Но се оказа, че греши и за двамата, както грешеше и сега. Знаеше, че Джеръми вече е разгадал мистерията, е, беше само вътрешно усещане, но тя беше абсолютно сигурна, защото отговорът беше в един от дневниците, трябваше само да стигне до съответната страница. Не се съмняваше, че когато го открие, ще поиска да го отпразнуват. Ако бе останала в града, двамата щяха да прекарат по-голямата част от деня заедно и тази идея не й харесваше. Но дълбоко в себе си знаеше, че иска точно това, ето защо се чувстваше объркана както никога досега.

Тази сутрин сложи в един куфар дрехи, колкото да й стигнат за два-три дни, и напусна дома, без да си вземе душ дори. Когато се отби при Дорис, баба й отгатна почти веднага всичко, но това не беше изненадващо. Умората от безсънната нощ беше изписана по бръчките около очите на бледото й лице. Тя не направи опит да й обясни чувствата си, но когато й каза, че заминава за няколко дни, Дорис не възрази, само кимна мълчаливо. Не по-малко уморена от нея, старата жена веднага разбра причината за неочакваното й заминаване, но не можеше да види какво ще излезе накрая. С предчувствията беше така — те показваха истината в кратък срок, но не можеха да предвидят крайния резултат.

Но Лекси не се питаше какво ще стане, тя трябваше да замине, за да съхрани себе си. Щеше да се върне, когато нещата в Бун Крийк влезеха в обичайното си русло. Това щеше да стане скоро. След няколко дни хората щяха да престанат да говорят за духовете, за Обиколката на историческите домове и за нюйоркчанина, а тълпите с туристи щяха да се превърнат в далечен спомен. Кметът щеше да се върне на игрището за голф, Рейчъл щеше да си определи среща с поредния неподходящ мъж, Родни щеше да намери начин да срещне Лекси уж случайно пред библиотеката и да въздъхне облекчено, когато разбере, че връзката им продължава оттам, откъдето е спряла.

Може да не беше много вълнуващ, но си беше нейният живот и тя нямаше намерение да позволи някой или нещо да наруши баланса в него. На друго място и по друго време може би щеше да мисли по друг начин, но в момента беше безсмислено да развива въображаеми теории.

Тя се загледа през прозореца и се опита да не мисли какво би било, ако нещата се подредят по друг начин. Уви по-плътно одеялото около раменете си и вдигна решително брадичка. Беше голямо момиче и щеше да го превъзмогне, както бе превъзмогнала чувствата си към другите. Не се съмняваше в това. Но въпреки успокояващото въздействие на тази вътрешна увереност, бушуващото море продължаваше да й напомня за чувствата й към Джеръми и трябваше да впрегне цялата си воля, за да не позволи на сълзите да потекат.



Докато обикаляше из бунгалото в „Грийнлийв“, организирайки мислено нещата, всичко му се виждаше ясно и просто. За всеки случай реши да вземе картата и портфейла, но остави компютъра, защото знаеше, че няма да му трябва. Както и бележките по случая. Сложи тетрадката на Дорис в кожената й подвързия и я прибра в сака. Написа бележка на Алвин и я остави на бюрото на рецепцията, без да обръща внимание на свирепия поглед на Джед. После се увери, че батерията на телефона му е заредена, и тръгна.

След по-малко от десет минути вече беше на път за Суон, откъдето щеше да хване ферибота за Окракоук — малко селце на другия бряг на реката. Оттам щеше да тръгне на север по магистрала 12 към Бакстън. Предполагаше, че тя бе използвала същия маршрут, и пресметна, че ще е при нея след по-малко от два часа.

Но докато караше по пустите улици, мислите му се насочиха към Лекси. Джеръми натисна здраво газта. Беше напрегнат и знаеше, че това е просто друго определение за надигащата се в него паника. По принцип никога не се паникьосваше и се гордееше с това, но на два пъти му се наложи да намали — при Белхевън и Лийчвил — и откри, че докато чака на кръстовищата, потупва нервно с пръсти по волана и си мърмори нещо под носа.

Чувството беше странно и ново за него и със скъсяването на дистанцията се засилваше все повече. Не можеше да го определи, а и този път не му се искаше да го анализира. Моментът беше един от малкото в живота му, когато се движеше на автопилот, правейки точно обратното на онова, което изискваше логиката. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: как ще реагира тя, когато го види.

И тъкмо когато започна да разбира причината за поведението си, се намери на ферибота пред един слаб мъж в униформа, забил поглед в някакво списание. От него научи, че фериботът до Окракоук не е така редовен като онзи, свързващ остров Стейтън с Манхатън, и той бе изпуснал последния за деня. Можеше да се върне утре малко по-рано или да се откаже. И двата варианта не го устройваха.

— Сигурен ли сте, че няма друг начин да стигна до фара Хатерас? — попита и усети как сърцето му заби по-силно. — Много е важно.

— Можете да отидете с кола, разбира се.

— Колко време ще ми отнеме?

— Зависи колко бързо карате — отвърна човекът и сви рамене, сякаш тази работа не го засягаше. — Пет-шест часа, предполагам. Тръгвате на север и стигате Плимут, после хващате шосе 64 покрай остров Роанок и оттам стигате до Уейлноун. След това се отправяте на юг и пристигате в Бакстън. Фарът е там.

Джеръми погледна часовника си. Наближаваше един. Докато стигне дотам, Алвин вече щеше да е в Бун Крийк. Не ставаше.

— Има ли друго място, където мога да хвана ферибота?

— Да. Има спирка на остров Седар.

— Чудесно! Къде се намира това?

— На около три часа път в обратната посока. Но пак ще трябва да чакате до утре сутринта.

Джеръми забеляза зад рамото на служителя плакати на фарове из Северна Каролина Хатерас — най-големият — беше в центъра.

— Разбираш ли, човече, нещата са спешни — наведе се към него той.

Служителят за пръв път вдигна глава и го погледна.

— Наистина ли е спешно?

— Наистина. Можем да кажем, че е спешно.

— Тогава мога да се обадя на бреговата охрана. Или на шерифа.

— Ах! — възкликна Джеръми, опитвайки се да запази спокойствие. — Искаш да ми кажеш, че няма начин да стигна дотам сега? Оттук, имам предвид?

Мъжът подпря брадичката си с пръст.

— Щом толкова бързате, можете да наемете лодка.

„Най-после стигнахме донякъде“ — помисли си Джеръми.

— И как може да стане това?

— Не знам. Досега никой не е питал.



Джеръми се върна обратно в колата и се предаде на паниката.

Дали защото вече бе стигнал прекалено далеч, или защото осъзна, че последните му думи към Лекси тази нощ съдържаха една по-дълбока истина, но нещо го накара да не се отказва. Нямаше да се върне обратно, не и след толкова усилия.

Нейт вече очакваше обаждането му, но сега това му се струваше далеч по-маловажно, отколкото преди два-три часа. Същото беше и с пристигането на Алвин. Ако всичко минеше добре, двамата щяха да имат достатъчно време да заснемат светлините тази или следващата нощ. До появата им имаше десет часа. Ако намереше бърза лодка, щеше да стигне до фара най-много за два. Оставаше му достатъчно време да намери Лекси, да поговори с нея и да се върне, при положение, че намери някой да го откара дотам.

Естествено, имаше вероятност нещата да се объркат. Можеше да не намери лодка, но тогава щеше да отиде до Бакстън с автомобил. Въпреки че не беше сигурен дали ще успее да я открие.

В целия сценарий нямаше и капчица здрав разум. Но имаше ли значение? На всеки човек му се случваше да си загуби ума поне веднъж в живота, ето че бе дошъл и неговият ред. Имаше пари в себе си и щеше да намери начин да стигне дотам. Искаше да поеме този риск, да види как ще се развият нещата между тях, дори и само да се убеди, че е по-добре да си тръгне веднага и да забрави завинаги за нея.

Ето за какво ставаше въпрос. Когато Дорис му намекна, че може повече да не я види, той направо откачи. Знаеше, че след два дни трябва да си замине, но за него това не означаваше край на историята му с Лекси. Не и сега. Можеше да дойде пак, тя можеше да посети Ню Йорк и ако връзката им се развиеше, тогава щяха да мислят какво да правят. Такива неща се случваха непрекъснато. Ако тя бе взела решение да сложи край, той искаше да го чуе лично от нея. Тогава можеше да се върне в Ню Йорк с мисълта, че не е имал друг избор.

Но докато спираше при първия док, си каза, че не иска да чува тези думи. Не отиваше в Бакстън, за да й каже „сбогом“ или да чуе, че тя не иска да го вижда повече. Всъщност, помисли си смаяно той, отиваше там, за да разбере има ли истина в думите на Алвин.



Късните следобедни часове бяха любимото време на Лекси. Мекото зимно слънце и суровата красота на това място превръщаха пейзажа във вълшебен свят.

Дори и фарът с неговите черно-бели, усукани като захарен бастун ивици, изглеждаше като мираж и докато измерваше с крачки дължината на плажа, тя се опита да си представи колко трудно им е било на моряците и рибарите да намерят брега, преди да е бил построен. Неслучайно това място с неговите плитчини, подводни скали и подвижни пясъци се наричаше „Гробището на Атлантика“. Морското дъно в тази част на света криеше хиляди разбити кораби и лодки. „Монитор“, участвал в първата битка между броненосци по време на Гражданската война, бе погребан някъде тук, както и натоварения с калифорнийско злато „Сентрал Америка“, чието потъване през 1857 година предизвикало паника на финансовия пазар. Корабът „Куин Ан Ривендж“ бил намерен в съседния залив, а в наши дни водолазите ежедневно виждаха германски подводници, потънали по време на Втората световна война.