Не можа да си отговори. Но в едно беше абсолютно сигурен: той я обичаше и не можеше да си представи, че ще живее, без да я вижда.

Часовете се точеха бавно; самолетът им излиташе по обяд от Райли и той трябваше скоро да напусне „Грийнлийв“. Не издържа дълго в леглото, стана преди шест, опакова багажа си и го качи в колата. Погледна към бунгалото на Алвин да се убеди, че прозорците му светят, и тръгна в мразовитата утрин към офиса. Както и очакваше, Джед се намръщи, щом го видя. Косата му бе по-разрошена от обикновено и дрехите му бяха измачкани, което го наведе на мисълта, че човекът е станал само преди няколко минути. Той остави ключа на бюрото му.

— Хубаво местенце си имате тук — каза учтиво. — Ще го препоръчам на приятелите си.

Джед се намръщи още повече, ако това изобщо беше възможно, но Джеръми не му обърна внимание и широко му се усмихна. Обърна се с намерението да се върне в стаята, но забеляза светлини на фарове в мъглата отвън. Последва ги сянка на автомобил и след малко, придобил по-ясни очертания, той спря пред мотела. В първия момент Джеръми реши, че е Лекси, и сърцето му подскочи, но после лицето на шофьора изплува от мъглата.

Увит в дебело яке и вълнен шал, кметът Джъркин слезе от колата и лишен от демонстрираната при предишните им срещи енергия, тръгна бавно към Джеръми.

— Предполагам, че вече си стягаш багажа? — извика в тъмното.

— Тъкмо го натоварих.

— Дано Джед не ви е смъкнал кожата още.

— Не, не сме плащали — отвърна журналистът. — Благодаря за това.

— Няма нищо. Както казах, това е най-малкото, което можем да направим за теб и приятеля ти. Надявам се, престоят в нашето градче да ти е харесал.

Джеръми кимна, загледан в измъченото лице на кмета.

— Наистина, беше много приятно.

За пръв път, откакто го познаваше, Джъркин изглеждаше лишен от дар слово. Мълчанието му премина в неловка пауза и за да прикрие неудобството си, той оправи шала и го пъхна под якето.

— Ами… — започна несигурно — дойдох да ти кажа, че хората тук приеха с радост гостуването ти. Впечатлени са от работата и от поведението ти.

Джеръми пъхна ръце в джобовете и попита:

— Защо ме измамихте?

Кметът въздъхна.

— За какво говориш? За включването на гробището в обиколката ли?

— Не. Говоря за друго. Знаете, че баща ви е написал отговора на загадката в дневника си, но го скрихте от мен.

Кметът го погледна тъжно.

— Прав си — отвърна след малко. Гласът му потрепваше. — Баща ми наистина намери отговор на загадката. Историята беше неговата страст. Знаеш ли защо се интересуваше толкова много от миналото на нашия град?

Джеръми поклати глава.

— През Втората световна война служил в армията с човек на име Лойд Шомберг. Шомберг бил лейтенант, баща ми — обикновен войник от пехотата. Днес хората не осъзнават, че през онази война на фронта са се биели не само войници от редовната армия. Повечето са били обикновени хора: хлебари, месари, механици. Шомберг бил историк. Поне баща ми го наричаше така. По-късно се разбра, че бил гимназиален учител по история в Делауеър, но татко се кълнеше, че нямало по-ерудиран човек от него в целия взвод. Той обичал да разказва на хората си неизвестни истории от миналото и това държало баща ми далеч от ужаса на случващото се около тях. Но когато влезли в Италия, баща ми, Шомберг и останалите им другари били обкръжени от германците. Шомберг им наредил да се оттеглят, а той останал да ги прикрива. „Нямам избор“ — казал той. Било истинско самоубийство, всички го разбирали, но лейтенантът бил такъв човек. — Потънал в спомени, Джъркин замълча за момент, после тръсна глава. — Шомберг загинал, татко останал жив и когато след края на войната се прибра у дома, реши да стане историк в знак на почит към своя приятел.

Джъркин приключи разказа си, без да направи коментар.

— Защо ми разказвате всичко това — учуди се Джеръми.

— Защото аз също нямах избор — каза той. — Всеки град има нужда от нещо свое, нещо, което да напомня на жителите му, че техният дом е специален. В Ню Йорк нямате нужда от това. Имате си Бродуей, Уол Стрийт, Емпайър Стейт Билдинг и Статуята на свободата. Но тук… бизнесът замря. Огледах се наоколо и осъзнах, че всичко, което си имаме, е една легенда. А легендите… те са просто реликви от миналото. Градът се нуждаеше от нещо повече, за да оцелее. Ето какво се опитвах да направя, търсех начин да поддържам живота на града. После ти се появи…

Джеръми си спомни спуснатите щори на магазините, които видя, когато влезе за пръв път в града, сети се за думите на Лекси за затварянето на текстилната фабрика и мината за фосфор.

— Значи сте станали толкова рано, за да ми разкажете своята гледна точка за тази история?

— Не — отвърна кметът. — Дойдох да ти кажа, че всичко това беше моя идея. Нито Градският съвет, нито останалите хора тук имат някакво отношение към случилото се. Може би не трябваше да го правя. Сигурно е грешка. Но бях воден от мисълта, че това място и хората тук заслужават да живеят по-добре. Дойдох да те помоля само за едно. Докато пишеш своя материал, да имаш предвид, че това не е заговор. Ако искаш, хвърли ме в устата на лъва, мога да го преживея. И си мисля, че татко би разбрал.

Без да дочака отговор, Джъркин се върна в колата си и скоро изчезна в мъглата.

Докато нощта изсветляваше до сива ранна утрин, Джеръми помогна на Алвин да прибере оборудването си. Вече приключваха, когато пристигна Лекси. Беше с дрехите от първата им среща на гробището. Той срещна погледа й и от виолетовия цвят на очите й му се подкосиха краката. Двамата застанаха един срещу друг и в първия момент никой не намери думи да заговори. Тя носеше дневника на Джъркин.

Алвин наруши неловката тишина:

— Добро утро — провикна се той.

— Здравей, Алвин — отвърна му с измъчена усмивка тя.

— Рано си станала.

Тя сви рамене. Погледът й се върна на Джеръми. Алвин премести поглед от единия към другия.

— Ще отида да видя дали не съм забравил нещо — каза, но те не му обърнаха внимание.

Той влезе в бунгалото. Джеръми пое дълбоко въздух и рече:

— Не вярвах, че ще дойдеш.

— Честно казано, и аз не вярвах.

— Радвам се да те видя.

Сивото утро му напомни за онази разходка по плажа близо до фара и той разбра с болка на сърцето колко много я обича. Превъзмогна порива да скъси разстоянието между тях и остана на мястото си.

Тя кимна към колата му.

— Виждам, че си готов за път.

— Да — отвърна той. — Багажът е в колата.

— Успя ли да заснемеш всичко необходимо?

Той се поколеба. Баналният разговор го изнервяше.

— Затова ли дойде? Да ме питаш за работата и дали съм прибрал багажа си?

— Не — поклати глава тя.

— Защо дойде, Лекси?

— Исках да ти се извиня за поведението си вчера в библиотеката. Не биваше да се държа толкова грубо. Не беше честно към теб.

Той се усмихна насила.

— Няма нищо — отвърна тъжно. — Ще го преживея. Аз също трябва да ти се извиня.

Тя му подаде дневника.

— Нося ти го в случай, че искаш да го използваш.

— А ти искаш ли да го използвам?

— Не — отговори тя.

— Тогава защо ми го даваш?

— Защото наистина трябваше да ти кажа какво пише там. Не желая да мислиш, че всички сме организирали заговор срещу теб. Разбирам как ти изглеждат нещата и ти го давам като предложение за мир. Искам да те уверя, че никой не е заговорничил зад гърба ти…

— Знам — прекъсна я той. — Кметът дойде тази сутрин и ми обясни.

Тя кимна и сведе поглед, после го вдигна и срещна неговия. Той си помисли, че сега ще му каже нещо важно, но тя се въздържа.

— Е, това е. — Тя пъхна ръце в джобовете. — По-добре да те оставя да се приготвиш. Не обичам дългите сбогувания.

— Значи това е сбогуване? — опита да задържи погледа й той.

Тя го погледна тъжно и наклони глава.

— Няма какво друго да бъде.

— Смяташ, че е краят? И дойде да ми го кажеш? — Джеръми прокара пръсти през косата си и се намръщи. — Аз нямам ли право на мнение?

Тя заговори тихо, почти шепнешком:

— Вече приключихме с това, Джеръми. Не съм дошла да се карам с теб и не ми е приятно да те видя ядосан. Тук съм, защото не биваше да се държа вчера така. И не искам да си мислиш, че тази седмица не означава нищо за мен. Напротив.

Думите й му подействаха като удар в гърдите.

— Но въпреки това си готова да сложиш край?

— Готова съм да погледна реално на нещата — отвърна тя.

— Какво ще направиш, ако ти кажа, че те обичам?

Тя се загледа в него, после отмести поглед.

— Не го казвай.

Той направи крачка към нея.

— Но аз наистина те обичам! Не мога да го променя.

— Джеръми… Моля те…

Усетил, че най-после е намерил пробойна в защитата й, той тръгна бързо към нея, набирайки кураж с всяка следваща стъпка.