— Имаш ли нещо против да погледна?

— Не, разбира се. Върви. Аз ще се оправя тук. Ако искаш да се изкъпеш преди вечеря, в дъното на коридора е стаята за гости. Банята е към нея.

Джеръми отиде в хола и разгледа старите снимки на залива. Докато обикаляше, видя куфара на Лекси върху дивана. След кратък миг на размисъл го взе и тръгна по коридора. Отляво видя просторна стая с голямо легло. Върху него имаше топла завивка. По всички стени се виждаха снимки на брега и на плажа. Той предположи, че това е нейната стая, и остави куфара й на прага. После влезе в стаята отсреща. Тук основната тема беше морската и сините завеси осигуряваха чудесен контраст с дървената маса и гардероба. Докато сваляше обувките и чорапите, Джеръми си помисли, че няма да му е лесно да заспи, като знае, че Лекси е от другата страна на коридора. Влезе в банята и застана пред мивката. Усещаше тънкия солен слой върху кожата си и след като се изми, плисна няколко шепи вода и на лицето. Веднага се почувства ободрен и побърза да се върне в кухнята. Тъжната мелодия от „Вчера“ на „Бийтълс“ се носеше от малкото радио на перваза на прозореца.

— Измисли ли с какво да ти помогна? — попита той и се огледа.

На масата видя купа за салата с нарязани домати и парченца маслини.

Лекси почистваше марулята. Обърна се към него и кимна към лука:

— Салатата е почти готова, но ако искаш, може да обелиш тези глави.

— Разбира се. Да ги нарежа ли?

— Не, благодаря. Само ги обели. В онова чекмедже ще намериш нож.

Джеръми бръкна в чекмеджето, извади нож за месо и се зае с лука. В първия момент, заслушани в музиката, двамата мълчаха. Лекси се опитваше да не обръща внимание на близостта му, но поглеждайки крадешком към него, не можа да не оцени вродената грация на движенията му, дългите крака, тесния таз, широките рамене и високите му скули.

Без да съзнава, че е обект на изучаване, Джеръми се обърна към нея и й показа обелената глава.

— Така ли?

— Точно така.

— Сигурна ли си, че не искаш да го нарежа?

— В никакъв случай. Иначе ще ми развалиш соса и няма да ти го простя.

— Всички режат лука. Моята майка, италианката, също го реже.

— Но не и аз.

— И какво? Ще пуснеш тези големи топки директно в соса?

— Не. Първо ще ги срежа наполовина.

— Може ли да направя поне това?

— Не. Не искам никой да ми се бърка. — Тя му се усмихна. — Аз съм готвачката, ясно? Ти само гледай и се учи. Мисли за себе си като за… ученик.

Той погледна към нея. Беше минало достатъчно време руменината от студения въздух отвън да премине и сега лицето й светеше с естествения си блясък.

— Какво, какво, ученик ли ме направи?

Тя сви рамене.

— Ами, да. Майка ти може да е италианка, но моята баба е изпробвала лично всяка рецепта.

— И мислиш, че това те прави майстор-готвач?

— Не, но прави Дорис такава, а тя ми предаваше знанията си години наред. Научи ме чрез метода на осмоза. Сега е твой ред да се учиш.

Той вдигна вежди и взимайки втората глава лук, каза:

— И какво й е специалното на твоята рецепта? Като изключим лука с размера на бейзболни топки, разбира се.

Тя взе обелената глава и я разряза на две.

— Понеже майка ти е италианка, не може да не си чувал за домати „Сан Марцано“.

— Разбира се, че съм чувал — отвърна той. — Това са домати от Сан Марцано.

— Ха-ха! — присмя му се тя. — „Сан Марцано“ са най-сладките и най-ароматни домати, отглеждани специално за този сос. Сега гледай и си води бележки.

Лекси извади тиган от фурната на печката и го остави на плота, после отвори газта и запали горелката. Синият пламък се издигна нагоре. Тя сложи празния тиган върху него.

— Дотук съм впечатлен — каза той, приключи с втората глава и я остави. Взе бирата и се облегна на плота. — Мислила ли си за кулинарно шоу?

Без да му обръща внимание, тя изсипа двата буркана с домати и добави цяло пакетче масло. Джеръми надникна над рамото й и проследи разтопяването на маслото.

— Изглежда много здравословно — подхвърли. — Моят лекар непрекъснато ми повтаря, че трябва да добавям повече холестерол към менюто си.

— Знаеш ли, че имаш склонност към сарказъм?

— Чувал съм го. — Той вдигна бутилката. — Но се радвам, че го забеляза.

— Готов ли си с другата глава?

— Ученикът винаги е готов — отвърна той и й подаде обелената глава. Тя разряза и нея и добави четирите половинки към соса. Разбърка с голяма дървена лъжица, изчака сосът да заври и намали пламъка.

— Добре — въздъхна доволно и се върна на мивката. — Засега приключихме. След час и половина ще бъде готово.

Докато си миеше ръцете, Джеръми надникна в тигана и се намръщи.

— Само това ли е? Без чесън? Без сол и пипер? Без наденички и кайма?

Тя поклати глава.

— Само три продукта. Разбира се, после ще го изсипем върху лингуините и ще добавим малко настърган пармезан.

— Не ми изглежда много италианско.

— Но е точно такова. В Сан Марцано го правят така от стотици години. Между другото, Сан Марцано е в Италия. — Тя спря чешмата, избърса ръце в кухненската кърпа и добави: — До вечеря има доста време. Аз ще почистя тук, а ти си свободен да правиш, каквото искаш.

— Не се безпокой за мен. Ще си намеря занимание.

— Ако искаш, може да си вземеш душ. Ще ти дам кърпа.

Солта продължаваше да дразни кожата на Джеръми и той не дочака втора покана.

— Благодаря. Това ще е чудесно.

— Дай ми минутка да организирам нещата.

Тя се усмихна, хвана бирата си и усещайки погледа му върху хълбоците си, мина покрай него почти с балетна стъпка, питайки се дали и той усеща същото, каквото и тя.

Отиде в края на коридора, отвори шкафа, грабна няколко кърпи и ги сложи на леглото му. Под мивката в неговата баня имаше шампоан и нов сапун. Наведе се, извади ги и поглеждайки към огледалото, неволно си представи Джеръми след банята с увита около себе си кърпа. Вътре в нея нещо подскочи. Изведнъж се почувства отново млада.

— Ехо? — чу го да я вика. — Къде си?

— В банята — отговори му тя, изненадана от спокойния си тон. — Проверявам дали имаш всичко необходимо.

Той се появи на вратата.

— Случайно да знаеш дали из тези чекмеджета има самобръсначка или бръснач?

— Не, съжалявам — каза тя. — Ще проверя и в моята баня, но…

— Не се безпокой. — Прокара ръка по наболата си брада. — Довечера на масата ще бъда неглиже, но…

„Така ще бъда по-спокойна“ — помисли си тя и усети, че се изчервява. Обърна се бързо, за да не я види, и се престори, че подрежда шампоаните.

— Може да използваш всеки един от тези — посочи към шкафчето. — И не забравяй, че трябва да почакаш малко, докато потече топла вода. Трябва търпение.

— Добре. Но исках да те питам може ли да използвам телефона ти. Трябва да проведа два разговора.

Тя кимна.

— Той е в кухнята.

Докато минаваше покрай него, отново усети настоятелния му поглед, но не се обърна. Отиде в стаята си, затвори вратата и се облегна на нея, засрамена от чувствата си. „Нищо не се е случило и нищо няма да се случи“ — си каза твърдо с надеждата, че ще спре да мисли за него. И това наистина помогна, поне за момент, докато не забеляза куфара до вратата.

Мисълта, че е бил тук преди минути, събуди в нея такъв поток от забранени очаквания, че тя се предаде. Не можеше повече да се самозалъгва.



Когато Джеръми — чист и освежен — се върна в кухнята, тя вече ухаеше на къкрещия в тигана сос. Той допи бирата си, намери кошчето за боклук под мивката, хвърли празната бутилка и си извади втора. На рафта над хладилника видя цяло пакетче пармезан и неотворен буркан с маслини „Амфизо“. Понечи да си вземе една, но размисли и остави буркана.

Намери телефона, набра номера на Нейт в офиса и веднага се свърза с него. През първите двайсет секунди се наложи да държи слушалката далече от ухото си, изчаквайки го да изкара насъбралото се огорчение, но после агентът се успокои и хареса идеята за среща с продуцентите другата седмица. Джеръми приключи разговора с обещание, че ще му звънне сутринта.

С Алвин обаче не успя да се свърже. Набра номера му, но го препратиха на гласовата поща. Изчака известно време и опита пак. Резултатът беше същият. Часовникът на стената показваше почти шест и той пресметна, че приятелят му вече трябва да пътува по магистралата. Надяваше се да се свърже с него, преди да тръгне за гробището.

Лекси не беше в кухнята и понеже нямаше какво да прави, той отвори задната врата и излезе на верандата. Беше станало още по-студено. Вятърът се беше усилил и макар че морето не се виждаше, той се заслуша в непрестанния шум на вълните. Ритмичният звук го доведе почти до състояние на транс.

Върна се в тъмния хол. Поглеждайки в коридора, забеляза сребриста светлина под затворената врата на Лекси. Без да знае какво да прави, включи малката настолна лампа до камината. Светлината беше оскъдна, колкото да раздвижи сенките из стаята, но достатъчна да прегледа книгите на рафта. Изведнъж си спомни за куфарчето. В нетърпението си да стигне по-бързо дотук не бе имал време да прегледа тетрадката на Дорис. Изтича до стаята си, извади я и се върна с нея в хола. Докато сядаше на люлеещия се стол, усети как напрежението най-после го напуска, за пръв път през този ден.