Така всички парченца си дойдоха по местата и той вече държеше доказателството в ръце.

През цялото време истината е била пред очите на всички в града, помисли си. Решението се оказа твърде просто и той се зачуди защо никой не се е сетил досега. А може би някой все пак се е сетил, но е погледнал на цялата история от друг ъгъл.

Джеръми въздъхна. Знаеше, че Нейт щеше да скочи до небето от радост, но въпреки сутрешния успех не изпита удовлетворение от работата си. Измъчваше се, че Лекси не е при него, за да го поздрави за съобразителността му или да го подразни с духовит коментар. Всъщност изобщо не го интересуваше как ще реагира, стигаше му да е при него и да реагира някак си. Стана от бюрото и отиде до кабинета й.

Вътре нищо не се бе променило. Купчините с документи бяха разпилени по бюрото й, книгите бяха пръснати безразборно из цялата стая, по екрана на компютъра й се появяваха и изчезваха прекрасни цветни рисунки. Телефонният секретар беше пълен със съобщения и лампичката му мигаше нервно.

Въпреки това той не можа да се отърси от усещането, че без нея стаята е празна.

12.

— Как е, човече? — извика Алвин в слушалката. — Как ти се отразява животът на Юг?

Въпреки пращенето и статичния шум приятелят му се чуваше забележително добре.

— Всичко е наред. Обаждам се да те питам имаш ли още желание да дойдеш и да ми помогнеш.

— Вече си събирам багажа — отвърна операторът леко задъхано. — Нейт ми звънна и ми разказа всичко. Ще се видим късно вечерта в „Грийнлийв“. Нейт ми резервира бунгало. Самолетът излита след два часа. Да знаеш, че нямам търпение. Още няколко дни в този ад и ще откача.

— За какво говориш?

— Не четеш ли вестници там? Не гледаш ли новини?

— Разбира се, че чета. Хванал съм „Бун Крийк Уикли“ още от първия му брой.

— Какво?

— Няма значение — каза Джеръми. — Не е важно.

— Аха. Ами, след като ти замина, тук се развилня страшна буря — информира го Алвин. — Ама като ти казвам буря, представяй си буря на Северния полюс. Онази на нос Рудолф ряпа да яде. На практика Манхатън е погребан под тонове сняг. Имаш късмет, че се измъкна навреме. Днес е първият ден, в който самолетите се връщат към графика си. Трябваше да се обадя на две места, за да си осигуря билет. Как може да не си чул за това?

Докато той му разказваше, Джеръми влезе в интернет и намери канала за времето. Североизточната част на картата беше скрита под бяло одеяло.

„Д’ре — каза си. — Кой би помислил?“

— Бях много зает, затова съм пропуснал.

— Според мен направо си се крил — заяви приятелят му. — Както и да е, дано тя да си заслужава.

— Какви ги говориш?

— Не ме баламосвай сега. Все пак приятели сме. Нейт беше изпаднал в паника, че не може да се свърже с теб, сега се оказа, че не си чел вестници и дори не си гледал телевизия. И двамата знаем какво означава това. Винаги правиш така, когато срещнеш някоя нова.

— Виж, Алвин…

— Хубава ли е? Бас държа, че е ослепителна. Винаги обираш каймака. Направо ме побъркваш.

Джеръми се поколеба, но в края на краищата се предаде. Приятелят му щеше да дойде, така или иначе щеше да разбере.

— Да, хубава е. Но не е, каквото си мислиш. Ние сме просто приятели.

— Естествено — засмя се Алвин. — Но какво е приятелство за теб и какво за мен? Предполагам, че има малка разлика.

— Не и този път — възрази Джеръми.

— Я ми кажи, тя има ли сестра? — попита го Алвин, без да обръща внимание на възраженията му.

— Няма.

— Но сигурно има приятелки? Знаеш, че не си падам по грозниците…

Джеръми усети, че главоболието му се връща. Повиши тон и каза ядосано:

— Виж, не съм в настроение за такива разговори, ясно?

Алвин замълча за момент.

— Хей, какво ти става? — попита след малко. — Само се шегувам.

— Не ми харесват такива шеги.

— О, ти я харесваш, нали? Имам предвид, че я харесваш много.

— Казах ти, че сме само приятели.

— Боже, не мога да повярвам! Ти си се влюбил.

— Не съм — измънка Джеръми.

— Хей, приятел, познавам те, недей да отричаш. Но това е супер. Малко е шантаво, но е супер. Жалко, но трябва да затварям, иначе ще си изпусна полета. Трафикът е ужасен, както можеш да си представиш. Нямам търпение да видя коя е тази, която най-после надяна примката на шията ти.

— Не ми е надянала никаква примка! — избухна Джеръми. — Не ме ли слушаш какво ти казвам?

— Слушам те много внимателно — отвърна Алвин. — И чувам нещата, които премълчаваш.

— Както и да е. Кога пристигаш?

— Предполагам, че ще е някъде към седем вечерта. Ще ме чакаш, нали? Дотогава можеш да поздравиш дамата от мен. Предупреди я, че нямам търпение да се запозная с нея и с нейните приятелки…

Джеръми прекъсна разговора, без да даде възможност на приятеля си да довърши, и прибра телефона в задния си джоб.

Съжали, че го бе включил. Решението да го изключи беше взето подсъзнателно, но определено се основаваше на факта, че и двамата му приятели понякога проявяваха склонност да го изкарват от нерви. Първо Нейт — енергийният Бъни — преследващ неуморно всяка възможност за слава. А сега и това.

Алвин не се постара да чуе какво му казва. Двамата бяха приятели от години, често прекарваха петъчните вечери из баровете в търсене на жени и говореха с часове за живота, докато изпиваха литри бира. Може би това беше причината Алвин да вярва, че го е преценил правилно. Но не беше. Защото просто нямаше как да бъде.

Фактите сами говореха за себе си. Първо, Джеръми не се бе влюбвал от години, но все още помнеше как се бе чувствал в такива моменти и без съмнение би разпознал чувството. Но в момента нямаше усещането, че е в подобно състояние. Второ, имайки предвид, че едва познава жената, идеята му се стори пълен абсурд. Дори и неговата силно емоционална майка, италианка по рождение, не вярваше, че любовта може да разцъфти за една нощ. И тя като братята и снахите му мечтаеше той да се ожени и „да си седне на задника“, но ако се появеше на вратата й с новината, че е срещнал жената на своя живот преди два дни, тя щеше да го подбере с метлата, да го наругае на италиански и да го замъкне в църквата, убедена, че има нужда да изповяда греховете си.

Майка му познаваше добре мъжете. Съпруга на един и майка на шестима, тя имаше богат опит с тях. Знаеше как мислят те, когато станеше дума за жени, и въпреки че се облягаше повече на здравия разум, отколкото на науката, беше изключително точна в преценките си и винаги бе казвала, че е невъзможно човек да се влюби за два дни. Да, можеше да изпита някакви чувства, но трябваше време те да узреят и да преминат в нещо силно и продължително. Любовта беше най-вече себеотдаване и вяра, че прекараните с другия човек години ще създадат нещо повече от сумата на онова, което двамата биха направили поотделно. И само времето можеше да докаже дали преценката е била правилна.

Но желанието пламваше веднага и именно затова майка му щеше да го подгони с метлата. За нея плътската страст си имаше просто обяснение: двама души разбират, че са съвместими, привличането расте и събужда изконния инстинкт за продължението на рода. Всичко това показваше едно: страстта беше възможна, но любовта към Лекси — недопустима.

Толкова. Случаят беше приключен. Алвин грешеше, Джеръми беше прав и истината за пореден път го правеше свободен.

Той се усмихна доволно, но след миг веждите му се сключиха.

Работата беше там, че той не изпитваше толкова силна страст. Нито тази сутрин, нито преди. Да, желанието да я целуне беше силно, но това, което искаше най-много от всичко, беше да я види. Да бъде до нея. Да разговарят. Да гледа как извърта очи, когато той изтърсва нещо смешно, да усети ръката й в неговата като вчера. Искаше да я види да прибира нервно кичур зад ухото си и да я слуша, докато му разказва за детството си. Искаше да научи как си представя бъдещето, да узнае тайните й.

Но не това беше странното. Най-удивителното беше, че не откриваше скрит мотив за чувствата си. Естествено, не би отказал, ако тя поиска да си легне с него, но не държеше на това, достатъчно му беше да е до нея.

Колкото и да се вглеждаше в себе си, Джеръми не откриваше скрити мотиви. Вече си бе обещал, че никога няма да я поставя в неловкото положение от снощи. Защото беше възхитен от нея. Човек трябваше да притежава голяма доза смелост, за да сподели онова, което тя му разказа в гробището. Повече, отколкото имаше той. Бяха изминали два дни, а все още не бе намерил сили да й каже, че е бил женен.

Но ако не беше любов и не можеше да се нарече страст, какво беше тогава? Само харесване? Харесваше ли я? Разбира се, че я харесваше, но не това бе докоснало сърцето му. А и какво значеше „харесвам“? Неясно понятие. Хората харесваха сладолед. Харесваха да гледат телевизия. Това не означаваше нищо и не обясняваше желанието за пръв път в живота си да разкаже на някого цялата истина за развода си. Братята му не я знаеха, нито родителите му. Но незнайно защо, точно когато гореше от желание да й признае всичко, тя сякаш потъна вдън земя.