Никълъс Спаркс - Светлинка в нощта

Дядото на Лекси обичаше историята и всеки път, когато двамата се разхождаха по плажа, той й разказваше за изчезнали през вековете кораби. От него научи за ураганите, за опасното лавиране между скалите и за грешките при навигацията — най-честите причини за разбиването на плавателните съдове. Въпреки че не се интересуваше от кораби и понякога дори се страхуваше от чутото, неговият бавен, мелодичен и провлечен глас й действаше успокояващо и тя го слушаше с интерес. По онова време беше много малка, но въпреки това усещаше, че за него е важно да й разкаже тези неща. След години научи, че през Втората световна война корабът му бил улучен от торпедо и животът му бил на косъм. Споменът за онези разходки я върна назад и тя усети с внезапна сила колко й липсва дядо й. Разходките с него бяха част от ежедневието им, време само за тях двамата. Обикновено излизаха един час преди вечеря и оставяха Дорис да готви. Следобед той сядаше на верандата и четеше със смъкнати до върха на носа очила. Дойдеше ли тяхното време, затваряше книгата с въздишка, ставаше от стола и я питаше дали иска да отидат да погледат дивите коне.

Конете бяха постоянното й изкушение. Не знаеше защо; никога не бе яздила кон, нито бе имала желание да се качи на него, но помнеше ясно как скачаше и тичаше към вратата, щом дядо й споменеше за тях. Конете се държаха настрани от хората и бягаха, ако някой тръгнеше към тях, но привечер огладняваха и докато ядяха, ставаха по-невнимателни. Тогава беше възможно човек да се приближи дотолкова, че да види поставените на видно място по тях печати и ако имаше късмет, да ги чуе как пръхтят и цвилят, предупреждавайки да не се приближават повече.

Дивите коне по тези земи бяха потомци на испанските мустанги и присъствието им тук датираше от 1523 година. През последните години правителството бе гарантирало оцеляването им с толкова укази и постановления, че те се бяха превърнали в неизменна част от заобикалящата среда, както елените в Пенсилвания, и единственият проблем беше прекомерната им численост. Там, където все още не бяха досаден проблем, местните жители просто не им обръщаха внимание, но за курортистите те бяха една от атракциите на почивката им. Лекси се смяташе за местна, но тяхното присъствие я караше да се чувства отново млада, сякаш всичките удоволствия и постижения в живота й бяха пред нея.

Искаше й се и сега да почувства същото, това щеше да й помогне да избяга поне за малко от напрежението на зрелия си живот. Дорис й бе звъннала да й каже, че Джеръми е ходил в ресторанта да пита за нея. Това не я изненада. Тя знаеше, че той ще се чуди къде е и защо е заминала, ще се измъчва от мисълта, че е допуснал грешка и вината е в него, но не се съмняваше, че ще го превъзмогне бързо. Той беше от онези щастливи хора, които бяха убедени, че винаги постъпват правилно, затова продължаваха живота си, без да съжаляват и без да поглеждат назад.

Айвъри беше същият. Тя още помнеше колко много страда заради неговата самоувереност и безразличие към чувствата й. Поглеждайки назад, Лекси знаеше, че е трябвало да забележи пукнатините и слабите места в характера му, но незнайно защо бе пропуснала предупредителните знаци: начинът, по който оглеждаше другите жени, вечните прегръдки с момичета, за които твърдеше, че са просто приятелки. В началото тя си затваряше очите и при първия скандал му повярва, че й е изневерил един-единствен път, защото искаше да му вярва. Но постепенно в паметта й бяха започнали да изплуват части от забравени разговори. Една приятелка от колежа й бе признала отдавна, че е чула слухове за Айвъри и тяхна обща приятелка; негов колега бе споменал, че често отсъствал от работа. Тя не беше наивна, но в случая разбра, че постъпва като пълна глупачка и в крайна сметка се разочарова много повече от себе си, отколкото от него. Реши да прекрати връзката и да потърси някой по-добър. Някой като господин Ренесанс. Втората й връзка доказа веднъж завинаги, че преценката й за мъжете е отчайваща. На всичкото отгоре, добри или лоши, явно не успяваше да ги задържи.

Не беше лесно да си го признае, имаше моменти, когато се питаше къде греши, за да отблъсне тези мъже от себе си. Да оставим господин Ренесанс настрани, с него беше по-скоро флирт, отколкото истинска връзка, но Айвъри? Тя го бе обичала с цялото си сърце и мислеше, че той й отвръща със същото. Най-лесно беше да каже, че той е мръсник, и да прехвърли цялата вина за провала на връзката им върху него, но не можеше да се освободи от мисълта, че той трябва да е усещал някаква липса между тях, за да започне да го търси в други жени. Сигурно и тя имаше вина за станалото. Но каква? Може би го бе притискала прекалено силно? Или беше скучна? Или не му бе достатъчна в леглото? Защо не тръгна след нея, когато го напусна, защо не я помоли да се върне? Лекси не беше в състояние да отговори на тези въпроси. Приятелките й естествено я уверяваха, че не знае какво говори, Дорис бе казала същото. Въпреки това така и не й стана ясно какво се бе случило и защо. Все пак във всяка любовна история имаше две страни и тя често си представяше, дори и сега, че му се обажда и го пита има ли нещо, което е трябвало да направи, за да не завършат нещата така.

Веднъж една нейна приятелка й каза, че за жените е типично да се тревожат за такива неща. Мъжете като че ли бяха имунизирани срещу подобна неувереност. Или просто знаеха как да я прикриват и да заровят чувствата си толкова дълбоко, че те да не ги тормозят. Обикновено тя правеше същото и това помагаше. Обикновено.

Слънцето вече потъваше във водата на Памлико и на фона на белите къщи на Бакстън пейзажът й заприлича на пощенска картичка. Загледана към фара, тя изведнъж забеляза онова, което несъзнателно чакаше — на поляната около фара пасеше малко стадо диви коне. Бяха не повече от дузина, предимно бежови и кафяви, гривите им се вееха диво на вятъра. Близо до центъра на групата две жребчета пасяха едно до друго и помахваха с опашки.

Лекси отклони поглед и пъхна ръце в джобовете на якето си. С настъпването на вечерта времето застудя и бузите и носът й се зачервиха. Вятърът пронизваше и макар че й се стоеше още навън, усети, че умората я надвива, и реши да се прибере. Денят й беше дълъг и неспокоен.

Въпреки категоричното си решение да не мисли за Джеръми, тя неволно се запита какво ли прави той сега. Сигурно се подготвяше за снимките тази нощ. Или търсеше къде да хапне? Може би си събираше багажа? Защо мислите й непрекъснато се връщаха към него?

Тя въздъхна. Вече знаеше отговора. Искаше да види конете, за да се почувства отново млада, но вместо за ново начало те й напомниха жестокия факт, че е сама. Колкото и да държеше на своята независимост, колкото и да се опитваше да не обръща внимание на вечните подмятания на Дорис, не можеше да не си признае, че копнее за интимната близост на любим човек. Не ставаше дума за брак, просто й се искаше да има причина да очаква с нетърпение съботната вечер. Мечтаеше за дълги мързеливи утрини в леглото с човек, който означаваше нещо за нея, и въпреки че идеята й се виждаше безумна, през тези дни тя виждаше този човек като Джеръми.

Лекси тръсна глава и прогони нелепия образ. Беше се надявала да намери покой от мислите си тук, но докато стоеше до фара и наблюдаваше кротко пасящите коне, си каза, че животът е жесток към нея. На трийсет и една живееше сама на място без перспектива за промяна в това отношение. Дядо й и нейните родители бяха само спомен, състоянието на Дорис беше източник на постоянна тревога и единственият мъж, събудил интереса й през последните няколко години, щеше да си е тръгнал, когато се върнеше в града.

При тази мисъл очите й се напълниха със сълзи и тя плака дълго и безутешно. Мина време, преди да дойде на себе си. Най-после избърса сълзите си и вдигна глава. Забеляза, че някой се приближава към къщата. Загледа се в неясната фигура, разпозна човека и притисна ръце до гърдите си.