Случи се така, че в полицията имаха къде по-спешен и голям случай от неговия и на никого не му се разправяше с някакъв си дребен мошеник. Джеръми провери два пъти събраните данни, подреди бележките си и написа първата истинска статия в живота си. Къщата беше спасена и от списание „Ню Йорк“ го забелязаха. Редакторът го убеди, че академичният живот няма да го доведе доникъде и с ласкателства и реторика за преследването на Голямата мечта му предложи да напише статия за лефертекса, нов антидепресант, подложен по онова време на клинични тестове трета степен и обект на оживен медиен интерес.

Джеръми прие предложението, работи върху темата два месеца на собствени разноски и статията му накара производителя да оттегли медикамента от списъка на Агенцията по лекарствата. След това, вместо да се върне в университета и да завърши образованието си, замина за Шотландия с един учен, изследващ чудовището от Лох Нес. Това беше първият случай от многото, които с течение на времето бе започнал да нарича „балони“. Там бе успял да получи признание от уважаван хирург, че известната снимка на чудовището от 1933 година, довела до небивалия интерес на обществото към легендата, е фалшифицирана от него и негов приятел през един неделен следобед с цел невинна шега. Останалото, както казват, е история.

Петнайсетте години в преследване на сензации си бяха петнайсет години преследване на сензации. И какво бе получил в замяна? На трийсет и седем години беше все още сам, живееше в скапан едностаен апартамент в Горен Уестсайд и в момента пътуваше към Бун Крийк, някъде из Северна Каролина, за да проучва мистериозни светлини в местното гробище.

Той поклати глава, изненадан от начина, по който се бе развил животът му. Голямата мечта. Тя беше някъде там, в далечината, и той все още се стремеше към нея. Нямаше представа дали телевизията щеше да го приближи към нея.



Идеята за проучването на мистериозните светлини дойде преди около месец с едно писмо. Джеръми го прочете и първата му мисъл беше, че от това става добра статия за „Хелоуин“. Надяваше се да я пробута на „Саутърн Ливинг“, а може би и на „Рийдърс Дайджест“ за октомврийските им броеве; ако успееше да вкара повече белетристика, можеше да я предложи на „Харпърс“ и дори на „Ню Йоркър“. От друга страна, ако се окажеше, че градчето е решило да трупа дивиденти с истории за извънземни, както в Розуел, Ню Мексико, историята щеше да е подходяща за някое от големите южняшки издания и можеше да излезе в няколко последователни броя. Но ако я оставеше кратка, можеше да я помести в своята колонка. Въпреки сериозното си отношение към съдържанието на списанието, като всички редактори по света неговият от „Сайънтифик Американ“ също мечтаеше да увеличи абонатите си и непрекъснато говореше за това. Той знаеше отлично, че публиката обича добре разказани истории за призраци и духове. Можеше да мърмори, да гледа виновно снимката на жена си и да се прави, че държи на нравствените ценности, но нямаше как да откаже такава история. Редакторите обичаха историите балони точно колкото другите хора, главно защото привличаха абонати, а абонатите бяха кръвта и плътта на този бизнес. Така „балоните“ или измислените истории, колкото и тъжно да беше, се превръщаха в основна медийна суровина.

През годините Джеръми беше разследвал седем различни появи на призраци и четири от тях бяха попадали в колонката му за октомврийския брой на списанието. Някои бяха редови — спектрални изображения без научно документирани обяснения — но в три от тях бяха замесени и полтъргайсти, палави духове, местещи предмети и жадни за лудории. Според изследователите на паранормалното — съчетанието си беше оксиморон, тъй като Джеръми никога не беше виждал или чувал нещо паранормално, така че беше странно нещо несъществуващо да се изследва — полтъргайстът се привързваше не към място, а към определен човек. Но при всички изследвани от Джеръми случаи, включително и документираните от различни медии, единствената причина за мистериозните събития се оказваше човешка намеса.

Но светлините в Бун Крийк трябваше да бъдат нещо различно; явно нещата бяха достатъчно убедителни, за да накарат градската управа да финансира обиколка на историческите места в града, включваща и населеното с призраци гробище. По време на тази обиколка, обещаваше брошурата, туристите можели да видят не само домовете на живелите в средата на осемнайсети век хора, но ако позволяваше времето, „нощната разходка на изтъкнатите основатели на нашия град на границата между видимия и невидимия свят“.

Пълна със снимки на чистото и подредено градче плюс милозливи уверения за едно невероятно преживяване, брошурата му бе изпратена с писмото. Докато пътуваше, Джеръми си припомни съдържанието му:

„Скъпи господин Марш,

Казвам се Дорис Маклилън и преди две години прочетох статията ви в «Сайънтифик Американ» за полтъргайст в имението Брентън Манър в Нюпорт, Роуд Айлънд. Мислех да ви пиша веднага, но така и не го направих. Предполагам, че не му обърнах сериозно внимание, но сега, при предстоящите събития в градчето ни, реших, че е крайно време да се свържа с вас.

Не знам дали сте чували за гробището в Бун Крийк, но легендата разказва, че то е населено с духове на бивши роби. През зимата — януари и началото на февруари — щом падне мъглата, по надгробните плочи танцуват сини светлини.

Някои казват, че приличат на индикатори на машини, но други се кълнат, че са с размерите на баскетболни топки. Аз също съм ги виждала; на мен ми приличат на светещи диско-топки. Но миналата година една група студенти от университета «Дюк» дойдоха да ги изследват. Бяха геолози или метеоролози, не знам точно. Те също видяха светлините, но не можаха да ги обяснят. Местният вестник разду историята и я представи като мистерията на века. Реших, че вие бихте могли да разберете каква е причината за тези светлини, ако дойдете.

Ако имате нужда от повече информация, моля, обадете ми се в «Хърбс», местния ресторант“.

Следваше още информация за контакти и онази брошура на местното историческо дружество. Той прочете описанието на различните къщи, обект на предстоящата обиколка из старата част на града, прескочи сведенията за парада и танца в някаква плевня в петък вечерта и като стигна до частта, където се казваше, че за пръв път в съботната нощна разходка ще бъде включено посещение на гробището, вдигна вежди. На гърба на брошурата имаше украсени с изрисувани на ръка версии на Каспър, свидетелства на хора, видели светлините, и откъс от статията в местния вестник. В центъра се виждаше неясна снимка на ярки светлини в онова, което можеше да мине за гробище, но можеше и да не е (надписът твърдеше, че е).

Не беше като ректорията Борли — рушаща се „обитавана от духове“ викторианска сграда на северния бряг на река Стур в Есекс, Англия, най-известната обитавана от призраци сграда в историята, „представлението“ там включваше конници без глави, странни мелодии на орган и камбани — но все пак възбуда интереса му.

Не успя да намери споменатата в писмото статия — уебстраницата на местния вестник не разполагаше с архив — но се свърза с различни катедри в университета „Дюк“ и най-после намери първоначалния проект за изучаване на явлението. Той беше подготвен от три вече дипломирали се момчета и въпреки че взе имената и телефоните им, не беше сигурен, че има смисъл да се свързва с тях. За съжаление в доклада от проучването нямаше никакви подробности. Той просто потвърждаваше наличието на светлините и уверяваше читателите, че оборудването на студентите е било добро и достатъчно, но това не му вършеше работа. А и ако бе научил нещо през изминалите петнайсет години, то бе да се доверява само на себе си.

Ето, това беше малката мръсна тайна на всички пишещи за списания братя. Те твърдяха, че правят собствени проучвания и повечето от тях правеха нещо, но се облягаха основно на мнения и полуистини, публикувани в миналото. И естествено, често допускаха грешки, обикновено ставаше дума за малки неточности, но понякога пишеха опашати лъжи. Всяка статия във всяко списание съдържаше грешки и преди две години Джеръми написа статия по темата, разкривайки порочните практики на своите колеги.

Неговият редактор не допусна статията за печат и нито едно от другите списания не беше въодушевено от идеята.

Загледан в преминаващите пред очите му редици от дъбове, Джеръми се запита дали не е дошло време да смени кариерата си и изведнъж му се прииска да бе разучил по-подробно тази история със светлините. Ами ако няма никакви светлини? Ами ако авторката на писмото е измамница? Или ако не успее да събере достатъчно факти, за да напише статия? Той поклати глава. Вече беше прекалено късно да се тревожи. Вече беше тук, а телефонът на Нейт сигурно пушеше.

В багажа си имаше всичко необходимо за преследване на духове (подробно описани в наръчника „За истински ловци на духове“, купена от него на шега след една бурна вечер). Имаше полароид, трийсет и пет милиметрова камера, четири малки видеокамери с триножници, аудио рекордер и микрофони, микровълнов радиационен детектор, компас, очила за нощно виждане, лаптоп и куп други неща.

Все пак трябваше да го направи с необходимите средства. Ловът на духове не беше за аматьори.

Редакторите винаги мърмореха за цената на високотехнологичните му капризи, но те бяха задължителни за подобни разследвания. Технологиите се развиват бързо и вчерашните играчки днес приличат на оръдия на труда от каменната епоха, обясни Джеръми на редактора си, мечтаейки за онова нещо с лазерния лъч, дето Бил Мъри и Харолд Рамис използваха в „Ловци на духове“. Щеше да му хареса да види лицата на шефовете си, когато им предложи. Спомни си как редакторът зави като заек на амфетамини, когато му представи платежното нареждане. Сигурно щеше да побеснее, ако вместо в колонката на списанието историята се появеше на телевизионния екран.