Той стана, натисна интеркома и отвори вратата; докато чакаше, хвърли поглед към Дорис. Тя приглади блузата си и само след секунда прокара отново ръце по нея. Нервността й по някаква причина го успокои. Пое дълбоко въздух и излезе в коридора да посрещне разносвача.

Върна се в апартамента и докато вървеше към кухнята да остави пакета, чу гласа на Дорис зад себе си:

— Какво си поръчал?

— Говеждо с броколи и свинско с пържен ориз.

— Ухае вкусно.

Думите й го накараха да се усмихне.

— Искаш ли да го разделя в две чинии?

— Не искам да те оставям гладен.

— Има достатъчно — отвърна той и извади от шкафа две чинии. — Освен това нали ти ми каза, че обичаш да разговаряш пред чиния с вкусна храна?

Той разпредели храната в чиниите и ги отнесе на масата. Дорис се премести на стола до него.

Джеръми реши да й даде време да започне и двамата се наведоха мълчаливо над чиниите.

— Много е вкусно — каза Дорис. — Сутринта нямах време да закуся и едва сега осъзнах колко съм гладна. Пътуването дотук беше цяло пътешествие. Трябваше да тръгна по тъмно, после се оказа, че полетът ще се забави заради времето. Не се знаеше дали ще можем да излетим. Освен това бях много притеснена. За пръв път се качвам на самолет.

— Аха?

— Просто не съм имала причина. Когато Лекси живееше тук, все ме молеше да дойда, но тогава съпругът ми вече беше много болен и нямаше как да го оставя. После тя се върна. Беше съкрушена. Знам, че я мислиш за много твърда и силна, но това е лицето, което тя иска да покаже на света. Иначе е като всички останали и случилото се с Айвъри я съсипа. — Тя се поколеба за момент. — Разказвала ти е за него, нали?

— Да.

— Страдаше мълчаливо, показваше кураж, но всъщност беше развалина. Не можех да й помогна с нищо. Тя се криеше зад работата си, тичаше напред-назад, разговаряше с хората, бързаше да убеди всички, че е добре. Не можеш да си представиш колко безпомощна се чувствах тогава.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото в момента се държи по същия начин.

Джеръми ровеше с вилицата храната си.

— Не аз приключих връзката ни, Дорис.

— Знам.

— Тогава защо говориш с мен?

— Защото Лекси не иска да ме слуша.

Въпреки напрежението той се засмя.

— Значи ме смяташ за слабия противник, а?

— Не — отвърна тя. — Просто се надявам да не си такъв инат като нея.

— Дори да реша да опитам отново, всичко зависи от нея, нали?

Жената се вгледа в него.

— Наистина ли си мислиш така?

— Опитах се да говоря с нея. Казах й, че ще потърся начин да не прекъсвам връзката ни.

Вместо да отговори, Дорис го попита директно:

— Ти си бил женен веднъж, нали?

— Преди много време. Лекси ли ти каза?

— Не — отвърна тя. — Разбрах го още при първата ни среща.

— Отново свръхестествени способности?

— Нищо подобно. Пролича си от начина, по който се държиш с жените. Ти носиш в себе си една самоувереност, която жените намират за привлекателна. В същото време усетих, че разбираш какво искат те, но по някаква причина се пазиш, не искаш да се отдадеш напълно.

— Какво общо има това с темата?

— Жените обичат приказките. Не всички, разбира се, но повечето от тях израстват с мечтата да намерят мъж, който би рискувал всичко заради тях, да се жертва за любовта си дори и да бъде наранен. — Тя спря и се замисли за момент. — Обожават такива жестове, какъвто направи ти, когато отиде да я търсиш във вилата. Това беше причината тя да се влюби в теб.

— Тя не е влюбена в мен.

— Разбира се, че е влюбена.

Джеръми беше готов да отрече, но само поклати глава.

— Така или иначе, вече няма значение. Тя ще се омъжи за Родни.

Дорис се усмихна леко.

— Няма такова нещо. Но преди да си помислиш, че ти го е казала, за да те отблъсне от себе си, искам да те уверя, че причината е друга. Целта е била да ти покаже, че ето — ти си заминаваш, но тя няма да лежи будна по цели нощи и да чака да я потърсиш. — Дорис замълча, за да му даде възможност да осъзнае чутото, после добави: — Но не мисля, че си й повярвал, нали?

Той се замисли над думите й. Спомни си какво бе казала Лекси за Родни, когато говориха за него. И внезапно осъзна, че наистина не й бе повярвал.

Дорис се пресегна през масата и хвана ръката му.

— Ти си добър човек, Джеръми. И заслужаваш истината. Ето защо дойдох при теб. — Пусна ръката му и стана.

— Трябва да гоня влака. Ако не се върна тази вечер, Лекси ще заподозре нещо. Не искам да знае, че съм идвала при теб.

— Толкова път за един ден! Трябваше да ми се обадиш по телефона.

— Можех. Но исках да те гледам в очите, докато говорим.

— Защо?

— Исках да разбера дали и ти я обичаш.

Тя го потупа по рамото, после тръгна към коридора и взе чантата си.

— Дорис — повика я той.

— Да? — обърна се към него тя.

— Намери ли отговора, на който се надяваше?

Тя се усмихна:

— Въпросът е дали ти си го намерил.

22.

Джеръми започна да обикаля стаята като луд. Трябваше да помисли, да разгледа всички възможности, преди да предприеме нещо.

Прокара ръка по косата си и поклати глава. Нямаше време за колебания. Не и след като знаеше истината. Трябваше да се върне. Да хване първия полет и да я намери. Да говори с нея, да се опита да я убеди, че когато й призна любовта си, беше сериозен като никога досега. Да й каже, че не може да живее без нея и ще направи всичко необходимо, за да са заедно.

И преди застаналата на тротоара Дорис да намери такси, той вече набираше номера на аерогарата. Оттам го оставиха да чака цяла вечност. С всеки момент раздразнението му растеше. Най-после го свързаха и той научи, че последният полет до Райли е след деветдесет минути. Дори и в хубаво време не беше сигурен, че ще хване веднага такси и ще успее, но искаше да опита, иначе трябваше да отложи пътуването си за утре.

Втурна се към гардероба, извади сака, хвърли вътре дънки, две ризи, чорапи и бельо, облече якето, пъхна мобилния телефон в джоба, грабна зарядното и се огледа. Лаптоп? Не, нямаше да има нужда от него. Какво друго?

О, да. Хукна към банята и провери тоалетния си несесер. Сети се за самобръсначката и четката за зъби и ги взе. Угаси лампите, изключи компютъра и грабна портфейла. Установи, че има достатъчно пари да стигне до летището. Засега това беше достатъчно. Забеляза дневника сред другите книжа. Измъкна го и го сложи в сака, отново се огледа, но накрая махна с ръка. Нямаше време за повече. Грабна ключовете от масата до вратата, огледа се за последен път, излезе, заключи и хукна по стълбите.

Спря такси, каза на шофьора, че бърза, настани се отзад с въздишка, надявайки се на късмета си. Дорис беше права: снегът затрудняваше движението и когато заседнаха на моста над Ийст Ривър, той изруга под нос. За да спести време при системите за сигурност, свали колана на дънките и го прибра в сака. Шофьорът го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. По лицето му се четеше отегчение и въпреки че го уверяваше, че бърза, не се напрягаше много. Джеръми стисна зъби. Нямаше да бъде в негова полза, ако го ядосаше.

Минутите течаха. Спряла временно, снежната вихрушка се завъртя отново над града, намалявайки още повече видимостта. До полета оставаха четирийсет и пет минути.

Автомобилите отново забавиха ход и Джеръми погледна с въздишка часовника си. Трийсет и пет минути. След десетина минути стигнаха изхода на летището и се насочиха към терминала.

Най-после.

Преди още да е спряло таксито, отвори вратата и хвърли двайсетачката към шофьора. Влезе в терминала и веднага се насочи към таблото за заминаващите самолети, за да види на кой изход трябва да отиде. Нареди се пред гишето да вземе електронния си билет и хукна към мястото за проверка. Сърцето му се сви, като видя дългата опашка, но в същия момент откриха втори пункт и той реагира бързо. Опашката се раздели на две, половината тръгнаха към новия пропуск, ала той успя да се нареди сред първите.

Самолетът щеше да затвори врати след не повече от десет минути. Преминал през охраната, той се затича. Лавирайки между хората, извади личната си карта и започна да брои порталите. Пристигна плувнал в пот и попита задъхано:

— Успях ли?

— Да, но само защото има малко закъснение — каза момичето на гишето, тракайки по клавиатурата.

Служителят на пропуска го изгледа любопитно.

Най-после получи билета, служителят затвори вратата зад него, а той продължи по ръкава към борда на самолета. Още не можеше да си поеме дъх, когато стъпи на борда му.

— Излитаме след малко. Вие сте последният пътник, така че можете да седнете, където искате — каза стюардесата, докато му правеше място да мине.