Алвин беше прав. Колкото и да се тревожеше за Дорис, беше ясно, че цяла сутрин си бе търсила извинение, за да избяга от него. Само не можеше да разбере дали постъпваше така, защото беше влюбена и смяташе, че е по-лесно да се раздели с него сега, преди нещата между тях да се задълбочат, или не го харесваше и не искаше да си губи времето с него. Снощи можеше да се закълне, че изпитва същите чувства като него. Но сега…

Колко много му се искаше да прекара следобеда с нея, да изслуша всичките й тревоги и да се опита да я успокои; да я вземе в прегръдките си, да я целуне, да я увери, че любовта им има бъдеще, без значение какво щеше да му струва това. Искаше да й каже, че не може да си представи живота си без нея и че чувствата му са истински. Но най-много от всичко му се искаше да убеди себе си, че тя също държи на него.

Той потърси с поглед Алвин. Приятелят му разтягаше статива за втората камера, потънал изцяло в своя свят и сляп за неговите тревоги. Джеръми въздъхна дълбоко и се огледа. Едва сега осъзна, че се намира в онази част на гробището, където бе изчезнала Лекси при първата им среща. Поколеба се за миг и като се подчини на неясен вътрешен импулс, започна да изследва земята, спирайки на всеки две крачки. Отне му няколко минути, преди да забележи очевидното. Премина през нисък насип и спря пред голяма азалия. Клоните на храста стърчаха във всички посоки, но си личеше, че някой поддържа това място. Джеръми приклекна, отмести цветята, явно донесени от нея онзи ден, и веднага разбра защо Дорис и Лекси не искаха хората да тъпчат тази земя. Загледан в гробовете на Клеър и Джеймс Дарнъл, той не можеше да си обясни как не се бе сетил досега.



На връщане от „Седар Крийк“ той остави Алвин в „Грийнлийв“ да поспи и тръгна към библиотеката. През целия път повтаряше думите, които искаше да й каже.

Пред библиотеката беше по-оживено от обикновено. Непознати хора стояха на тротоара, сочеха към сградата и обсъждаха архитектурата й. Повечето от тях държаха брошурата, която Дорис му бе изпратила в писмото си, и четяха на глас подробностите за строежа и живота на собствениците й.

Вътре приготовленията бяха в пълен ход. Няколко доброволци метяха и бършеха прах, двама от тях слагаха допълнителни лампиони и Джеръми предположи, че когато туристите влязат, щяха да угасят централното осветление, за да придадат на библиотеката атмосфера, близка до историческата.

Той мина покрай стаята с детската литература — там безредието като че ли беше по-малко — и продължи по стълбата към втория етаж. Вратата на кабинета на Лекси беше отворена. Джеръми спря за миг в коридора, пое си въздух и влезе.

Лекси се бе навела под бюрото. Този път то изглеждаше подредено и разчистено. Като всички останали, тя също почистваше работното си място и правеше всичко възможно да скрие пръснатите навсякъде книги. Явно бе решила да ги натика под бюрото.

— Здрасти — поздрави я той.

Лекси надникна над плота.

— Ох, здрасти. — Стана и приглади блузата си. — Опитвам се да направя кабинета малко по-представителен.

— Очакват те напрегнати дни.

— Да. Трябваше да отделя повече време за това. — Тя огледа стаята. — Избрах неподходящ момент за почивка.

Усмихна му се леко, красива дори и в притеснението си.

— На всеки му се случва — отвърна той.

— Да, но не и на мен.

Вместо да отиде при него, тя вдигна купчина книжа и отново се скри под бюрото.

— Как е Дорис? — попита Джеръми.

— Добре е — долетя гласът й отдолу. — Рейчъл се оказа права. Преуморена е, но за утре ще е във форма.

Показа се и взе друга купчина.

— Ако имаш време, може да минеш да я видиш, преди да си тръгнеш. Ще я зарадваш.

Застанал в средата на стаята, той се загледа в нея, омаян от красотата й, но когато осъзна думите й, дойде на себе си и пристъпи към нея. Лекси веднага мина от другата страна на бюрото, като се направи, че не е забелязала движението му.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попита той.

Тя взе още няколко неща от плота.

— Просто съм заета — отговори, без да го поглежда.

— Имам предвид какво става с нас?

— Нищо — изрече го с равен глас, сякаш говореха за времето.

— Дори не ме поглеждаш.

Това я накара най-после да вдигне глава и да го погледне в очите. Той усети враждебността й, но не можа да определи дали се сърди на него или на себе си.

— Не знам какво очакваш да ти кажа. Вече ти обясних, че имам много работа. Вярваш или не, но наистина нямам свободно време.

Джеръми остана като вцепенен. Имаше едно-единствено обяснение: тя търсеше повод да се скара с него.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, благодаря. Имам си помощници — отвърна Лекси и смъкна още една купчина под бюрото. — Как е Алвин? — чу се гласът й отдолу.

Джеръми се почеса по гърба.

— Вече не се сърди на никого, ако питаш за това.

— Чудесно! Вие свършихте ли си работата?

— Почти.

Тя се показа отново, опитвайки се да изглежда много заета.

— Извадила съм ти дневниците, ако искаш да ги погледнеш отново. На бюрото в стаята за редки издания са.

— Благодаря — усмихна се вяло Джеръми.

— И ако ти трябва още нещо, преди да си тръгнеш, да знаеш, че ще съм тук още около час. Обиколката започва в седем, така че трябва да приключиш най-късно в шест и половина, защото после ще изключат централното осветление.

— Нали отделът за редки издания затваряше в пет?

— Понеже утре си заминаваш, реших по изключение да сменя правилата.

— Защото сме приятели?

— Да, точно така — усмихна се механично тя. — Защото сме приятели.



Джеръми излезе от кабинета й и тръгна към малката стаичка. Отново се замисли за разговора им. Не намираше смисъл в ставащото. Срещата им не мина, както се бе надявал. Въпреки ироничния й коментар той очакваше тя да го последва, но сега разбра, че е глупаво да се надява. Ако тази сутрин тя бе страняла от него, сега се държеше, сякаш той е заразноболен.

Разстроен от разговора, Джеръми все пак разсъди логично и си каза, че тя има основателна причина да се държи така. Това хладно отношение беше прекалено, разбира се, но истината беше, че той живееше в Ню Йорк, а тя тук. Снощи, завладян от чувства, той бе успял да излъже себе си, че нещата между тях ще се наредят като по магия. Странното беше, че и сега продължаваше да го вярва. Защото ако двама души се обичат, винаги намират начин да оправят нещата.

Сигурно прибързваше със заключенията, но той винаги действаше по този начин, когато се изправеше пред проблем. Търсеше решение, правеше предположения, опитваше се да чертае дългосрочни планове и да подреди нещата в желаната посока. И очакваше същото от нея.

Но никога не бе предполагал, че тя ще се отнесе с него, сякаш между тях не се е случило нищо. Или по-точно, беше се случило нещо, но тя го виждаше като огромна грешка.

Джеръми седна на бюрото и се зае с купчината дневници пред себе си. Отдели вече прочетените и остави четири, за които не му бе стигнало времето вчера. Нито една от вече прегледаните тетрадки не му беше от полза — в две от тях се споменаваше за погребение в „Седар Крийк“, но нищо повече — и той посегна към първия от непрочетените, без особена надежда. Вместо да започне от първата страница, се облегна назад и започна да го прелиства като се спираше само на отделни пасажи, колкото да разбере дали авторът на дневника е описал собствените си преживявания, или е отразявал и важни за града събития. Този беше на младо момиче на име Ан Демпси и обхващаше периода от 1912 до 1915 година. В по-голямата си част написаното засягаше ежедневието й — кого харесва, какво е яла, какво мисли за родителите и приятелите си. Непрекъснато повтаряше, че никой не я разбира. Ако имаше нещо интересно в дневника на тази Ан, то беше, че тревогите и вълненията й не се различаваха по нищо от тези на съвременните тийнейджъри. Не че не беше интересно, но той нямаше време за това. След малко сложи тетрадката върху купчината с прочетените дневници и посегна към другия.

Следващите два — и двата писани през двайсетте години на миналия век — съдържаха също лични мисли и вълнения. Един рибар бе записвал с точност до минутата приливите и отливите и бе търсил връзка между тях и количеството на уловената риба; вторият беше на една бъбрива учителка на име Гленда. В продължение на осем месеца тя бе записвала подробно всяка стъпка на току-що зародилата се връзка между нея и млад лекар, но освен това бе увековечила отношението си към своите ученици и хората от града. Имаше и няколко отклонения, засягащи обществени събития, красиви описания на плаващи по река Памлико лодки, ходене на църква, игри на бридж и разходка по речната улица в съботния следобед. За „Седар Крийк“ нямаше и думичка.

Джеръми беше сигурен, че последният дневник само ще му загуби времето, но ако се откажеше от него, трябваше да си тръгне, а не искаше да го прави, преди да поговори с Лекси. Вчера щеше да отиде при нея и да изтърси първото нещо, дошло в главата му, но последният остър завой в отношенията им и странното й настроение блокираха съзнанието му и той не можа да измисли какво да й каже.