Междувременно Алвин „гниеше в затвора“ нещастен и кипящ от гняв. Изглеждаше — поне в очите на Лекси — че мястото му е точно там. С черна тениска на „Металика“, кожени панталони, кожено яке и колан с капси и мъниста, той гледаше с див поглед и зачервено от гняв лице.

— Що за скапан град е това? Кракери ли живеят тук? Изобщо има ли поне един нормален човек наблизо?

Започнал още с влизането на Джеръми и Лекси, той продължаваше да сипе думи все в тоя дух, стиснал с такава сила железните пръчки на решетката, че кокалчетата му бяха побелели.

— Ще ме изкарате ли оттук? — завърши най-после.

Застанал зад тях, Родни наблюдаваше сърдито сцената със скръстени ръце. Оплакванията на Алвин продължаваха вече осем часа и той беше престанал да му обръща внимание. Много повече го вълнуваха Лекси и Джеръми. Според Джед гражданчето не бе спало в стаята си, Лекси също снощи не си беше у дома. Можеше да се окаже съвпадение, но той не вярваше в съвпадения. Сигурно бяха прекарали нощта заедно. А това не беше добра новина.

— Сигурен съм, че ще измислим нещо — каза дипломатично Джеръми. Не искаше да дразни Родни. И без това го видя, че позеленя от гняв, когато се появиха с Лекси. — Кажи ми какво стана?

— Какво стана ли? — повтори Алвин и гласът му отново се извиси. Очите му горяха като на луд. — Искаш да знаеш какво стана? Ще ти кажа. Това място тук е пълна лудница, ето какво стана. Първо се изгубих, още докато се опитвах да намеря шантавия град. Карам си по магистралата, подминавам двете бензиностанции, както ми каза ти, и продължавам надясно, нали? И си карам, защото наоколо не се вижда нищо, което да прилича на град. Изведнъж се оказвам по средата на някакво блато и прекарвам там няколко часа. Откривам града чак към девет вечерта. И после се надявам някой да ме упъти към „Грийнлийв“. Изобщо не съм си представял, че ще се окаже толкова трудна работа. Защото нали разбираш — малък град, единствения хотел… Но отново се изгубвам. И то, след като съм слушал половин час глупостите на някакъв дърдорко при местната бензиностанция…

— Тъли — кимна разбиращо Джеръми.

— Какво?

— Онзи на бензиностанцията се казва Тъли.

— Добре, иска да е Тъли… И най-после се добирам до „Грийнлийв“. А там оня космат великан в никакъв случай не може да се нарече най-дружелюбният на света. Гледа ме злобно, връчва ми бележката ти и ме праща в някаква стая, пълна с мъртви животни…

— Всички стаи са такива.

— Супер! — изсумтя Алвин. — Както и да е. Теб те няма никакъв…

— Съжалявам, приятел.

— Ще ме оставиш ли да довърша? — извика операторът. — Та значи… прочитам бележката ти и следвам инструкциите, за да стигна до гробището. Отивам там навреме и виждам светлините. Знаеш ли, гледката е неповторима! И за пръв път през целия ден решавам, че си заслужава. Оттам влизам в една таверна, наречена „Лукилу“, за едно питие преди лягане. Това май е единственото работещо заведение вечер. Вътре заварвам само двама души и подхващам разговор с едно момиче на име Рейчъл. Всичко върви като по вода. Двамата се сближаваме и точно тогава влиза този приятел, оглежда ме, сякаш е глътнал таралеж… — Алвин кимна към Родни и заместник-шерифът се усмихна, без да показва зъбите си.

— Както и да е. Малко по-късно излизам, отивам към колата си и в същия момент този бабаит ми чука на прозореца, светва в лицето ми с фенерчето и ми нарежда да изляза навън. Питам го защо, а той си знае неговата: „излез от колата“. Започна да ме разпитва колко съм пил и дали трябва да сядам зад волана. Казвам му, че съм добре, че работя с теб, но накрая се оказвам заключен за цялата нощ. Сега ме изкарай оттук!

Лекси погледна през рамо:

— Така ли беше, Родни?

Той прочисти гърлото си.

— Абсолютно. Само дето забрави да спомене, че ме нарече глупак и ме заплаши, че ще ме подведе под отговорност за тормоз, ако не го пусна. Говореше толкова несвързано, че се изплаших да не е дрогиран и да стане агресивен. Прибрах го заради собствената му безопасност. А, нарече ме още и „тъпият Мистър Мускуло“.

— Защото ме тормозеше. Аз не съм направил нищо.

— Пиеш и караш.

— Две бири! Изпил съм две бири! — извика Алвин и очите му отново пламнаха като на маниак. — Провери при бармана. Той ще ти каже.

— Вече проверих и той ми каза, че си изпил седем — отвърна Родни.

— Лъже! — изрева операторът и погледна умолително към Джеръми. Хванал лицето си в ръце, той наистина изглеждаше зле зад дебелите решетки. — Изпих само две бири. Кълна се, Джеръми. Никога не шофирам пиян. Кълна се в библията на майка ми.

Джеръми и Лекси погледнаха към Родни.

— Просто си вършех работата — сви рамене той.

— Това ли ти е работата? — ревна Алвин. — Да арестуваш невинни граждани? Това е Америка, човече, не можеш да безчинстваш така. Да знаеш, че това не е краят. Когато приключа с теб, няма да искат да те вземат дори и за охрана в „Уолмарт“. Чуваш ли ме, мистър Мускуло? „Уолмарт“!

Без съмнение двамата си бяха разменяли подобни любезности през цялата нощ.

— Остави ме да говоря с Родни — прошепна на Джеръми Лекси.

Тя се отдалечи със заместник-шерифа. Алвин се умълча.

— Ще те измъкнем оттук — увери го Джеръми.

— Не бива да съм тук, разбираш ли?

— Разбирам. Но с тези обиди не си помагаш, приятел.

— Това се нарича полицейско своеволие.

— Знам. Лекси се зае. Тя ще оправи нещата.



Лекси и Родни излязоха в коридора и тя го погледна в очите.

— Какво става тук, Родни?

Той избягна погледа й. Продължи да се взира в килията.

— Къде беше снощи? — попита я накрая.

Тя скръсти ръце и без да го изпуска от поглед, изрече:

— Бях във вилата на морето.

— С него ли?

Лекси се поколеба, преди да отговори.

— Не отидох с него, ако ме питаш за това.

Родни кимна. Разбра, че отговорът й е непълен, но в същия момент осъзна, че няма желание да научи повече.

— Кажи ми честно, защо го арестува?

— Не съм го планирал. Той сам си го изпроси.

— Родни…

Помощник-шерифът се обърна с гръб и наведе глава.

— Той се занасяше с Рейч, а знаеш каква става тя, когато си пийне. Флиртува с всички и губи всякакво чувство за мярка. Знам, че не е моя работа, но някой трябваше да се грижи за нея. — Той замълча за момент, после тръсна глава. — Както и да е. Когато си тръгна, реших да поговоря с него, да видя дали не мисли да я проследи до дома й, изобщо да разбера що за тип е, а той започна да ме обижда. Не бях в най-доброто си настроение и…

Лекси знаеше причината и не каза нищо. След малко Родни поклати глава, сякаш се опитваше да оправдае постъпката си пред себе си.

— Той наистина беше пил и се канеше да шофира. А това е закононарушение.

— Пиян ли беше?

— Не знам. Не съм проверявал.

— Родни! — прошепна ядосано тя.

— Той ме вбеси, Лекси. Голям грубиян, изглежда странно, сваля Рейчъл и обижда. После каза, че работи с гражданчето… — кимна по посока на Джеръми.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Слушай ме, Родни. Знаеш много добре, че ще загазиш, ако го държиш тук без основателна причина. Ако кметът разбере какво си направил с оператора, особено след положените от него усилия всичко да мине добре… ще ти стъжни живота. — Замълча, за да може той да осмисли думите й, после каза тихо: — Освен това знаем, че колкото по-скоро го пуснеш, толкова по-бързо двамата ще си свършат работата и ще си тръгнат.

— Мислиш ли, че нюйоркчанинът ще си тръгне?

Лекси го погледна право в очите.

— Полетът му е утре.

Родни я погледна за пръв път в очите.

— Ти ще заминеш ли с него?

Отне й известно време, за да отговори на въпроса му, същия, който си бе задавала цяла сутрин.

— Не — прошепна накрая. — Моят дом е Бун Крийк. Оставам.



След десет минути Алвин крачеше към паркинга между Джеръми и Лекси. Родни стоеше до вратата на затвора и ги гледаше.

— Не казвай нищо — предупреди отново Джеръми, стиснал ръката на Алвин. — Просто върви напред.

— Едно лайно с пистолет и значка!

— Не, не е лайно! — рязко възрази Лекси. — Той е добър човек, каквото и да си мислиш за него.

— Той ме арестува без причина.

— Защото се грижи за жителите на града.

Те стигнаха до колата и Джеръми посочи на оператора задната седалка.

— Няма да оставя нещата така — изръмжа Алвин, докато сядаше. — Ще подам жалба. Този човек трябва да бъде уволнен.

— Най-добре забрави за него — погледна го Лекси през отворената предна врата.

— Да забравя ли? Ти луда ли си? Той превиши правата си и всички го знаем.

— Да, така е, но няма повдигнато обвинение и ти си тръгна жив и здрав.

— Коя си ти, че да ми казваш какво да правя?