Две минути по-късно телефонът му иззвъня. Той погледна дисплея и разпозна номера. Не му се искаше, но знаеше, че трябва да отговори, иначе човекът отсреща можеше да спука някоя артерия.

— Здрасти — каза бодро. — Какво става?

— Джеръми! — изкрещя Нейт. Статичният шум беше толкова силен, че едва го чуваше. — Страхотни новини! Няма да повярваш как ме завъртя шайбата. Тук е пълна лудница. В два часа имаме конферентен разговор с ABC.

— Екстра — отвърна Джеръми.

— Чакай малко. Не те чувам. Връзката е ужасна.

— Съжалявам…

— Джеръми! Там ли си? Чуваш ли ме?

— Тук съм, Нейт…

— Джеръми? — изрева агентът. Явно не го чуваше. — Виж, ако ме чуваш, намери стационарен телефон и ми се обади. В два часа. Кариерата ти зависи от това. Цялото ти бъдеще е заложено на карта.

— Разбрах те.

— Не, това е отвратително — каза Нейт като че на себе си. — Не чувам нищо. Джеръми, ако си ме чул, натисни някакъв бутон.

Джеръми натисна шестицата.

— Браво. Чудесно! В два часа. И виж, бъди себе си. Но без да ставаш саркастичен, ако обичаш. Тези хора не си поплюват…

Джеръми прекъсна връзката. Стана му любопитно колко време ще мине, преди Нейт да разбере, че си говори сам.



Джеръми чакаше. Когато му писна, реши да почака още малко.

Обиколи библиотеката, няколко пъти мина през кабинета на Лекси, погледна през прозореца, търсейки колата й, и всяка минута ставаше все по-неспокоен. Отсъствието й тази сутрин му се струваше лош знак. Направи всичко възможно да убеди себе си, че тревогите му са напразни. Вероятно щеше да се появи всеки момент и той щеше да се смее на глупавите си терзания. Вече бе приключил с разследването и освен да търси забавни случки из все още непрегледаните дневници, не виждаше какво друго може да прави.

„Грийнлийв“ беше извън класацията — не искаше да прекара там и минута повече от необходимото, въпреки че беше започнал да харесва закачалките. Алвин щеше да дойде чак вечерта, а последното нещо, което искаше сега, бе да тръгне из града и да налети на кмета Джъркин. Но, от друга страна, не му се висеше цял ден в библиотеката.

Лекси можеше да бъде малко по-конкретна в бележката си. Да напише кога ще се върне. И къде отива. Джеръми я прочете три пъти, но не можа да намери отговор на въпросите си. Случайна ли беше тази липса на подробности, или добре премерен ход? Нито една от двете възможности не му помогна да се почувства по-добре. Трябваше да се махне оттук, да се разсее, да престане да мисли за най-лошото.

Събра нещата си, слезе долу и спря за миг пред регистратурата. Възрастната дама зад бюрото бе забила поглед в книгата пред себе си. Той застана пред нея и се покашля. Тя вдигна глава и го поздрави с усмивка.

— Добър ден, господин Марш. Видях ви да влизате, но бяхте толкова замислен, че не посмях да ви прекъсвам. Какво мога да направя за вас?

Джеръми оправи папката с бележките под мишницата си и опитвайки се да говори непринудено, попита:

— Случайно да знаете къде е госпожица Дарнъл? Оставила ми е бележка, че излиза, но нямам представа кога ще се върне.

— Странно — погледна го объркано жената и провери календара на бюрото си. — Беше тук, когато дойдох. За днес няма никакви срещи, нито други ангажименти. Проверихте ли в кабинета й? Може да се е заключила вътре. Често го прави, когато документите се натрупат върху бюрото й.

— Проверих — отвърна той. — Случайно да знаете дали има мобилен телефон, за да мога да се свържа с нея?

— Няма телефон, в това съм сигурна. Казвала ми е, че не иска да я безпокоят, когато е навън.

— Разбирам… Извинявайте за безпокойството.

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо друго?

— Не — отвърна Джеръми. — Имах нужда от нейната помощ, за да приключа със статията.

— Съжалявам, нямам представа къде е.

— Няма нищо.

— Защо не проверите в „Хърбс“? Може да е отишла да помогне на Дорис за уикенда. Или се е прибрала вкъщи. Човек никога не може да предвиди какво би направила Лекси. Аз отдавна се научих да не се учудвам на нищо, щом е свързано с нея.

— Благодаря все пак. Моля ви, ако дойде, кажете й, че я търся.

Джеръми напусна библиотеката силно обезпокоен.



Преди да тръгне към „Хърбс“, мина през дома на Лекси, но спуснатите завеси на прозорците и липсващата отпред кола говореха, че не си е у дома. Въпреки че в гледката нямаше нищо необикновено и тук, нещо му се стори нередно, и докато се връщаше към града, тревогата му се засили.

Сутрешната суматоха в „Хърбс“ бе отминала и ресторантът тънеше в блажена тишина. В залата имаше само четирима клиенти и с влизането му трима от тях станаха, така че му трябваше само един поглед, за да разбере, че Лекси не е там. Рейчъл почистваше една маса. Щом го видя, му махна с кърпата.

— Добро утро, скъпи — посрещна го тя и се приближи към него. — Малко закъсня, но все ще измислим нещо, ако си гладен.

— Не, благодаря — отвърна Джеръми и пъхна ключовете от колата в джоба си. — Не съм гладен. Случайно да знаеш дали Дорис е тук? Исках да поговоря с нея.

— Отново при мама Дорис, а? — усмихна се тя и кимна през рамо. — Тя е отзад. Ей сега ще й кажа, че я търсиш. Между другото, вчера беше много хубаво. Хората говориха за теб цяла сутрин. Кметът също намина да види дали си тук. Беше много разочарован, когато не те намери.

— На мен също ми беше приятно.

— Да ти направя ли кафе, докато чакаш? Или чай?

— Не, благодаря — отвърна Джеръми.

Тя изчезна към кухнята и минута по-късно, бършейки ръце в престилката си, се появи Дорис. Бузите й бяха изцапани с брашно, но дори от разстояние той видя ясно торбичките под очите й и не пропусна да забележи, че докато приближаваше към него, се движеше по-бавно от обикновено.

— Извинявай, че те посрещам така — каза тя. — Хвана ме точно докато замесвах тестото. Снощната забава ми изпразни хладилника за уикенда и сега трябва да наваксаме, преди утре тълпите да нахлуят.

Джеръми си спомни какво му беше казала Лекси и попита:

— Колко души очаквате за събота и неделя?

— Кой знае? — вдигна тя рамене. — Обикновено идват към двеста души, понякога повече. Тази година с включването на гробището кметът очаква поне хиляда, но за мен си остава загадка колко от тях ще дойдат да закусват и обядват тук.

— Ако се окаже прав, ще имате много работа.

— Неговите сметки винаги излизат криви. Том обича да преувеличава. Много го бива да създава напрежение, за да ни накара да приготвим всичко навреме. Но дори гостите да не са много, нашите хора няма да пропуснат парада в събота за нищо на света. „Светците“ ще бъдат тук и ще бръмчат с колите си наоколо, а децата обичат да ги гледат. Ще има и изложба на домашни любимци. Тази година ще ни е за пръв път.

— Звучи обещаващо.

— Щеше да е по-добре, ако не беше по средата на зимата. На празника на Памлико винаги се събират повече хора, но той е през юни. Тогава пристига и пътуващ цирк. Онези дни могат да ти напълнят джобовете с пари или да те докарат до фалит. Тогава да видиш какъв стрес е! Десет пъти по-натоварено от сега.

— Животът не спира да ме изненадва — усмихна се той.

— Не говори, преди да си видял. Имам чувството, че ще ти хареса.

Дорис го погледна изпитателно. Той замълча. Не знаеше какво да отговори. Рейчъл забърсваше масите някъде зад тях и си бъбреше със скритата в другото помещение готвачка. И двете се смееха на нещо.

— Както и да е — каза Дорис, — радвам се, че мина да ме видиш. Лекси спомена, че ти е разказала за моята тетрадка. Предупреди ме, че не си й повярвал. Ако искаш, можеш сам да се увериш. Ще ти я дам. Тя е тук, в кабинета ми отзад.

— С удоволствие бих хвърлил един поглед — отвърна той. — Тя ми спомена, че в нея си записвала своите случаи.

— Исках всичко да е документирано. Може да не отговаря на твоите представи за дневник, но никога не съм мислила, че някой друг ще я чете.

— Сигурен съм, че ще е интересно четиво. Като говорим за Лекси, виждала ли си я днес? Всъщност една от причините да дойда тук е тя. Днес не се появи в библиотеката.

Тя кимна.

— Да. Тази сутрин дойде у нас. Затова си взех и тетрадката. Каза ми, че снощи двамата сте видели светлините.

— Да.

— И?

— Невероятна гледка. Но както ми каза самата ти, не са призраци.

Тя го погледна доволно.

— Предполагам, че вече си разбрал всичко, иначе нямаше да си тук.

— Така мисля.

— Браво на теб! — Дорис кимна през рамо. — Съжалявам, че не можем да си поговорим повече, но имам много работа. Сега ще ти донеса тетрадката. Кой знае, следващия път може да решиш да напишеш статия за моите невероятни способности.

— Не се знае — усмихна се той. — Може и да напиша.

Докато тя изчезваше през вратата, Джеръми се замисли върху разговора им. Беше много приятен, но в него нямаше нищо лично. Освен това Дорис не отговори на въпроса му къде се намира Лекси. Дори не направи предположение, което го накара да си помисли, че по незнайни причини тя внезапно е решила да не говори за Лекси.