Никълъс Спаркс - Светлинка в нощта

— О, здрасти — усмихна се принудено тя. — Тъкмо приключвам с чистенето.

— Можеш да приключиш и с представлението — прониза я с поглед той.

Въпреки разстоянието усети гнева му и инстинктивно прибра косата зад ухото си.

— За какво говориш?

— За това. — Вдигна дневника към очите й. — Чела си го, нали?

— Да — отвърна простичко тя, разпознавайки дневника на Оуен Джъркин.

— Знаеш ли, че там има пасаж, обясняващ светлините в гробището?

— Да — потвърди отново тя.

— Защо не ми каза?

— Опитах се. Казах ти за дневниците, когато дойде за пръв път в библиотеката. Спомням си съвсем ясно, че ти казах, че може би ще намериш търсените от теб отговори в тях.

— Не ме разигравай повече — присви очи Джеръми. — Ти знаеше добре какво търся.

— И го намери — извиси глас тя. — Не виждам къде е проблемът.

— Проблемът е, че ми изгубихте времето. Този дневник съдържа отговора. Няма никаква мистерия. И никога не е имало. И ти си част от тази игра.

— Каква иг…

— Не си прави труда да отричаш — прекъсна я той и вдигна дневника пред очите й. — Държа доказателството в ръцете си. Ти ме излъга. Излъга ме, без да ти мигне окото.

Лекси усети как гневът й се надига и изпълва думите й с жлъч.

— Затова ли дойде в кабинета ми? За да ме обвиняваш?

— Ти си знаела — извика той.

Тя сложи ръце на кръста си.

— Нищо не съм знаела.

— Нали си го чела?

— И какво от това? — сопна се. — Чела съм и статията във вестника. И още много статии. Откъде да знам, че Оуен Джъркин е прав? Доколкото знам, написаното е просто едно предположение, като всички останали. Да не говорим, че темата не ме интересува. Наистина ли мислиш, че някога съм жертвала повече от минута да мисля за това, преди ти да се появиш? Светлините не ме интересуват. И никога не са ме интересували. Ти си по разследванията. И ако беше прочел този дневник преди два дни, ти също нямаше да си сигурен, че именно това е верният отговор. И двамата знаем, че си провел собствено разследване.

— Това не е важно — каза той, игнорирайки очевидния факт. — Важното е, че цялата работа е измама. Обиколката, легендата, призраците — капан за глупаци.

— За какво говориш? Обиколката е на исторически домове в града. Наистина, тази година добавиха и гробището, но какво толкова? Хората ще имат един приятен уикенд в средата на най-скучния сезон — зимата. Никой няма да бъде измамен, никой няма да пострада. Хайде де, наистина ли мислиш, че хората са толкова глупави да вярват в духове? Повечето от тях говорят за това просто, защото е забавно.

— Дорис знае ли? — прекъсна я отново той.

— За кое? За дневника на Оуен Джъркин ли? — Тя поклати глава, ядосана, че той не искаше да я слуша. — Откъде може да знае, за бога?

— Ето това не мога да разбера. — Джеръми вдигна пръст като учител срещу ученик. — Ако не искаш гробището да е част от обиколката и ако Дорис също не иска, защо не отидете в редакцията на вестника и не кажете истината? Защо ме намесвате във вашите игрички?

— Аз лично никога не съм искала да те намесвам. И това не е „игричка“, а безобиден уикенд. Няма защо да го превръщаш в измамата на века.

— Не аз го правя измамата на века, а ти и кметът.

— Значи станах от лошите, така ли?

Джеръми не отговори, само присви очи към нея.

— Тогава защо ти дадох да прочетеш дневниците? Защо не ги скрих от теб?

— Не знам. Може би е свързано с тетрадката на Дорис. И двете ми я навирате в ръцете от първия ден. Може да си мислела, че няма да стигна до този дневник, и си забъркала цялата история.

— Само да се чуеш колко си смешен! — каза тя и наведе глава, зачервена от гняв.

— Не, просто се опитвам да разбера в какво съм се забъркал.

Тя вдигна ръце, опитвайки се да го спре.

— Не искам да слушам повече.

— Сигурен съм, че не искаш.

— Просто си върви — изсъска тя и сложи мебелочистителя в чекмеджето на бюрото. — Ти не принадлежиш на това място и аз не искам да говоря повече с теб. Върни се в твоя свят.

Той скръсти ръце.

— Най-после си призна какво си мислиш цял ден.

— А, сега започна да четеш мисли.

— Не. Няма нужда да чета мисли, за да разбера защо се държиш така още от сутринта.

— Добре. Нека аз да се опитам да прочета твоите мисли — извика Лекси. Беше й дошло до гуша от обвиненията му, беше й дошло до гуша от него. — Нека да ти кажа какво виждам аз.

Усети, че е повишила тон, сигурно я чуваха из цялата библиотека, но не й пукаше.

— Виждам човек, който знае какво да каже, за да се хареса на другите, но когато стане дума да докаже думите с дела, се оказва, че не вярва в тях.

— Какво трябва да значи това?

Тя закрачи из стаята.

— Какво ли? Да не мислиш, че не знам, че мислено вече си в Ню Йорк? Това тук е само една спирка по пътя ти. Бас държа, че дълбоко в себе си се чудиш как може човек да живее в тази пустош. И въпреки сладките ти приказки вчера, мисълта, че можеш да останеш тук, ти се струва смешна.

— Не съм казвал, че ще остана.

— Не беше нужно — извика тя, бясна от самодоволното му поведение. — Когато говорех за саможертва, бях абсолютно сигурна какво е мнението ти. Ти си мислеше, че аз трябва да я направя. Да напусна семейството, приятелите и дома си, защото Ню Йорк е много по-добър град за живеене. Да постъпя като послушна малка женичка, да последвам съпруга си, където и да реши да отиде. Мога да се обзаложа, че изобщо не ти е минало през ума ти да напуснеш дома си.

— Преувеличаваш.

— Така ли? За какво? За това, че очакваш да тръгна с теб? Или си планирал утре да се отбиеш в някоя агенция за недвижими имоти? Ето, позволи ми да ти улесня живота. — Грабна телефона и му подаде слушалката. — Офисът на госпожа Рейнолдс е от другата страна на улицата. Сигурна съм, че с удоволствие ще ти покаже няколко къщи, ако си готов да купуваш.

Джеръми остана загледан в нея. Не можеше да отрече обвиненията й.

— Защо мълчиш? — Тресна слушалката върху вилката тя. — Да не би да си прехапа езика? Отговори ми, моля ти се, какво имаше предвид, като каза, че ще измислим начин да запазим връзката ни? Дали не си представяше, че ще седя тук и ще чакам да намериш време да отскочиш за една-две нощи, без реална възможност да бъдем заедно? Или ще използваш тези твои посещения да ме убедиш, че правя огромна грешка, като кисна тук, че си губя времето и е много по-добре да те последвам? — В думите й имаше толкова болка и гняв.

Дълго време никой от тях не проговори.

— Защо не ми каза това снощи? — попита накрая той. Гласът му звучеше глухо и нещастно.

— Опитах се — отвърна тя. — Но ти не искаше да слушаш.

— Тогава защо… — Той остави въпроса недовършен, но смисълът му беше кристално ясен.

— Не знам — въздъхна тя и сведе поглед. — Ти си хубав мъж. Прекарахме два чудесни дни… просто бях в такова настроение.

Джеръми се взря в нея.

— Това ли беше за теб? Едно добро прекарване на времето?

— Не — призна Лекси, съзирайки болката в очите му. — Не и последната нощ. Но това не променя факта, че всичко свърши.

— Значи се отказваш?

— Не! — извика тя и с изненада усети сълзите в очите си. — Не прехвърляй вината върху мен. Ти си този, който си тръгва. Ти нахлу в живота ми и го обърка. Аз си живеех съвсем спокойно, преди да се появиш. Бях доволна от живота си. Не можех да кажа, че съм щастлива, може би малко самотна, но доволна. Обичам си работата. Обичам да посещавам Дорис и да виждам, че е добре. Обичам да чета приказки на децата. Дори обичам нашата туристическа обиколка, въпреки че ти ще се опиташ да я изкараш нещо глупаво, за да блеснеш по телевизията.

Те стояха един срещу друг като препарирани. Всички думи бяха изречени. Всичко бе изкарано на светло и двамата се чувстваха изцедени.

— Недей така.

— Как? Да говоря истината ли?

Без да изчака отговора му, тя грабна якето и чантата си и тръгна към вратата. Джеръми се отдръпна да й направи път и тя мина покрай него, без да каже нито дума повече. Вече беше в коридора, когато той най-после събра сили да заговори:

— Къде отиваш?

Лекси направи още една крачка, преди да спре. Въздъхна и се обърна.

— У дома — отвърна тихо. Изтри една сълза и изправи рамене. — Както ще направиш и ти.