— Съжалявам — отвърна с равен тон Джеръми. — Става дума просто за светлина, която се отразява във влака. Няма нищо друго.

Джеръми трябваше да признае, че щом станеше дума за истории, Нейт имаше по-добра интуиция от редакторите на списанието му.

— Не е много — стисна устни агентът. — Успя ли да разбереш коя от трите версии на легендата е вярна?

Той поклати глава.

— Изобщо нямах възможност да потвърдя съществуването на тази Хети Дабилът. Като изключим легендата, името й не се споменава в нито един документ. А Уотс Ландинг отдавна не съществува.

— Виж, не че ти се меся, но ако искаш от тази трънка да изскочи заек, трябва да се понапънеш малко и да ги убедиш. Ако ти не покажеш ентусиазъм, не можеш да очакваш от тях. Прав ли съм или не? Разбира се, че съм прав. Хайде, бъди честен с мен. Открил си и още нещо, нали?

— Откъде го измисли?

— Алвин ми каза — изплю камъчето Нейт. — Когато дойде да остави техниката, го попитах, просто да добия впечатление за цялата работа, и той ми каза, че си открил друго интересно нещо.

Лицето на Джеръми остана безизразно.

— Така ли каза?

— Точно това му бяха думите — отвърна Нейт, доволен от развитието на разговора. — Но не сподели за какво става дума. Зависело от теб. Това ми подсказа, че работата е дебела.

Загледан в приятеля си, Джеръми имаше чувството, че дневникът в чантата му прогаря кожата й. Нейт се заигра с вилицата си, завъртя я с пръсти в едната посока, после в другата.

— Ами… — започна, усещайки, че времето за решения изтича.

Нейт го погледна нервно и се наведе към него.

— Слушам те.



След срещата Джеръми се върна в апартамента си, отиде до прозореца и се загледа разсеяно в света навън. Там вилнееше истинска снежна буря, под светлините на уличните лампи снежинките танцуваха лудешки хипнотичен танц.

Срещата бе започнала обещаващо; Нейт се бе развихрил до такава степен, че щом видяха заснетите кадри, продуцентите ахнаха. После Джеръми им разказа легендата за Хети Дабилът и щом забеляза нарастващия им интерес, навлезе в подробности за самото разследване. Представи им факти за по-раншни проучвания и докато говореше, видя, че шефовете започнаха да се споглеждат. Те вече обмисляха в коя част на шоуто да го включат.

Но същата вечер, докато седеше сам в апартамента с дневника в скута си и си припомняше последната част от срещата, разбра, че тази история няма да види бял свят. Мистерията на гробището в Бун Крийк приличаше на вълнуващ роман, но накрая не се случваше нищо.

Решението беше прекалено просто, прекалено категорично и на сбогуване той усети разочарованието на продуцентите. Нейт обеща да им се обади, те също, но Джеръми знаеше, че няма да има други разговори.

Колкото до дневника, той го запази, не спомена за него дори и на Нейт.

Джеръми въздъхна дълбоко и набра номера на кмета Джъркин. Предложението му беше просто: Бун Крийк трябваше да спре да обещава на участниците в историческата обиколка из града среща с призраци в гробището. Думата „призрак“ и „духове“ трябваше да изчезнат от рекламната брошура, както и всякакви намеци за свръхестествената природа на светлините. Но историческата легенда можеше да остане и посетителите да приемат, че наблюдават нещо изключително. Нищо не пречеше туристите да се питат, дали светлините не са духовете на умрелите от легендата, но екскурзоводите не трябваше да им го внушават. Накрая поиска от кмета да изземе тениските и шапките с неподходящите надписи от магазините си.

В замяна му обеща да не споменава нищо за „Седар Крийк“, нито по телевизията, нито в своята колонка или в други медии. Нямаше да издаде намерението на Джъркин да превърне града в призрачна версия на Розуел, Ню Мексико, нито щеше да каже на някого, че той е знаел истината.

Кметът прие предложението му. Джеръми затвори, веднага набра Алвин и го закле да си мълчи.

21.

След неуспешната среща с продуцентите от телевизията Джеръми се опита да се върне към предишния си живот. Обади се на редактора си в „Сайънтифик Американ“ и припомняйки си смътно едно от десетките предложения на Нейт, се съгласи да напише статия за възможната вреда от нисковъглехидратните диети. После се настани пред компютъра, часове наред се рови в интернет и прегледа безброй вестници в търсене на история, която би могла да предизвика интерес. Разочарова се, когато разбра, че с помощта на известна рекламна агенция Клосън бе успял да премине през развихрилата се буря след появата на Джеръми в „Най-гледаното време“ и сега преговаряше за собствено телевизионно шоу. Иронията на ситуацията не остана скрита за него и той прекара останалата част от деня оплаквайки наивността на заблудените вярващи.

Малко по малко Джеръми започна да влиза в крак. Поне така си вярваше. Продължаваше да мисли за Лекси, да се пита, дали се готви за сватбата с Родни, но се опитваше да прогони тези мисли. Те бяха прекалено болезнени, затова се стремеше всячески да се върне към своето ежедневие преди срещата си с нея. В петък вечерта посети едно заведение, но не мина много добре. Вместо да се смеси с тълпата и да се опита да привлече вниманието на застаналата до него жена, той седна на бара, цяла вечер стоя над една бира и си тръгна много по-рано от друг път. На следващия ден отиде да види семейството си в Куинс, но когато зърна братята със съпругите и децата им, отново закопня за онова, което знаеше, че никога няма да има.

В понеделник на обяд отново се разрази снежна буря и седнал на топло вкъщи, той най-после успя да се убеди, че всичко е приключило. Тя не му се обади, той също не я потърси. Няколкото дни, прекарани с нея, вече му се струваха мираж, дори започна да се пита дали са били реални, когато седна на бюрото, прехвърли картичките, извади онази с библиотеката и я закачи с кабарче за стената.

Поръча си китайска храна от ресторанта на ъгъла за трети път през тази седмица, после се облегна назад и се замисли за направения избор. Неволно се запита дали и Лекси обядваше по същото време, но мислите му бяха прекъснати от бръмченето на интеркома.

Той взе портфейла и тръгна към вратата. От интеркома се разнесе женски глас.

— Отворено е. Моля, влезте — каза той, извади една двайсетачка и хвана дръжката на вратата в момента, когато човекът отвън почука.

— Този път сте много бързи — каза. — Обикновено…

Занемя, когато отвори вратата и видя кой стои отпред.

Двамата се вгледаха един в друг. Мина доста време, преди устните на Дорис да се разтегнат в усмивка.

— Изненада! — каза тя.

Той примига невярващо:

— Дорис!

Тя изтупа снега от обувките си.

— Навън е страшна виелица — каза. — Толкова е заледено, че не знаех дали ще успея да се добера дотук. Таксито направо се пързаляше.

Той продължи да се взира в нея.

Тя свали чантата от рамото си и го погледна в очите.

— Ще ме поканиш ли или си решил да ме държиш на вратата?

— О… разбира се, заповядай… — измънка и се отдръпна навътре.

Дорис влезе и остави чантата на масата до вратата. Докато сваляше палтото, огледа апартамента.

— Хубаво е тук — отбеляза и влезе в хола. — По-широко е, отколкото си го представях. Но стълбите са ужасни. Непременно трябва да помислиш за асансьор.

— Да… знам.

Тя спря до прозореца.

— Градът е много красив дори и в бурята. И… оживен. Разбирам защо някои хора искат да живеят тук.

— Дорис… какво правиш тук?

— Дойдох да говоря с теб естествено.

— За Лекси ли?

Тя не отговори веднага. Въздъхна дълбоко, замисли се и накрая кимна:

— И за това.

Той вдигна вежди и тя сви рамене.

— Имаш ли чай? Още не мога да се стопля.

— Но…

— С теб имаме дълъг разговор, момче — изрече твърдо тя. — Знам, че имаш въпроси, но ще трябва да почакаш малко. Та какво каза за чая?

Джеръми отиде в малката кухня и стопли чаша с вода в микровълновата печка. Добави торбичка с чай и я занесе в хола. Дорис вече се бе разположила на дивана. Той й подаде чашата и тя веднага отпи от горещата течност.

— Извинявай, че не се обадих предварително — каза след малко. — Знам, че трябваше да го направя, а да не ти се изтърсвам като гръм от ясно небе, но исках да разговаряме лично.

— Как разбра къде живея?

— Говорих с приятеля ти Алвин. Той ми каза.

— Говорила си с Алвин?

— Да, вчера — отвърна тя. — Оставил телефонния си номер на Рейчъл и тя ми го даде. Обадих му се и той беше така любезен да ми даде адреса ти. Съжалявам, че не можах да се запозная с него, докато бяхте в Бун Крийк. Струва ми се истински джентълмен.

Джеръми разбра, че неангажираният разговор е израз на нейната нервност и реши да не я прекъсва. Разбираше, че тя търси начин да стигне до темата, довела я дотук.

Интеркомът звънна отново и Дорис погледна към вратата.

— Това е обядът ми — обясни Джеръми, ядосан, че ги прекъсват. — Само една минута.