Как трябваше да се държи? Резервирано? Но все пак трябваше да опита да поговори с нея? Въпреки явното й желание да намери повод да се скара с него? Или да се преструва, че не забелязва поведението й, да приеме, че тя все още се интересува от причината за мистериозните светлини? Да я покани на вечеря? Или да нахлуе в кабинета й и да я вземе в прегръдките си?



Ето какво объркваше една връзка: чувствата. Лекси очакваше той да направи или да каже нещо конкретно в точното време. Не беше честно.

Да, той я обичаше с цялото си сърце и също се тревожеше за бъдещето им. Но докато се опитваше да измисли нещо, тя беше готова да затвори вратата. Джеръми си припомни отново думите й: „Ако имаш време, може да минеш да я видиш, преди да си тръгнеш“. Не „ако имаме време“, не ние, ако имаме…

И какво означаваше последният й коментар? „Да, защото сме приятели“, бе казала с усмивка. Той едва се сдържа да не избухне. „Приятели ли? — трябваше да каже. — След нашата нощ ми казваш, че сме приятели? Това ли съм за теб?“

Но един мъж не казва такива неща на своята любима. Ако искаше да я види пак, не биваше да стига до крайности. Колкото повече мислеше, толкова повече съжаляваше, че не бе отговорил в същия стил. Обръщаш ми гръб? И аз го мога. Искаш да се скараме? Ето ме, готов съм. В края на краищата, не бе направил нищо лошо. Станалото тази нощ зависеше колкото от него, толкова и от нея. Той се бе опитал да й обясни какво чувства, но тя не пожела да го изслуша. Обеща й да намери начин нещата да потръгнат, а тя игнорира напълно темата. И в крайна сметка не той, а тя го поведе към спалнята.

Той стисна устни и се загледа през прозореца. Не, каза си твърдо, повече нямаше да играе игричките й. Ако тя поиска да говори с него — добре. Ако не… така да бъде, нямаше какво да направи. Нямаше намерение да пълзи в краката й и да я моли за милостиня. Всичко беше в нейните ръце. Тя знаеше къде да го намери.

Реши да си тръгне оттук, колкото може по-бързо и да се върне в „Грийнлийв“. Да й даде възможност да реши какво иска. Не желаеше да ходи по петите й като куче и да чака да го отблъснат.



Щом Джеръми напусна кабинета й, Лекси веднага съжали за поведението си. Беше се държала направо грубо. Тя се бе надявала посещението при Дорис да прочисти мислите й, но то само бе отложило неизбежния ход на нещата.

Знаеше от самото начало, че той ще си замине и ще я остави, както бе направил господин Ренесанс, но започнатата от него на плажа приказка бе събудила фантазията и я бе изпълнила с отдавна забравено чувство на щастие. Лошото беше, че за нея приказката продължаваше и беше съвсем естествено да се запита: след като успя да я открие на онова забутано място, след като имаше смелостта да й каже всички онези мили неща, не можеше ли да си намери причина да остане?

Дълбоко в себе си знаеше, че Джеръми се надява тайно тя да тръгне с него за Ню Йорк, но не разбираше кое му даваше основание да мисли така. Не виждаше ли, че тя не се блазни от славата и парите? Нито от бляскавите магазини, от театрите, кината и възможността да си купи тайландска храна късно през нощта? Щастието не зависеше от тези неща. То беше в прекараното с любимия време, във възможността двамата да вървят хванати за ръка и да разговарят, загледани в изгрева на слънцето. Не беше живот, от който да ти се завие свят, но определено беше най-доброто, което светът можеше да предложи. Рецептата беше изпитана. Имаше ли човек, който да каже на смъртното си легло, че му се иска да е работил повече? Или да се е наслаждавал по-малко на прекрасните залези? Или да е прекарал по-малко време със семейството си?

Тя не беше наивна, не можеше да отрече изкушенията на съвременния свят. Но това неистово желание да си известен, да си красив, да присъстваш на бляскави партита, защото „само тогава човек може да бъде щастлив“! За нея това беше пълна глупост, лозунг на отчаянието. Ако не беше така, защо толкова много богати, красиви и известни хора посягаха към наркотиците? Защо не успяваха да задържат брака си? Защо си имаха проблеми със закона? И защо изглеждаха толкова нещастни, когато не бяха пред камерите?

Тя подозираше, че Джеръми е изкушен от блясъка на този живот, но не искаше да си признае. Помисли си го още в мига, когато го видя, и си обеща да не допусне чувствата да замъглят разума й. Въпреки това съжали за поведението си спрямо него. Не беше готова да обсъжда отношенията им, когато той се появи в кабинета й, но все пак можеше, вместо да се крие под бюрото и да твърди, че всичко между тях е наред, да каже нещо нормално.

Да, трябваше да се изясни с него. Колкото и невъзможна да беше тази връзка, Джеръми не заслужаваше това.



„Приятели — скръцна със зъби той. — Защото сме приятели.“ Думите й продължаваха да го ядосват и докато почукваше разсеяно с химикалката по бележника си, той поклати решително глава. Трябваше да приключи работата си тук и да се маха. Разкърши рамене, за да се освободи от напрежението и взе последния дневник. Отвори го и веднага разбра, че е по-различен от другите.

Вместо кратки текстове за лични проблеми дневникът представляваше колекция от есета със заглавие и дата, писани в периода от 1955 до 1962 година. Първото есе разказваше за строителните работи през 1859 година в сградата на епископалната църква на Сейнт Ричард — явно по това време беше пристроявана — когато при изкопаване на основите открили древно индианско селище, наречено Лумби. Есето беше три страници. След него следваше друго за съдбата на цеха за щавене на кожи на Макготън Танъри, построен на брега на Памлико при Бун Крийк през 1794. Третото есе накара Джеръми да вдигне вежди. То представяше мнението на автора за случилото се с жителите на остров Роанок през 1578.

Той си спомни думите на Лекси, че един от дневниците принадлежал на млад любител историк, и прелисти бързо страниците, спирайки на заглавията в търсене на нещо по-близко до неговата тема. Минаваше страница след страница и… изведнъж осъзна, че е видял нещо, но го е подминал. Спря и се върна назад. Прочете заглавието и застина с пръст върху страницата:

„Разкриване на загадката с мистериозните светлини в гробището «Седар Крийк»

През последните години някои наши съграждани твърдят, че гробището «Седар Крийк» е обитавано от духове. Преди три години «Южен Журнал» публикува статия на тази тема, но в нея не се предлагаше никакво обяснение. Реших да проведа собствено разследване и мога смело да кажа, че реших загадката и знам защо светлините се появяват само в точно определено време.

Няма никакво съмнение, че тук не става дума за духове и че светлините всъщност идват от хартиената фабрика на Хенриксън, и се отразяват в преминаващия по моста над реката влак, а оттам в Рикърс Хил. Огромно значение имат също фазата на луната и гъстата мъгла…“.

Джеръми продължи да чете, затаил дъх. Въпреки че авторът не обясняваше причината за потъването на гробището — без този факт светлините сигурно изобщо нямаше да се виждат — в общи линии заключението му съвпадаше с това на Джеръми. Само че той го бе открил почти преди четирийсет години.

„Четирийсет години…“

Той откъсна лист от бележника си, отбеляза страницата и свали подвързията на дневника да разбере името на автора. Прочете го и веднага си припомни своя пръв разговор с кмета. Сега вече всичко си дойде на мястото.

Авторът на есетата се казваше Оуен Джъркин.

Дневникът принадлежеше на бащата на кмета Джъркин. Според неговите думи „баща ми знаеше всичко за това място“. Оуен бе разбрал каква е причината за светлините. И естествено, бе казал на сина си. Следователно кметът знаеше, че в тях няма нищо свръхестествено, но му бе представил нещата различно. Което означаваше, че го бе лъгал през цялото време, за да го използва и чрез неговите материали да привлече повече туристи.

И Лекси…

Когато Джеръми дойде за пръв път в библиотеката, тя му намекна, че отговорът може да се крие в един от дневниците. Значи беше чела дневника на Оуен Джъркин. Но го бе лъгала от самото начало, играейки играта на кмета.

Той се зачуди колко ли хора в града знаеха истината. Дорис знаеше ли? Може би. Не, не може би, поправи се бързо, със сигурност знаеше. При първия им разговор му заяви, че не вярва в духове. Всъщност нямаше как да не знае, Лекси й беше внучка, но и тя като кмета и Лекси, не му каза за какво става дума.

Какво означаваше това? Че цялата работа беше една шега: писмото, проучването, партито. При това за негова сметка.

И ето че Лекси се оттегляше, но не преди да му разкаже как Дорис я завела като малка на гробището да види духовете на родителите си. И онова мило подмятане, че майка й и баща й сигурно искат да се запознаят с него.

Съвпадение?

Или хитро скроен план?

И начина, по който се държеше сега…

Сякаш искаше той да си замине. Сякаш не чувстваше нищо към него. Защото знаеше какво ще стане…

Всичко ли беше планирано? И ако беше така, защо?

Джеръми грабна дневника и тръгна към кабинета на Лекси, твърдо решен да получи отговори. В яда си не забеляза, че затръшна със сила вратата, нито обърна внимание на доброволците, които се втренчиха в него, любопитни да разберат какво става. Вратата на кабинета на Лекси беше открехната, той я разтвори със замах и влезе.

Купчините с книги и документи вече бяха скрити, тя държеше мебелочистител и търкаше до блясък плота на бюрото. Усетила присъствието му, вдигна глава и видя протегнатата ръка на Джеръми с дневника в нея.