Алвин изчака той да продължи, но когато това не стана, се наведе над масата.

— Май няма да продължи много, а?

— Може пък да продължи.

— Така ли? И как мислиш да стане? Да не би да си решил да се преместиш тук, в зоната на здрача? Или тя е готова да дойде в Ню Йорк?

Джеръми сгъна внимателно салфетката, после я разгъна, без да отговори. Не искаше да мисли за неизбежното.

Приятелят му вдигна вежди и заяви:

— Трябва да опозная тази дама по-отблизо. След Мария не съм виждал друга да ти влиза така под кожата.

Осъзнал, че той е прав, Джеръми нищо не каза.



Дорис беше в леглото и четеше. Чу отварянето на вратата и вдигна очи.

— Дорис? — извика Лекси.

— Лекси! — възкликна баба й. — Какво правиш тук? Влизай, влизай.

Тя остави книгата и оправи пижамата си. Наистина, лицето й беше малко по-бледо от обикновено, но иначе изглеждаше добре.

Лекси прекоси стаята.

— Рейчъл ми каза, че си си взела почивен ден, и реших да дойда да те видя.

— О, аз съм добре. Имах нужда от малко почивка, това е всичко. Но нали ми каза, че ще ходиш до вилата?

— И отидох — отвърна внучката й и приседна на края на леглото. — Но трябваше да се върна.

— Така ли?

— Джеръми се появи.

Дорис вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Не ме обвинявай. Не съм му казвала къде си. Нито съм го карала да те търси.

— Знам, знам — каза Лекси и стисна ръката й.

— Тогава как е разбрал къде да те търси?

Лекси сложи ръце в скута си.

— Онзи ден му разказах за вилата, явно сам се е досетил. Нямаш представа колко се изненадах, когато го видях да върви по брега.

Дорис се изправи леко в леглото и се вгледа внимателно във внучката си.

— Значи… двамата прекарахте нощта заедно във вилата?

Лекси кимна.

— И?

Лекси не отговори веднага, но след секунди устните й се разтегнаха в усмивка.

— Направих му от онзи доматен сос.

— О!

— Много му хареса. — Тя прокара ръка по косата си. — Връщам ти тетрадката. Оставих я в хола.

Дорис свали очилата си и избърса стъклата им с края на чаршафа.

— Това не обяснява защо си тук.

— Трябваше да докарам Джеръми. Един негов приятел от Ню Йорк — оператор — дойде да заснеме светлините. Тази нощ пак ще ходят да снимат.

— Как изглежда приятелят му?

Лекси се поколеба за момент, после вдигна рамене.

— Нещо средно между пънкар и член на рокерска банда, но иначе е… симпатяга.

И двете замълчаха за момент. Дорис се пресегна и хвана ръката й. Стисна я лекичко и се вгледа в лицето на внучката си.

— Ще ми кажеш ли защо наистина си тук?

— Не — отвърна Лекси, проследявайки с пръст шевовете по юргана. — Извинявай, но това е нещо, което трябва да реша сама.

Дорис кимна. Лекси си беше такава. Винаги искаше сама да се справя с трудностите. И тя се бе научила да не й противоречи.

17.

Застанал на верандата на „Хърбс“, Джеръми чакаше Алвин да приключи разговора с Рейчъл и поглеждаше нервно часовника. Приятелят му беше във вихъра си и доколкото можеше да види, младата жена не бързаше да се сбогува с него, което обикновено се смяташе за добър знак. Според него Рейчъл просто се опитваше да бъде любезна, обаче Алвин не разчиташе правилно сигналите. Но той по принцип не умееше да ги разчита.

Двамата на верандата най-после се разделиха и Алвин дойде при него с широка усмивка на лицето, сякаш забравил напълно за снощните си премеждия. И вероятно беше така.

— Видя ли това? — прошепна, когато се приближи достатъчно. — Мисля, че тя ме харесва.

— Че защо да не те харесва?

— Именно — съгласи се Алвин. — Човече, тя е страхотна. Толкова интересно говори! Акцентът й е… много секси.

— За теб всичко е секси.

— Не е вярно. Може да не са много, но някои неща не са секси.

Джеръми се усмихна.

— Може би ще я видиш довечера на танците. Ще имаме време да изкараме няколко танца, преди да отидем на гробището.

— Довечера ще има танци?

— Да. В старата фабрика за тютюн. Доколкото съм запознат, целият град ще е там. Няма начин тя да не дойде.

— Екстра! — Алвин потри доволно ръце и докато слизаше по стълбата, измърмори като че на себе си: — Странно, защо не ми спомена.



Рейчъл разсеяно подреждаше поръчките си и докато двамата нюйоркчани напускаха ресторанта, се замисли за новия гост.

Когато го видя да сяда до нея в „Лукилу“, го прие резервирано, но щом й спомена защо е в града и че е приятел на Джеръми, двамата заговориха и през следващия половин час той й разказваше за Ню Йорк. По думите му големият град беше истински рай. Тя му каза, че има желание един ден да отиде и да го види, и той веднага написа телефонния си номер на корицата на бележника й със заръката непременно да му се обади. Дори й обеща да й намери билети за шоуто на Реджис и Кели.

Жестът му я поласка, но тя беше наясно, че няма да му се обади. Не обичаше татуировките и въпреки че нямаше голям късмет с мъжете, си бе обещала никога да не излиза с мъж, който имаше повече обици на ухото си от нея. Но това не беше единствената причина да не проявява интерес към него. Трябваше да си признае, че Родни също имаше пръст в тази работа.

Родни посещаваше често „Лукилу“, следеше никой да не се качва в колата си пиян и всеки в града знаеше, че ако се заседи по-дълго в таверната, неминуемо ще го срещне. Той влизаше, обикаляше бара, поздравяваше приятелите си и ако му се стореше, че някой е прекалил, му го казваше, като предупреждаваше, че ще мине по-късно да провери къде е автомобилът му. Ако му се стореше, че думите му стряскат човека — а това се случваше често, защото някои хора не можеха да спрат след първото питие — той добавяше по-меко, че с удоволствие ще го откара до дома. Това беше неговият начин да пази улиците от пияни шофьори и през последните две години не бе арестувал нито един за шофиране в нетрезво състояние. Дори и собственикът на бара постепенно свикна и беше доволен от посещенията му. В началото се оплакваше от разходките на заместник-шерифа, но понеже никой друг не възразяваше, в крайна сметка го прие и дори му се обаждаше сам, когато мислеше, че някой в бара има нужда от придружител до дома си.

Миналата вечер Родни дойде и веднага забеляза Рейчъл на бара. Преди обикновено й се усмихваше и сядаше за малко при нея, но снощи тя говореше с Алвин и когато вдигна поглед към него, й се стори, че вижда болка в очите му. Реакцията му беше неочаквана и отмина толкова бързо, колкото бързо бе дошла. Изведнъж той се ядоса. Тя си помисли, че ревнува от непознатия, и затова побърза да си тръгне веднага, след като Родни излезе от бара. Докато караше към дома си, прехвърли няколко пъти цялата сцена в главата си, опитвайки се да разбере дали наистина е видяла ревност в очите му, или си е въобразила. Преди да заспи, си каза, че няма нищо против, ако Родни наистина ревнува.

И си помисли също, че за тях може би все още имаше надежда.



Джеръми и Алвин взеха колата на Алвин от паркинга до „Лукилу“ и се прибраха в „Грийнлийв“. Операторът се изкъпа, Джеръми се преоблече и през следващите няколко часа му разказа всичко научено досега. Това му даде възможност да се освободи от неприятните мисли. Съсредоточи се върху работата и остави тревогата за Лекси на заден план.

Както го бе уверил Алвин, кадрите от миналата нощ бяха изключителни. Особено като ги сравни със своите. Кристално ясният образ и наситените цветове в комбинация с бавния плейбек им позволиха да видят детайли, пропуснати от него в бързината. Имаше и два панорамни кадъра, които можеха да се стопират, за да дадат възможност зрителят да разбере по-добре какво точно вижда.

След това, използвайки намерената в библиотеката информация, Джеръми започна да обяснява видяното на екрана. Но докато отбелязваше детайлите — трите версии на легендата, картите, графика на влаковете и на плавателните съдове, строителните проекти, бележките за каменните кариери и какво ли още не — Алвин започна да се прозява. Подробностите от журналистическата работа на приятеля му се струваха досадни и след кратък спор той успя да убеди Джеръми да го откара до фабриката за хартия, за да види мястото с очите си. Там те огледаха двора и натоварения върху платформите дървен материал и нещата постепенно започнаха да му се изясняват. По обратния път за града Джеръми му показа къде щяха да снимат тази вечер. После се отправиха към гробището, за да може Алвин да заснеме мястото през деня.

Докато той разполагаше камерите, Джеръми тръгна между гробовете. Тишината отново го накара да се замисли за Лекси. Спомни си прекараната с нея нощ и за кой ли път се запита какво я бе накарало да стане от леглото още по тъмно. Тя отричаше, но той усещаше, че съжалява за случилото се между тях, само не можеше да разбере защо.

Подозираше, че е свързано с неговото заминаване, но нали й бе повторил няколко пъти, че ще намери начин да се справят с това? Наистина, те не се познаваха добре, но за краткото време, прекарано заедно, той бе научил достатъчно, за да е сигурен, че ще я обича винаги. Само трябваше да си дадат шанс.