Защо внучката й не прие компанията на Джеръми просто като едно забавление?

Дорис искаше точно това. Джеръми беше интелигентен, добър и чаровен и можеше да я накара да разбере, че има и такива мъже, че не всички са като Айвъри и онзи младеж от Чикаго. Как го наричаше тя? Господин Ренесанс? Опита се да си спомни името му, но знаеше, че то не е важно. Важното сега беше какво ставаше с внучката й. Много се тревожеше за нея.

Знаеше, че с времето Лекси ще преодолее всичко. Ще приеме реалността и ще намери начин да продължи напред. Дори ще убеди себе си, че всичко е било за добро. Ако знаеше нещо със сигурност за своята внучка, то беше, че тя умее да оцелява.

Въздъхна тежко. Нямаше съмнение, че Джеръми е съсипан. Усещаше, че той е по-влюбен в Лекси, отколкото тя в него. И щеше да му е много по-трудно да загърби станалото и да продължи живота си, преструвайки се, че нищо не се е случило.

Горкият Джеръми, не беше честно спрямо него.



Скрита в гъстата мъгла на гробището, Лекси стоеше пред гробовете на своите родители и се взираше в имената им. Тази вечер Джеръми и Алвин щяха да заснемат моста над реката и Рикърс Хил и това й даваше възможност да остане тук със своите мисли.

Нямаше намерение, но по необясними за нея причини почувства желание да дойде тук. Както бе направила след края на връзката си с Айвъри и с господин Ренесанс. Докато осветяваше с фенерчето издълбаните в надгробната плоча имена, изпита силен копнеж по родителите си. Прииска й се да са тук, за да може да поговори с тях.

Осъзнаваше, че идеализира образите им в зависимост от настроението си. Понякога си ги представяше като забавна и бъбрива двойка; друг път искаше да вярва, че са били тихи хора, които умеят да изслушват. В момента искаше да мисли за тях като за мъдри и силни хора, способни да й дадат съвет как да поправи нещата. Беше направила толкова грешки в живота си! Всъщност целият й живот беше изтъкан от грешки, помисли си нещастно тя. И сега се готвеше да направи още една.



От другата страна на реката мъглата беше още по-гъста, виждаха се единствено светлините в двора на фабриката за хартия. Градът представляваше неясно петно. Според Джеръми влакът щеше да пристигне всеки момент и Алвин провери за последен път насочената към Рикърс Хил камера. Този ракурс определено щеше да го поизпоти. Другият, към моста, беше лесен, но хълмът беше по-далече и обгърнат от мъгла, и той не беше сигурен, че камерата ще улови нещо. Тя не беше пригодена за снимки на големи разстояния. Той бе донесъл най-добрите си обективи и високоскоростна лента, но му се струваше недостатъчно и му се искаше Джеръми да бе споменал тази „малка“ подробност, преди да напусне Ню Йорк. Ала през последните два дни Джеръми очевидно не беше на себе си, затова щеше да му прости. Друг път човек не можеше да си отдъхне от него, обикновено не спираше да говори, непрекъснато се шегуваше, но тази вечер, особено през последните два часа, почти нищо не бе казал. Вместо малка ваканция това се оказа сериозна работа, и то на студено, помисли си Алвин. Не беше очаквал такова прекарване, но какво пък… Щеше да си го изкара на Нейт. Ще поиска повече пари.

Джеръми стоеше до парапета със скръстени ръце и гледаше към губещия се в мъглите отсрещен бряг.

— Споменах ли, че Нейт се обади днес следобед? — попита Алвин, опитвайки се да извади приятеля си от вцепенението.

— Така ли?

— Събуди ме и започна да ми крещи, защото ти не си включил телефона си.

Въпреки състоянието си Джеръми се усмихна.

— Научих се да го държа изключен през повечето време.

— Много хитро. Можеше да ме светнеш да го изключа и аз.

— Какво искаше?

— Все същото. Искаше да знае последните новини. Но забележи — попита, дали не можеш да му занесеш мостра.

— Мостра на какво?

— Предполагам, че говори за духовете. За някаква слуз или тиня от мястото. Ще му се да го покажеш на срещата с продуцентите следващата седмица.

— Тиня?!

Алвин вдигна ръце.

— Идеята е негова, не моя.

— Но той знае, че става дума за светлина от фабриката за хартия.

Операторът кимна.

— Знае, но мисли, че това ще е добро попадение. Иска да ги впечатлиш с нещо.

Джеръми поклати невярващо глава. През годините Нейт бе имал не една и две безумни идеи, но тази надминаваше всички очаквания. Той си беше такъв — казваше всичко, което му хрумнеше, но не след дълго забравяше за него.

— И каза също, че иска да му се обадиш — добави Алвин.

— Ще му се обадя — обеща Джеръми. — Но оставих телефона в стаята си в „Грийнлийв“. — Замълча за момент, после попита: — Не си му казвал за дневника, нали?

— Тогава още не знаех за него. Ти ми разказа след разговора с него. Нали чу, че телефонът ме събуди?

Джеръми кимна замислено.

— Ако ти се обади пак, не му казвай още, чу ли?

— Не искаш да знае, че кметът мами, нали? — досети се приятелят му.

— Не още — призна той.

Алвин го погледна.

— Не още или изобщо да не му казвам?

Джеръми не отговори веднага. Трябваше да помисли.

— Не съм решил още.

Алвин погледна още веднъж през обектива.

— Разбирам те, братле — каза. — Но не знам дали останалото ще е достатъчно за статия. Имам предвид, светлините са готини, но сигурно си забелязал, че обяснението е доста скучно.

— Какво искаш да кажеш?

— За телевизията. Не вярвам да се заинтересуват от някакъв си преминаващ влак, който отразява светлините.

— Не е само преминаващият влак. Става дума за начина, по който светлините от фабриката се отразяват от влака към Рикърс Хил и как после се появяват в гъстата мъгла на потъващото гробище.

Алвин се прозя широко.

— Извинявай… Та какво казваше?

— Не е скучно — настоя Джеръми. — Не разбираш ли колко много неща трябва да се случат едновременно, за да създадат такъв феномен? Каменните кариери са раздвижили водните пластове и гробището започнало да потъва. После мястото на железопътния мост. Фазите на луната, защото трябва да е достатъчно тъмно, за да видиш отразената в мъглата светлина. Местоположението на фабриката и разписанието на влаковете. Ще използваме и легендата.

Приятелят му сви рамене.

— Повярвай ми, скука с главно „С“. Честно казано, щеше да е много по-забавно, ако не беше открил истината. Телевизионната публика си умира по загадките. Особено ако става дума за Ню Орлиънс, Чарлстън или друго романтично място. Но отразена светлина в Бун Крийк, Северна Каролина? Мислиш ли, че хората в Ню Йорк и Лос Анджелис ще се развълнуват от това?

Джеръми понечи да отговори, но внезапно си спомни, че Лекси бе казала почти същото, а тя живееше тук. Алвин потърси погледа му в мрака.

— Ако си говорим сериозно за телевизионно шоу, ще се наложи да го подправиш и може би онзи дневник, за който ми спомена, ще свърши работа. Представяш го, както си го замислил, и накрая показваш дневника. Ако го направиш добре, може и да привлече вниманието.

— И да хвърля града на вълците?

Алвин поклати глава.

— Не съм казал такова нещо. И ако трябва да съм честен, не съм сигурен, че дневникът ще е достатъчен. Искам да кажа, че ако не можеш да измислиш нещо по-интересно, по-добре да използваш дневника, иначе ще заприличаш на идиот.

Джеръми се загледа в реката. Влакът щеше да се появи след няколко минути.

— Ако направя такова нещо, Лекси никога няма да ми проговори — каза и побърза да добави: — Ако приемем, че все още иска.

Алвин замълча. Приятелят му отново се обърна към него в настъпилата тишина:

— Какво трябва да направя според теб?

Алвин въздъхна дълбоко.

— Мисля, че всичко опира до това кое е по-важно за теб. Лекси или кариерата?

19.

През последната си нощ в „Грийнлийв“ Джеръми почти не спа. Влакът премина, Рикърс Хил отрази светлината съвсем слабо, но Алвин и Джеръми успяха да я заснемат и след като прегледаха материала, решиха, че е достатъчен за потвърждението на теорията му. Бяха постигнали най-доброто с наличното оборудване.

Но докато пътуваха към хотела, в мислите си Джеръми беше на километри от мистерията и от пътя. В главата му се въртяха — за кой ли път — сцените от последните два дни. Спомни си първата си среща с Лекси на гробището и после остроумната размяна на реплики в библиотеката. Импровизирания обяд на Рикърс Хил и разходката им до другия бряг на реката, онова невероятно празненство в негова чест и фантастичното преживяване, когато видя за пръв път светлините. Но най-вече онзи момент, когато за пръв път осъзна, че се влюбва в нея.

Как бе възможно за два дни да се случат толкова много неща?

След малко стигнаха до „Грийнлийв“ и докато вървяха към стаите си, той се опита да определи кога точно отношенията им започнаха да се объркват. Не беше абсолютно сигурен, но му се струваше, че тя се опитваше да избяга не само от него, но и от своите чувства. Но кога бе осъзнала, че има чувства към него? На празненството ли? Той бе открил своите там. Или по-рано следобед същия ден?