— Какво става с танците? Нали имахме уговорка, ако разбудиш мистерията, да танцувам с теб в петък вечерта?

Джеръми наведе глава.

— Повярвай ми, ако успея, няма да пропусна да се възползвам. Няма нищо, което да искам повече.

Настъпи тишина.

— Кога се връщаш в Ню Йорк? — попита след дълга пауза тя.

— В събота. Следващата седмица имам важна среща.

Сърцето й се сви, когато чу отговора. Знаеше, че този момент ще дойде, но въпреки това я заболя.

— Значи се връщаш към вълнуващия живот?

Той поклати глава.

— Животът ми в Ню Йорк не е кой знае колко вълнуващ. През по-голямата част от времето просто работя. Работата ми е свързана с проучване и писане, а това са самотни занимания. На моменти човек се чувства изгубен.

Тя вдигна вежди.

— Не търси съжаление, защото не вярвам и дума от казаното.

— Ами ако ти кажа какви ужасни съседи имам? Тогава ще ме съжалиш ли?

— Не.

Той се засмя.

— Не живея в Ню Йорк заради вълнуващия живот, независимо какво си мислиш ти. Там съм, защото семейството ми е там и защото се чувствам комфортно. За мен Ню Йорк е дом. Както Бун Крийк за теб.

— Щом семейството ти е наблизо, разбирам.

— Да, наблизо е. Всеки уикенд се събираме при майка ми и баща ми в Куинс на голяма празнична вечеря. Преди няколко години татко прекара инфаркт и шумът го уморява, но той обича тези уикенди. Тогава домът им се превръща в истинска зоологическа градина: децата тичат наоколо, мама готви в кухнята, братята и снахите ми са в задния двор. Те живеят по-близо до Куинс от мен и прескачат по-често до родния дом.

Тя отпи отново и се опита да си представи картината.

— Сигурно е много весело.

— Весело е. Но понякога е трудно.

Тя го погледна въпросително.

— Не разбирам.

— Понякога и аз не разбирам — отвърна тихо той.

Начинът, по който го изрече, я накара да замълчи. Вгледа се в него в очакване на обяснения.

— Мечтала ли си някога за нещо? — Той се загледа пред себе си. — Случвало ли ти се е да желаеш нещо с цялото си сърце и тъкмо когато протягаш ръка към него, някой друг или нещо друго да ти го отнеме?

— Всеки е имал неосъществени мечти — отвърна тя и в гласа й се прокрадна отбранителна нотка.

Раменете на Джеръми рязко се приведоха.

— Да… Предполагам, че си права.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш.

— Има нещо, което не знаеш за мен — погледна я в очите той. — Всъщност не съм говорил с никого за това.

Сърцето на Лекси се сви.

— Женен си — прошепна и се облегна назад.

Той поклати глава.

— Не.

— Имаш сериозна връзка в Ню Йорк?

— И това не е.

Докато го слушаше, й се стори, че вижда сянка на съмнение в очите му.

— Добре — сви рамене тя. — В края на краищата, това не ми влиза в работата.

Той отново поклати глава и се усмихна насила.

— Първият път беше по-близо до истината. Бях женен. И се разведохме.

Тъй като очакваше нещо друго, на Лекси изведнъж й се прииска да се засмее на глас от облекчение, но погледът му я спря.

— Тя се казваше Мария. В началото бяхме огън и лед, никой не разбираше какво ни свързва. Но ако човек се взреше под повърхността, щеше да види, че споделяхме същите ценности и вярвахме в едни и същи неща. И двамата искахме деца. Тя искаше четири, аз — пет. — Той забеляза израза на лицето й и се поколеба за момент. — Знам, че в днешно време това са много деца, но и двамата бяхме свикнали с големи семейства. Тя също има много братя и сестри. — Отново се замисли, после продължи бавно: — В началото не знаехме, че има проблем, но след шест месеца тя все още не беше бременна и ние отидохме на лекар. Изследванията показаха, че при нея всичко е наред, но по незнайно каква причина при мен не беше така. Не ни обясниха защо, не ни дадоха категоричен отговор. Казаха, че понякога се случвало. Когато разбра, тя реши, че не иска повече да живее с мен. И сега… Аз обичам семейството си. Радвам се, когато съм сред тях, но те ми напомнят, че никога няма да имам свое. Може да ти звучи странно, но човек трябва да се постави на мое място, за да разбере колко е важно за мен да имам дете.

Той замълча. Лекси също остана безмълвна за момент. Продължи да го изучава с поглед, опитвайки се да разбере какво точно се опитва да й каже.

— Значи жена ти те е оставила, защото не можеш да имаш деца? — попита директно тя.

— Не веднага. Но в крайна сметка — да.

— И лекарите не могат да помогнат с нищо?

— Не могат — потвърди той, почти засрамено. — Не са казали, че е абсолютно невъзможно, но от думите им стана ясно, че е малко вероятно. Това беше достатъчно за нея.

— Защо не помислихте за осиновяване? За донор? Или…

Джеръми отново поклати глава.

— Знам колко е лесно човек да й лепне етикета „безсърдечна“, но не е така. Човек трябва да я познава, за да разбере. Тя е израснала с мисълта, че един ден ще бъде майка. Всичките й сестри вече бяха майки и тя очакваше да бъде като тях, независимо кой ще е бащата.

Той вдигна глава и се загледа в тавана.

— Дълго време отказвах да повярвам. Не исках да мисля за себе си като за дефектен, но всъщност беше точно така. Знам, че е глупаво, но започнах да се чувствам… по-малко мъж. Недостоен за баща и съпруг. — Той сви рамене. Изведнъж гласът му стана делови: — Да, можехме да осиновим дете. Да, можехме да намерим донор. Предлагах й всякакви възможности. Но сърцето й не ги прие. Тя искаше да усети радостта на бременността, искаше да види раждането на детето си и беше ясно, че желае то да е от съпруга й. Тя се промени много. И не само тя. Аз също се промених. Станах мрачен… започнах да пътувам още повече… Не знам, може би аз я отблъснах.

Лекси дълго време не свали поглед от него.

— Защо ми разказваш всичко това?

Той отпи от бирата и отново зачовърка етикета й с нокът.

— Защото искам да знаеш в какво се въвличаш, ако решиш да бъдеш с мен.

Тя усети кръвта да се качва към лицето й. Поклати глава и отвърна поглед от него.

— Не казвай неща, които не мислиш.

— Защо смяташ, че не ги мисля?

Навън вятърът набираше сили и тя се заслуша в нежния звук на камбанките на верандата.

— Защото не ги мислиш. Няма как да мислиш така. Защото не е в твой стил и няма нищо общо с разказаното от теб — не се сдържа тя. — Ти и аз… сме различни, въпреки че не си го признаваш. Ти си там, а аз съм тук. Ти имаш голямо семейство и го виждаш често, аз си имам само Дорис и тя се нуждае от мен, особено сега, когато здравето й се влоши. Ти обичаш големия град, аз обичам провинцията. Ти обичаш работата си, аз също обичам моята библиотека. Ако ни се наложи да променим живота си, какво бихме избрали? — Затвори очи за момент. — Знам, че е възможно и хората го правят, но щом става дума за връзка, нещата наистина са трудни. Ти сам каза, че си се влюбил в Мария, защото сте имали еднаква ценностна система. Но тук един от нас трябва да се жертва заради другия. Аз не искам да се жертвам и не е честно да искам това от теб.

Тя сведе поглед. В стаята се възцари тишина, нарушавана само от тиктакането на часовника. Джеръми видя как тъгата гаси пламъка в прекрасните й очи и изведнъж се уплаши, че губи шанса си да бъде с нея. Пресегна се и я докосна леко по бузата, за да я накара да се обърне към него.

— Може би не го смятам за толкова голяма жертва — рече тихо. — Какво ще стане, ако ти кажа, че предпочитам да остана с теб, вместо да се върна към стария си живот?

Докосването му я разтърси като токов удар. Тя заговори рязко:

— На това ще отговоря, че тези два дни, прекарани с теб, бяха прекрасни. И запознанството ми с теб беше… невероятно преживяване. Искам да си мисля, че е имало начин нещата да се наредят. И че съм поласкана.

— Но не желаеш да опиташ?

Лекси поклати глава.

— Джеръми, аз…

— Остави — прекъсна я той. — Разбирам.

— Не — възрази тя, — не разбираш. Чу думите ми, но не слушаше добре. Разбира се, че искам нещата между нас да потръгнат. Ти си мил, интелигентен, чаровен… — За миг се поколеба: — Може би на моменти си прекалено напорист…

Въпреки напрежението той не можа да сдържи смеха си. Като подбираше внимателно думите си, Лекси продължи:

— Казвам ти го, защото тези два дни наистина бяха едни от най-хубавите в живота ми. Но аз също нося в себе си рани от миналото.

Тя му разказа набързо за господин Ренесанс. Когато свърши, лицето й потъмня от чувството за вина.

— Ето защо сега се опитвам да бъда по-практична. Не твърдя, че ще изчезнеш като него, но кажи ми честно, ще запазиш ли желанието да си с мен, ако то изисква да пътуваме непрекъснато от едното място до другото?

— Да — заяви твърдо той. — Повярвай ми, мога да се справя с това.