Това не предвещаваше нищо добро. Той се загледа във вратата към кухнята и след малко я видя да идва отново. На устните й играеше същата мила усмивка, но този път стомахът му се сви от нея.

— Ако имаш някакви въпроси — каза тя, докато му подаваше тетрадката, — не се колебай да ми се обадиш. Може да преснимаш, каквото искаш, но те моля, преди да си тръгнеш, да ми я върнеш. Тя е много важна за мен.

— Разбира се — обеща той.

Тя замълча. Не седна, остана права до него и той реши, че това е нейният начин да му покаже, че разговорът е приключен. Но той не мислеше да се предава.

— Още нещо… — започна замислено.

— Кажи?

— Може ли да върна тетрадката на Лекси? Ако я срещна?

— Няма проблем — отвърна тя, — но за всеки случай да знаеш, че винаги можеш да ме намериш тук.

Джеръми долови истината зад думите й и стомахът му се сви още повече.

— Дорис, тя… каза ли нещо за мен, когато се видяхте тази сутрин? — попита я направо.

— Не много. Но ме предупреди, че сигурно ще дойдеш.

— Как ти се стори?

— Лекси… — започна бавно тя, сякаш подбираше думите си — понякога е много трудна за разбиране, така че не мога да ти отговоря на този въпрос. Но съм сигурна, че и да има нещо, ще го преодолее.

— Беше ли ми ядосана?

— Не, в никакъв случай. Определено не беше ядосана.

Джеръми мълчеше, чакаше да чуе повече. Дорис наруши тишината с дълга въздишка. За пръв път, откакто я познаваше, той забеляза възрастта й по бръчиците около очите.

— Джеръми, сигурна съм, че знаеш колко те харесвам — каза тихо тя. — Но ти ме поставяш в неловко положение. Аз съм лоялна към някои хора и Лекси е една от тях.

— Това какво трябва да означава? — попита той с пресъхнало гърло.

— Означава, че знам какво искаш и за какво ме питаш, но не мога да ти отговоря. Мога само да ти кажа, че ако искаше ти да знаеш къде е в момента, щеше да те осведоми.

— Ще я видя ли отново, преди да си тръгна?

— Не знам — отвърна Дорис. — Това зависи от нея.

У него бавно започна да си пробива път мисълта, че тя е заминала някъде.

— Не мога да разбера защо го прави — промълви той.

Възрастната жена се усмихна.

— О, не. Разбираш много добре.



Тя е заминала.

Думите започнаха да се повтарят в главата му като ехо. Пътувайки към „Грийнлийв“, той се опита да анализира трезво фактите. Не изпадна в паника. Джеръми никога не се паникьосваше. Без значение как се чувстваше, без значение колко му се искаше да измъкне от Дорис повече информация, той й благодари за помощта и тръгна спокойно към колата, сякаш не бе очаквал нещо по-различно.

Нямаше никаква причина за паника, напомни си. Не й се беше случило нищо страшно. Просто не желаеше да го вижда повече. Защо не го бе усетил? Защо бе очаквал от нея нещо друго, когато тя от самото начало му показа, че не проявява интерес към него?

Той поклати тава. При това положение не беше учудващо, че бе заминала. За някои неща Лекси имаше модерно мислене, но за други се придържаше стриктно към традицията, сигурно й бе дошло до гуша да възпира прозрачните му намерения. Много по-лесно й се бе сторило да напусне града, вместо да се разправя с нахалник като него.

Какво предстоеше? Или щеше да се върне, или не. Ако се върнеше, всичко щеше да е наред. Но ако не… тогава нещата се усложняваха. Можеше да приеме решението й, но защо да не се опита да я намери? Ако беше добър в нещо, то без съмнение беше намирането на хора. С годините се бе научил да следва нишката чрез полицейски доклади, приятелски разговори и интернет, за да стигне до нечий праг. Но не мислеше, че в случая ще е необходимо. Тя вече му бе дала търсения отговор и той знаеше точно къде да я търси. Би могъл да отиде при нея винаги, стига да поиска.

Тук мислите му спряха.

Това, че знаеше къде е, не му помагаше да разбере какво трябва да направи. Напомни си, че след няколко часа му предстои конферентен разговор, изключително важен за кариерата му, и ако сега тръгнеше след Лекси, надали щеше да намери стационарен телефон по пътя си. Алвин пристигаше днес и тази вечер можеше да се окаже последната мъглива вечер през тези дни. Не се съмняваше, че приятелят му щеше да се справи със заснемането и сам, но утре сутринта двамата трябваше да седнат заедно пред видеорекордера. Освен това тялото му просто плачеше за малко сън. Предстоеше му още една дълга нощ, а всичко го болеше от умора.

Но въпреки всички доводи той не можеше да допусне всичко да приключи така. Искаше да я види още веднъж, трябваше да я види. Тънкият гласец в главата му го закле да не се оставя да го водят чувствата, нашепна му, че ако тръгне да я търси сега, може да провали бъдещето си. Да не говорим, че дори и да я намереше, тя можеше да не иска да говори с него, да го изгони или още по-лошо — да се изплаши от него. Междувременно Нейт като нищо можеше да получи инфаркт, Алвин да побеснее, а надеждите за бъдещето му да изтекат в канала.

Тава или иначе, решението беше взето. Той спря пред „Грийнлийв“ и кимна на себе си. Погледнато от този ъгъл, това беше единственият възможен избор. Неслучайно бе отдал последните петнайсет години от живота си на науката и логичното мислене, все бе научил нещо от това.

Неговата логика показваше, че трябва да отиде и да си стегне багажа.

13.

„Добре де — тръсна глава Лекси, — постъпих като страхливка.“ Избяга като ученичка, но през тези два дни някак си не успяваше да мисли ясно, затова беше готова да си прости несъвършенството. Но ако беше останала, нещата щяха да се усложнят още повече. Нямаше значение, че го харесва и че той също я харесва. Тази сутрин се събуди с мисълта, че не трябва да позволи нещата да стигнат прекалено далече, и когато зави по песъчливия крайбрежен път, знаеше, че постъпва правилно.

Мястото не беше каквото си го спомняше. Боята на старата вила бе избеляла и тя се сливаше с морската трева наоколо. Малките квадратни прозорци с бели пердета бяха покрити със солена мъгла, ураганните ветрове бяха напукали и замърсили рамките им. Но за Лекси къщата си оставаше своеобразна капсула на времето. Мебелите в нея бяха на повече от двайсет години, тръбите ръмжаха и стенеха, когато пуснеше душа, и трябваше да пали газовата печка с кибрит. Но спомените за щастливите дни, прекарани тук през младостта й, я успокоиха и след като стовари багажа и купената по пътя храна за уикенда, тя отвори широко прозорците и пое дълбоко от морския въздух. Грабна едно одеяло и седна на люлеещия се стол на задната веранда с желанието да гледа океана до вечерта. Постоянният рев на вълните й помогна да се отпусне, въздействието му беше почти хипнотично. След малко слънцето проби през облаците, лъчите му се протегнаха през водата, спуснаха се отгоре й като призрачни пръсти и тя затаи дъх.

Гледката винаги й действаше по този начин. Първият път, когато видя как светлината победи мрака и целуна морето, беше веднага, след като Дорис я заведе на гробището. Лекси си спомни колко силно вярваше, че така родителите й са намерили начин да се свържат с нея. Беше абсолютно сигурна, че те я наблюдават отгоре като ангели и присъстват във всеки миг от живота й, но не се намесват, защото са убедени, че решенията й са правилни.

Като малка имаше нужда да вярва в това, защото често се чувстваше самотна. Баба й и дядо й бяха прекрасни хора, но колкото и да ги обичаше, колкото и да оценяваше грижите и саможертвата им, се чувстваше различна от съучениците си и това я потискаше. Родителите на нейните приятелки играеха с тях софтбол през уикендите и изглеждаха млади дори и на приглушената утринна светлина в църквата, и това я караше непрекъснато да се пита какво не е наред.

Нямаше как да говори с Дорис за тези неща, нито можеше да си признае вината, която изпитваше от тези мисли. Както и да го формулираше, знаеше, че ще нарани чувствата й, беше наясно с това още като малка.

Чувството, че е различна, остави своя отпечатък не само върху нея, но и върху Дорис. Проблемите възникнаха в тийнейджърските години. Лекси прекрачваше непрекъснато границите, а Дорис си затваряше очите, избягваше прекия сблъсък, оставяйки я да си мисли, че може да живее по свои правила. В онези години тя беше почти неуправляема, правеше грешки и съжаляваше за тях, но в колежа се промени и се превърна в сериозно момиче. Тогава прегърна идеята, че да си разумен означава да помислиш за риска много преди да посегнеш към наградата. Друга нейна максима беше, че успехът и щастието ще дойдат при теб, само ако не правиш грешки и оставиш следа във времето.

Миналата вечер тя избягна една голяма грешка. Успя да отклони намерението му да я целуне, решително отказа, когато той се самопокани, и остана доволна от себе си.

Естествено, така нарани чувствата му и сега съжаляваше за това. Но направи така, че да не разбере как сърцето й заби, докато го гледаше да си тръгва, защото част от нея искаше той да остане, въпреки последствията. Знаеше, че не бива да съжалява, но не можеше да заповядва на сърцето си. През нощта, докато се въртеше и мяташе в леглото, осъзна, че няма да намери сили да му устои още веднъж.

Трябваше да съзре опасността по-рано. Още на партито неволно го бе сравнила с Айвъри и господин Ренесанс и за нейна изненада Джеръми спечели състезанието. Той притежаваше остроумието и чувството за хумор на Айвъри, плюс чара и интелекта на господин Ренесанс, и като капак на всичко се чувстваше по-удобно в кожата си от другите двама. Тогава си каза, че всичко се дължи на прекарания с него прекрасен ден. Кога за последно бе обядвала сред природата без вилица и нож? Откога не бе ходила на Рикърс Хил? Или бе посещавала гробището след бурно парти? Обикновено бързаше да се прибере и да си легне, за да е бодра на другия ден. Вълнението от невероятното приключение й напомни за онова щастливо време, когато вярваше, че Айвъри или господин Ренесанс е мъжът на нейните мечти.