— Аз съм Лекси Дарнъл — извика ядосано тя. — И може да съм приятелка на Джеръми, но живея тук с Родни и те уверявам, че се чувствам в много по-голяма безопасност, когато той е наоколо. Всички в града разчитат на него. А ти си заминаваш утре и той няма да те тормози повече. — Тя се усмихна и добави по-меко: — Хайде, признай си, че ще има какво да разказваш, когато се върнеш в Ню Йорк.

Той се втренчи смаяно в нея, после бавно обърна поглед към Джеръми.

— Тази ли е? — попита.

Той кимна.

— Хубава е — отбеляза Алвин. — Доста нахакана, но определено е хубава.

— И готви като италианка.

— Като майка ти ли?

— Дори по-вкусно.

Операторът кимна и замълча за момент.

— Както виждам, ти също мислиш, че трябва да зарежа тая работа.

— Да. Тя познава това място много по-добре от нас и досега не ме е подвела.

— Значи е и умна?

— Много — отвърна Джеръми.

Алвин се захили многозначително.

— Доколкото разбирам, вие двамата сте прекарали нощта заедно.

Приятелят му не отговори.

— Тя наистина си заслужава.

— Ехо, забравихте ли ме? — намеси се най-накрая Лекси. — Аз съм тук и чувам всичко.

— Извинявай — каза Джеръми. — Нали знаеш какво казват за старите навици?

— Може ли да тръгваме вече? — попита нервно тя.

Джеръми погледна към Алвин. Приятелят му обмисляше нещо.

— Добре — каза след миг и сви рамене. — Обещавам да забравя всичко при едно условие.

— Какво е то? — попита Джеръми.

— От тези разговори за италианска храна огладнях. Не съм хапвал нищо от вчера. Почерпи ме един обяд и не само ще забравя за онзи бабаит, но и ще ти кажа как минаха снимките снощи.



Родни ги изпрати с поглед и когато колата се скри, влезе вътре. Беше изтощен от безсъние. Знаеше, че е сгрешил с арестуването на непознатия, но не го преживяваше много. Снощи бе отишъл при него с единственото намерение да го попритисне малко, за да се знае кой командва тук, но онзи прекали с приказките.

Той потърка челото си. Не искаше да мисли повече за това. По-важното беше да разбере дали Лекси и Джеръми са прекарали заедно нощта. Подозренията бяха едно, доказателствата — друго. Тази сутрин видя как се държаха един към друг. Поведението им беше съвсем различно от онази вечер на партито и това означаваше само едно — нещата между тях се бяха променили. Но Родни щеше да си остане със съмненията, ако тя не бе извъртяла нещата така, че да отвърне на въпроса му, без всъщност да му даде отговор. „Не отидох с него, ако ме питаш това.“ „Не — трябваше да каже той, — не те питам това. Питам те дали тази нощ си била с Джеръми във вилата.“ Но неясният й отговор му беше достатъчен. Нямаше нужда да си професор, за да разбереш какво е станало.

Това разкритие разби сърцето му. Колкото и да се опитваше, така и не успя да разбере напълно Лекси. В миналото имаше моменти, когато му се струваше, че се приближава до същността й, но станалото му доказа, че изобщо не я познава. Защо, по дяволите, допускаше да й се случи отново? Не си ли взе поука от предишния преминал през града непознат? Забрави ли колко много страда тогава? Не разбираше ли, че ще преживее отново същото?

„Сигурно разбира и знае всичко — помисли си той, — но явно е решила, че това няма значение, поне засега.“ Родни не го разбираше, а и честно казано, напоследък се умори да се тревожи. Беше му писнало да го пренебрегват. Разбира се, все още беше влюбен в нея, но й бе дал достатъчно време да изясни чувствата си към него. Крайно време беше да реши. Тя трябваше да прецени дали иска да е с него или не.



Поуспокоен, Алвин влезе в „Хърбс“, но видя Джед да седи на една от масите и се закова на прага. Джед също го забеляза, скръсти ръце и се намръщи. Джеръми и Лекси седнаха в сепарето до прозореца.

— Нашият домакин не изглежда много щастлив да ни види — прошепна Алвин, докато сядаше срещу тях.

Джеръми хвърли поглед към масата в ъгъла. Очите на Джед представляваха две тънки цепки.

— Не знам какво му стана — вдигна невинно вежди той. — До вчера беше толкова дружелюбен! Какво направи, че да го настроиш така.

— Нищо не съм направил. Само се регистрирах.

— Може да не харесва външния ти вид.

— Какво му е на външния ми вид? — наежи се приятелят му.

Лекси повдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Ти шегуваш ли се?“.

Алвин огледа ризата и якето си и поклати глава.

— Както и да е — махна с ръка.

Джеръми намигна на Лекси. Тя му отвърна с усмивка, но погледът й беше разсеян, сякаш духом беше далеч оттук.

— Материалът от снощи стана страхотен. — Алвин посегна за менюто. — Хванах ги от два ъгъла и после прегледах всичко. Невероятна работа. Телевизиите ще полудеят. Което ми напомня, че трябва да се обадя на Нейт. Понеже не можа да се свърже с теб, не спря да ми звъни цял следобед. Нямам представа как се оправяш с този човек.

Лекси примига неразбиращо. Джеръми се наведе към нея и обясни:

— Говори за агента ми.

— И той ли ще дойде?

— Не. Твърде е зает да мечтае за кариерата ми. А и няма да знае какво да прави извън града. Ако питаш него, Сентрал Парк трябва да бъде застроен с жилища и бутици.

Тя отвърна с усмивка.

— Я ми кажете вие — смени темата Алвин, — как се запознахте?

Лекси не показа желание да отговори. Джеръми се размърда нервно.

— Тя работи в библиотеката и ми помогна в проучването — каза, без да се впуска в подробности.

— И това изискваше да прекарвате цялото си време заедно, така ли?

Джеръми стрелна Лекси с поглед, но тя побърза да извърне глава.

— Трябваше да прегледам десетки книги.

Алвин се вгледа в приятеля си и веднага подуши, че нещо не е наред. Стори му се, че влюбените гълъбчета са се скарали, след това вероятно са се сдобрили, но все още не са забравили проблема. „Толкова събития накуп надали са се случили само тази сутрин“ — помисли си той.

— Е… добре — каза примирено и решил да зареже темата, насочи вниманието си към Рейчъл. Тя току-що беше влязла в залата и се беше запътила към тях.

— Здравей, Лекс! Здрасти Джеръми — каза тя. — Здрасти, Алвин.

— Здрасти, Рейчъл — усмихна й се той.

— Нали обеща да дойдеш за закуска? — попита Рейчъл. — Разочарована съм.

— Съжалявам за това. — Той реши да премълчи подробностите, хвърли предупредителен поглед към Лекси и Джеръми. — Просто се успах.

Рейчъл бръкна в джоба на престилката си, извади малък бележник и издърпа молива зад ухото си.

— Какво да ви донеса? — попита.

Джеръми си поръча сандвич, а Алвин поиска супа от раци и сандвич. Лекси поклати глава:

— Не съм гладна. Дорис тук ли е?

— Не. Днес не е идвала. Беше много уморена и реши да си почине един ден. Снощи работи до късно, за да приготви всичко за уикенда.

Лекси се опита да разгадае истината зад усмивката й.

— Наистина, Лекс — додаде приятелката й, този път сериозно. — Няма за какво да се тревожиш. Звучеше бодро, когато се обади по телефона.

— Все пак не е зле да намина да проверя. — Тя се огледа, търсейки потвърждение от останалите на масата, и стана. Рейчъл се отдръпна да й направи място.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Джеръми.

— Не, няма нужда — отвърна тя. — Ти си имаш работа, аз също трябва да свърша някои неща. Може да се срещнем по-късно в библиотеката. Нали искаше да довършиш дневниците?

— Ако няма да те притесни. — Джеръми се засегна от равнодушието в гласа й. Но дори и сърдит, пак предпочиташе да прекара следобеда с нея.

— Какво ще кажеш да се видим там в четири? — попита тя.

— Добре — кимна той. — Но нали ще ми се обадиш да ми кажеш какво става?

— Да, разбира се — кимна Лекси и се обърна към Алвин: — Радвам се, че се запознахме, Алвин.

— Аз също.

Лекси си тръгна и Рейчъл се оттегли към кухнята. Алвин изчака двете да се отдалечат достатъчно и се наведе към Джеръми.

— Хайде, приятел, изплюй камъчето.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво. Първо си падаш по нея, после прекарвате заедно нощта, но когато се появявате в затвора, и двамата се държите, сякаш едва се познавате. И тя използва първото възможно извинение, за да си тръгне.

— Дорис й е баба — обясни му Джеръми. — Лекси се тревожи за нея, защото не е добре със здравето.

— Добре де. Искам да кажа, че ти я зяпаше като прогонено куче, а тя се правеше, че не го забелязва. Да не сте се карали?

— Не — поклати глава Джеръми и огледа залата. В ъгъла видя трима членове на градския съвет и възрастната служителка от библиотеката. И четиримата му махнаха с ръка.

— Всъщност и аз не мога да си го обясня. Уж всичко беше наред, а в следващия момент…