е бил най-трудният момент в живота й. Описа му каква мъчителна седмица бе преживяла, докато той беше в Ню Йорк. Той й каза, че Нейт е много разстроен от решението му, но редакторите на „Сайънтифик Американ“ нямали нищо против да работи от Бун Крийк, стига при нужда да прескача до Ню Йорк. Но не издаде, че Дорис бе дошла да го види в града. През втората вечер Лекси го бе завела на вечеря у баба си. Дорис го дръпна настрани и го помоли да не казва нищо.

— Не искам да си мисли, че й се меся в живота — каза му тя. — Вярваш или не, но тя мисли, че съм доста досадна.

Джеръми още не можеше да повярва, че е тук с нея, но още по-трудно му беше да повярва, че някога я е напускал. Струваше му се естествено да е с Лекси, сякаш тя беше търсеният цял живот от него дом. Лекси изпитваше същото, но не беше склонна да го приеме в дома си.

— Не искам да давам повод за клюки на хората — упорстваше.

Но той се чувстваше добре в „Грийнлийв“, въпреки че още не бе видял усмивка от Джед.

— Значи мислиш, че работата между Родни и Рейчъл е сериозна? — попита я Джеръми.

— Така изглежда — отвърна Лекси. — Напоследък са все заедно. Появи ли се Родни в „Хърбс“, тя засиява и се изчервява като ученичка.

— Още не мога да преглътна, дето ми каза, че ще се омъжваш за него.

Тя го побутна лекичко с рамо.

— Не искам да говорим повече за това. Вече ти се извиних. И се надявам да не ми го припомняш. Ще съм ти много благодарна.

— Добре де. Но беше добра тема за разговор.

— Защото те прави да изглеждаш добър, а аз лоша.

— Аз наистина съм добър.

Тя го целуна звучно по бузата.

— Вярно е.

Джеръми я притисна до себе си. В същия момент видя една падаща звезда. Двамата останаха мълчаливи за момент.

— Заета ли си утре? — попита той.

— Зависи — отвърна тя. — Какво имаш предвид?

— Обадих се на госпожа Рейнолдс и тя обеща утре да ми покаже няколко къщи. Иска ми се и ти да ги видиш. Аз не познавам града и не ми се иска да попадна на лоши съседи.

Тя го прегърна силно.

— С удоволствие ще дойда.

— Искам да те заведа и в Ню Йорк. Надявам се да намериш време през следващите седмици. Мама настоява да се запознае с теб.

— Аз също искам да се видя с нея. Освен това обичам този град. Там живеят едни от най-прекрасните хора, които познавам.

Джеръми извъртя очи.

Облаците закриха луната. Той се загледа към хоризонта. Задаваше се буря. След няколко часа ураганът щеше да се разрази с пълна сила, но дотогава двамата с Лекси щяха да са в нейния хол, да пият вино и да слушат шума на дъжда.

Лекси се обърна към него и прошепна:

— Благодаря ти, че дойде, Джеръми! Благодаря ти, че си готов да се преместиш тук. Благодаря ти… за всичко.

— Нямах друг избор. Любовта прави странни неща с хората.

— Обичам те — усмихна му се нежно тя.

— Знам.

— Какво „знам“? Няма ли да ми кажеш същото?

— Трябва ли?

— Задължително е. И използвай правилния тон. Трябва да го кажеш сериозно.

Той се засмя. Винаги ли щеше да се грижи за тона му? „Дано“ — помисли си.

— Обичам те, Лекси.

В далечината се чу свирка на влак и Джеръми видя проблясъци в тъмнината. Ако имаше мъгла, гробището щеше да пламне в светлини. Лекси сякаш прочете мислите му.

— Я ми кажи, господин Голям журналист, още ли се съмняваш, че по света стават чудеса?

— Казах го вече, ти си моето чудо.

Тя отпусна глава на рамото му, ръката й потърси неговата.

— Говоря за истински чудеса. Когато се случва нещо, за което никога не си вярвал, че е възможно.

— Не, в такива чудеса не вярвам — каза той. — Винаги има някакво обяснение, стига човек да разрови достатъчно надълбоко.

— Дори и ако чудесата се случват с нас?

Гласът й беше съвсем тих, приличен на шепот и той се вгледа в нея. Светлините на града проблеснаха в очите й.

— За какво говориш?

Тя пое дълбоко въздух.

— Днес следобед Дорис ми каза нещо.

Джеръми продължи да я гледа, без да разбира за какво става дума. Колебанието в очите й бе заменено от въодушевление и трепетно очакване. Тя го гледаше и чакаше да каже нещо, но той не знаеше какво.

В живота си се бе сблъсквал с много необясними неща и бе прекарал дълги години в опит да ги обясни чрез науката, да ги съвмести с нея. Винаги се опираше на реалността, присмиваше се на магията и изпитваше съжаление към наивните вярващи. Но докато гледаше Лекси и се опитваше да осмисли думите й, откри, че познатото чувство за сигурност го напуска.

Този път нямаше да може да обясни магията, нямаше да може и в бъдеще. Тя разбиваше на пух и прах законите на биологията и разклащаше представата му за човека, какъвто си го представяше. Без съмнение науката казваше, че това е невъзможно, но когато тя сложи внимателно ръката му върху корема си, той изведнъж повярва с внезапна убеденост в думите, които не мислеше, че някога ще чуе.

— Ето го нашето чудо — прошепна тя. — Ще бъде момиче.