— Не знаех дали ще се върнеш, преди да замина — каза тихо той. — Затова реших, че ако искам да те видя отново, единственият начин е аз да дойда при теб.

— Но защо?

Джеръми продължаваше да гледа към фара.

— Нямах друг избор.

— Не разбирам какво означава това — каза тя.

Той изучи подробно обувките си, после вдигна глава и се усмихна извинително.

— Честно да ти кажа, аз също не знам. Цял ден се опитвам да разбера.



Докато разговаряха, слънцето се скри зад хоризонта, превръщайки небето в оловносива маса. Вятърът, влагата и студът се заиграха с пясъка, запращайки златисти облаци към мократа крайбрежна ивица.

В далечината един човек в тъмно яке хвърляше трохи и хранеше чайките. Лекси се загледа в него. Постепенно шокът от появата на Джеръми започна да преминава. Искаше да му се ядоса, че е пренебрегнал желанието й да остане сама, но същевременно ликуваше от радост, че я бе последвал. Айвъри никога нямаше да си направи този труд, нито господин Ренесанс. Дори и Родни не би помислил да го направи и в интерес на истината, ако я бяха попитали преди две минути дали Джеръми би тръгнал да я търси, тя щеше да се изсмее с глас. Но постепенно започваше да разбира, че той е по-различен от мъжете, с които си бе имала работа досега и че не биваше да се изненадва от такива неща.



Конете вече се оттегляха към дюните и с кратки почивки за паша постепенно се отдалечаваха от фара. Крайбрежната мъгла събра морето и небето в едно. Рибарките заровиха човки в пясъка до водата, дългите им като сламки крака се движеха бързо в търсене на дребни рачета.

Джеръми сви шепи и духна в тях да ги стопли.

— Сърдиш ли се, че дойдох? — попита накрая.

— Не — призна си тя. — Изненадана съм, но не ти се сърдя.

Той се усмихна и въпреки желанието си да остане сериозна, тя му отвърна с усмивка.

— Как стигна дотук?

Той посочи зад рамото си към Бакстън:

— Двама рибари ме докараха дотук. Оставиха ме на пристанището.

— Докараха те просто така?

— Да.

— Имал си късмет. Рибарите са доста недружелюбни хора.

— Може и да е така, но хората са си хора — отвърна той. — Не съм психолог, но съм на мнение, че всички, дори и непознатите, могат да усетят, когато нещата не търпят отлагане и повечето се притичват на помощ. — Той изправи рамене, покашля се и добави: — Но когато това не помогна, им предложих пари.

Тя се засмя на признанието.

— Нека да позная — примижа към него. — Обрали са те до шушка.

Той вдигна рамене.

— Зависи от коя страна го погледнеш. Тук придвижването с лодка по принцип е скъпо.

— Разбира се. Пътят е доста дълъг. Бензинът е скъп. Да не говорим за амортизацията на лодката…

— Да, споменаха и за амортизацията.

— Освен това тяхното време е пари, да не говорим за извънредния труд.

— И това го казаха.

В далечината и последните коне изчезнаха зад дюните.

— Но въпреки това дойде.

Той кимна, смаян не по-малко от нея.

— Но се постараха да разбера, че съм си купил еднопосочен билет. Увериха ме, че нямат възможност да ме изчакат, така че май съм закотвен тук.

Тя вдигна вежди.

— Така ли? И как мислиш да се върнеш?

Той я погледна дяволито.

— Случайно познавам тук една жена и планирам да използвам неотразимия си чар, за да я убедя да ме върне у дома.

— Ами ако не искам да си тръгвам още? Или просто откажа?

— Плановете ми не стигат дотам.

— И къде ще отседнеш за през нощта?

— Не съм планирал и това.

— Поне си честен — усмихна се тя. — Какво щеше да правиш, ако аз не бях тук?

— Къде другаде можеш да отидеш?

Тя се загледа в далечината, за да прикрие удоволствието, че той си спомня тази подробност. Забеляза един траулер, движеше се толкова бавно, че изглеждаше неподвижен.

— Гладен ли си? — попита тя, все още загледана към океана.

— Не питай. Цял ден не съм сложил нито хапка в устата си.

— Искаш ли да вечеряме?

— Знаеш ли някое приятно място тук?

— Имам предвид едно прекрасно място.

— Приемат ли кредитни карти? — попита той. — Дадох всичките си пари да дойда дотук.

— Сигурна съм, че ще измислим нещо.

* * *

Те обърнаха гръб на фара и тръгнаха по крайбрежната ивица. Вървяха на разстояние един от друг и никой от тях не пожела да го преодолее. Със зачервени от студа носове отиваха към мястото за вечеря, сякаш беше заветният хълм.

Изпълнен с чувство на вина към Алвин и Нейт, Джеръми си припомни пътуването дотук. Пропусна конферентния разговор — докато прекосяваше Памлико Саунд, никъде не успя да намери обхват — и знаеше, че първата му задача, след като премине от другата страна на реката, ще бъде да намери стационарен телефон и да се обади на агента си, въпреки че не тръпнеше от желание да чуе гласа му. Подозираше, че Нейт набира скорост от часове и чака обаждането, за да излее яростта си върху главата му. Джеръми реши да предложи среща с продуцентите за следващата седмица. Дотогава щеше да е готов със статията и филмовия материал, защото нали това беше смисълът на този разговор? Ако това не успокоеше продуцентите, ако един пропуснат разговор можеше да сложи край на още незапочналата му кариера, тогава не беше сигурен, че иска да работи в телевизията.

Колкото до Алвин… това беше малко по-лесно. Нямаше начин да се върне до Бун Крийк и да го посрещне — разбра го в мига, когато лодката го остави на брега — но приятелят му имаше мобилен телефон. Щеше да му се обади и да му обясни нещата. Алвин нямаше да се зарадва, че ще му се наложи да работи сам, но до утре ядът му щеше да е отминал. Той беше от онзи рядък тип хора, които не можеха да се сърдят повече от един ден.

Но ако трябваше да бъде честен към себе си, трябваше да си признае, че в момента не се вълнува от никакви последствия. Единственото, което имаше значение, беше, че върви до Лекси по тихия плаж на това забутано място и че докато вдишваше свежия солен въздух, случайно усети допира на ръката й.

* * *

Лекси изкачи дървените стъпала на едно старо бунгало, съблече якето си и го остави на закачалката до вратата. Джеръми също закачи своето, остави и чантата си. Тя влезе в хола и пристъпвайки след нея, Джеръми, отново се възхити на красотата й.

— Обичаш ли спагети? — попита тя и прекъсна мислите му.

— Шегуваш ли се? Аз съм отгледан със спагети. Майка ми е италианка.

— Много добре — отвърна тя. — Защото съм запланувала спагети за вечеря.

— Тук ли ще вечеряме?

— Не виждам друг вариант — каза през рамо тя. — Нали каза, че нямаш пари?

Кухнята беше много малка. Тапетите на цветя бяха отлепени по ъглите, жълтата навремето боя по рамките на прозорците беше избеляла, шкафовете бяха надраскани, както и малката, боядисана с блажна боя маса под прозореца. На плота се виждаха пликовете с донесените от Лекси продукти. Тя бръкна в първата чанта и извади кутия „Чириъс“ и хляб. Повдигна се на пръсти да ги остави в шкафа и Джеръми зърна за миг голото място на кръста й.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита той прегракнало.

— Не, благодаря. Справих се — отвърна тя и се обърна към него. Дръпна блузата си надолу, пресегна се към другия плик и извади две глави лук и два големи буркана с домати. — Искаш ли да пийнеш нещо, докато оправя това? В хладилника има стекче бира, можеш да си вземеш.

Той я изгледа, изигравайки потрес.

— Имаш шест бири? Мислех, че не пиеш.

— Не пия.

— На непиещ човек стек бира може да нанесе сериозни щети. — Той поклати глава. — Ако не те познавах, щях да реша, че си планирала запой за уикенда.

Тя го прониза с поглед, но както и вчера, игривото пламъче се оказа по-силно от гнева.

— Това ще ми стигне за месец. Е, искаш ли бира или не?

Той се усмихна, доволен от познатата размяна на остроумия.

— Ще пийна една.

— Ще си я вземеш ли сам? Аз трябва да приготвя соса.

Джеръми отиде до хладилника и извади две бутилки. Отвори едната, но преди да отпие, отвори и втората, и я сложи пред нея. Тя я видя и вдигна недоумяващо рамене.

— Мразя да пия сам — обясни той.

Вдигна бутилката към нея и в отговор тя вдигна своята. Те чукнаха бутилките си мълчаливо. Лекси се облегна на плота и кръстоса крака.

— За твоя информация, искам да знаеш, че съм много добър с брадвата. Мога да сека дърва.

— Ще го имам предвид.

Той се усмихна.

— Откога имате тази къща?

— Баба и дядо са я купили веднага след Втората световна война. Тогава не е имало път до острова. Трябвало да шофираш през пясъка, за да се добереш дотук. В хола има снимки от онова време. Можеш да видиш как е изглеждало това място тогава.