„Колко е хубаво“ — помисли си. Имаше чувството, че може да седи тук с часове, без да променя нищо.



Лекси стоеше до прозореца. Чу Джеръми да затваря вратата на стаята си и отпи голяма глътка бира, доволна, че има с какво да се успокои.

Докато работеха в кухнята, разговорът им беше неутрален и поддържаше дистанцията между тях. Тя беше убедена, че трябва да се държи така, но сега, докато стоеше до прозореца с бирата в ръка, разбра, че не иска повече да го държи на разстояние.

Осъзнаваше риска, но случилото се през последните часове я привлече още по-силно към него. Изненадата да го види на плажа срещу себе си, усмивката и разрошената коса, по момчешки нервният поглед — това беше мъжът, който занимаваше мислите й през последните два дни, когото уж познаваше, но въпреки това си оставаше загадка за нея. Време беше да си признае открито, че иска да опознае и скритата част от него, независимо докъде щеше да я отведе това.

Само преди два дни не би допуснала, че може да й се случи подобно нещо, особено с непознат мъж. Дълбоко наранена от предишната си връзка, тя се бе свила в черупката си, за да не позволи да я наранят пак. Но сигурният живот, който си бе изградила, надали можеше да се нарече истински и ако искаше да промени това, можеше да започне сега.

Тя мина през банята, после седна на леглото, отвори най-горния джоб на куфара и извади шише с лосион. Сложи малко на краката и ръцете си, втри го в гърдите и корема и продължи, отдавайки се на приятното усещане.

Не носеше официални дрехи; в желанието си да избяга по-бързо от града, сутринта бе нахвърлила в куфара първите попаднали пред погледа й дрехи и сега нямаше представа какво ще открие. Разрови багажа и с радост извади любимите си дънки — силно избелели, скъсани на коленете и разръфани. От честото пране платът беше силно изтънял и омекнал, и тя знаеше, че очертава извивките на тялото й. Знаеше също, че Джеръми ще забележи, и представяйки си погледа му, настръхна.

После извади бяла риза с дълъг ръкав. Остави я над дънките и нави ръкавите до лактите. Застана пред огледалото и я закопча, като спря едно копче по-долу от обикновено, откривайки съвсем леко прекрасната извивка между гърдите си.

После изсуши косата си със сешоар и мина с четката няколко пъти по нея. Не носеше всичките си гримове: сложи си руж, червило и очна линия. Съжаляваше, че беше забравила парфюма си, но нищо не можеше да се направи.

Като се приготви, се завъртя няколко пъти пред огледалото и остана доволна от видяното. Усмихна се и се опита да си спомни кога за последен път се бе вълнувала толкова от външния си вид.

След малко влезе в хола и намери Джеръми на люлеещия се стол с протегнати напред крака. Той вдигна поглед, отвори уста да каже нещо, но не намери думи и продължи да я гледа. Неспособен да откъсне очи от нея, внезапно разбра защо беше толкова важно да я види отново. Не можеше да не я потърси, защото беше влюбен в нея.

— Изглеждаш… фантастично — успя да прошепне.

— Благодаря — отвърна тя и доловила дълбокото чувство в гласа му, потръпна от желание. Погледна го в очите и в същия миг разбра, че посланието в тях отразява това в нейните.

15.

В първия момент никой от тях не беше в състояние да помръдне. Най-после Лекси издиша, отмести поглед и побърза да надигне бутилката с бира, за да си даде време да дойде на себе си. После каза с лека усмивка:

— Мисля, че имам нужда от още една. Ти искаш ли?

Джеръми се покашля.

— Вече си взех втора. Благодаря.

— Веднага се връщам. Ще погледна и соса.

Тя тръгна към кухнята с треперещи крака. Оставена на плота, дървената лъжица бе нарисувала червена следа. Лекси я взе и разбърка соса. Отвори хладилника, взе си бира, извади маслините от шкафа и ги остави до бутилката на плота. Опита се да отвори буркана, но ръцете й трепереха толкова силно, че не успя.

— Искаш ли да ти помогна? — обади се зад гърба й Джеръми.

Тя се стресна и се обърна рязко към вратата. Сви се, изплашена, че пламналото й лице ще издаде напиращите в нея чувства.

— Ако нямаш нищо против — измърмори тихо.

Той взе буркана и го отвори. Напрегнати от усилието, мускулите на ръцете му привлякоха погледа й като с магнит. Той видя бутилката бира, отвори и нея и й я подаде. Направи го мълчаливо, старателно избягвайки очите й. В кухнята се възцари напрегната тишина. Джеръми се облегна на кухненския плот и тя не пропусна движението на мускулите му. Лампата беше включена, но сега, без меката светлина на залеза отвън, изглеждаше по-слаба.

Лекси отпи от бирата, попивайки вкуса й, попивайки всичко — начина, по който тя изглеждаше и начина, по който той я гледаше. Беше съвсем близо до него, толкова близо, че можеше да го докосне с едно протягане на ръката, дори понечи да го направи, но се усети навреме, побърза да се обърне на другата страна и отвори стенния шкаф. Извади оттам зехтин и балсамов оцет, наля от тях в една купа и добави сол и черен пипер.

— Ухае чудесно — каза той.

Тя приготви дресинга, взе маслините и ги сложи в по-малка купичка.

— Остава близо час до вечерята — каза бързо. — Понеже не очаквах гости за вечеря, това ще мине за предястие. Ако беше лято, можехме да изчакаме на верандата, но сега направо ще замръзнем. Трябва да те предупредя, че столовете в кухнята не са много удобни.

— И какво ще правим?

— Ами, ако искаш, можем да се върнем отново в хола.

Той тръгна пръв, спирайки за момент до люлеещия се стол, за да вземе тетрадката на Дорис. Лекси продължи навътре, седна на дивана, сложи маслините на масичката и се намести удобно. Джеръми седна до нея и усети сладкия цветен аромат на шампоана й. Радиото в кухнята работеше и оттам долиташе тиха музика.

— Виждам, че си взел тетрадката от Дорис.

Той кимна.

— Тя ми я даде.

— И?

— Чак сега имах възможност да я погледна, и то само първите няколко страници. Видях, че има много повече подробности, отколкото мислех.

— Сега вярваш ли, че може да предсказва пола на бебето?

— Не. Както казах, може да е записвала само онези случаи, при които се е оказвала права.

Лекси се усмихна.

— А различния начин на писане? Веднъж с химикалка, друг път с молив, веднъж изглежда е писана набързо, друг път е записвала всичко подробно.

— Няма спор, написаното изглежда автентично — съгласи се той. — Само казвам, че тя не може да предскаже пола на бебето, само като докосне ръката на жената.

— Защото ти твърдиш така.

— Не защото го твърдя, а защото е невъзможно.

— Имаш предвид, че е статистически неправдоподобно?

— Не, имам предвид, че е невъзможно.

— Добре, господин Скептик. Как върви твоята статия?

Джеръми зачопли етикета на бутилката.

— Добре — отвърна накрая. — Но бих искал да разгледам още някои от дневниците. Може да намеря нещо пикантно, свързано с темата.

— Разбра ли каква е причината за светлините?

— Да — кимна той. — Сега остава да намеря доказателство. Надявам се времето да е на моя страна.

— Сигурно. Чух прогнозата по радиото. Казват, че през целия уикенд ще бъде мъгливо.

— Чудесно. За съжаление обяснението не е толкова забавно като легендата.

— Тогава струваше ли си да се захващаш с това?

— Без съмнение — кимна убедено той. — Не бих пропуснал това пътуване за нищо на света.

По тона му тя веднага разбра какво има предвид и го погледна в очите. Подпряла брадичка с ръка и качила единия крак на дивана, тя се учуди колко уютно се чувства в негово присъствие и колко силно желание събужда той в нея.

— Защо ти харесва тук? — Приведе се към него тя. — Моля те, кажи ми!

Светлината от лампиона зад нея образува светъл ореол над главата й, очите под тъмните й мигли станаха виолетови.

— По-добре да ти покажа — каза той.

— Когато те върна обратно в града, имаш предвид, нали? — усмихна се тя.

— Да.

— И кога искаш да се върнеш там?

— Утре, ако е възможно. — Той сведе поглед, опитвайки се да наложи контрол над чувствата си. Не искаше пак да развали всичко. Обеща си да не я притиска, въпреки че единственото му желание в момента беше да я усети до сърцето си. — Трябва да се видя с Алвин. Той е мой приятел… оператор от Ню Йорк. Пристига, за да направи професионален запис на явлението.

— Идва тук, в Бун Крийк?

— Всъщност предполагам, че докато говорим, вече влиза в града.

— Сега? В този момент? Не трябва ли да си там и да го посрещаш?

— Трябва — призна си той.

Тя си припомни през какво е минал днес, за да дойде при нея.

— Добре. Можем да хванем ранния ферибот и ще бъдем в града към десет.

— Благодаря — въздъхна облекчено Джеръми.

— Значи утре вечерта ще бъдеш на гробището с него?

Той кимна.

— Оставих му бележка да отиде тази нощ сам, но трябва да снимаме и на друго място. Утре ще имаме много работа. Освен снимките трябва да уточня още няколко неща.