Като никога, агентът не знаеше какво да каже. Но все пак беше опитен професионалист, окопити се бързо и от устата му изригна вулкан от думи:

— Добре, дай ми минутка да измисля най-добрия начин да пласирам това. Мисля си за нашите приятели от телевизията…

„За кой друг може да си мисли!“ — каза си Джеръми.

— Добре, какво ще кажеш за това? — продължи Нейт. — Започваме с легендата, за да изострим вниманието. После — обвитото в мъгла гробище, близък план на някой от гробовете, може един бърз кадър с прелитащ гарван и твоят дълбок глас…

Човекът беше майстор по холивудските клишета. Джеръми погледна отново часовника си. Беше прекалено рано за такива неща.

— Уморен съм, Нейт. Предлагам да помислиш още малко и да се чуем по-късно, какво ще кажеш?

— Добре, добре. Ще се справя. Нали затова съм тук? Да правя живота ти по-лесен. Казвай да се обаждам ли на Алвин?

— Не мога да преценя. Нека да видя материала и ще му звънна.

— Добре — ентусиазирано отвърна Нейт. — Хубав план и хубава идея. И новината е страхотна. Истинска история за духове. Ще го харесат. Нали ти казах, че си падат по тия работи? И да знаеш, аз им го казах. Честно, заявих им, че ще се върнеш с интересна история и да не ми пробутват някакви си диети. Сега имаме в джоба си добра стока и те направо ще полудеят. Нямам търпение да им го съобщя и… слушай, ще ти звънна след два часа, така че си дръж телефона включен. Нещата тук се развиват светкавично…

— Лека нощ, Нейт. Ще се чуем по-късно.

Джеръми затвори, сви се в леглото и сложи възглавницата върху главата си, но се оказа невъзможно да заспи отново. Изпъшка, стана и тръгна към банята, опитвайки се да не обръща внимание на дебнещите от всеки ъгъл препарирани същества. Така или иначе, бе започнал да свиква с тях и докато се събличаше, мярна протегнатата лапа на язовеца, реши да се възползва от удобната поза и метна хавлията си върху нея.

Влезе под душа и пусна силно водата. Стоя под нея около двайсетина минути, докато кожата му започна да посинява. Силната струя го разсъни, облече се набързо, грабна касетите и изскочи навън.

Мъглата висеше над пътя като изпаряващ се сух сняг над концертна зала, небето беше в същите грозни цветове като вчера. Джеръми си помисли, че в такова време светлините непременно щяха да се появят и тази нощ, което беше добре дошло за града предвид прилива на туристи през уикенда, но беше добре и за него, защото можеше да извика Алвин. Дори заснетият досега материал да беше добър, операторът беше истински магьосник на камерата и щеше да направи такива кадри, че пръстът на Нейт да се подуе от набиране на телефонни номера.

Но сега първата му работа беше да види какво бяха уловили камерите и дали бяха уловили нещо. Както предполагаше, в „Грийнлийв“ нямаха видеокасетофон, но той бе видял един в отдела за редки издания и подкара по празния път към града, любопитен да разбере как щеше да се държи Лекси с него след среднощното им приключение. Щеше ли да запази дистанция, криейки се зад маската на професионалист? Дали добрите чувства от вчера се бяха запазили? Или водещата роля щеше да бъде прехвърлена на спомена от последните минути пред дома й и нахалното му настояване да бъде поканен? Нямаше представа как ще го посрещне, въпреки че бе посветил голяма част от ранната утрин в анализ на вечерта.

Така или иначе, едно беше сигурно: той щеше да открие източника на онези светлини. Като повечето мистерии тази също не беше сложна за разгадаване, стига човек да знае къде и какво да търси. Бързият преглед на спонсорирания от НАСА уебсайт елиминира всички други възможности. От него научи, че луната не е отговорна за призрачното явление. В уебсайта пишеше, че снощи е имало новолуние, освен това облаците я бяха скрили и подозрението му, че мистериозните светлини се появяват именно в тази фаза на луната, се потвърди. Това беше логично, защото без луна дори и най-малките следи от друг светлинен източник ставаха много по-видими, особено ако се отразяваха в капчиците на мъглата.

Но докато зъзнеше пред компютъра, откри, че не може да мисли за нищо друго, освен за Лекси. Струваше му се невероятно, че се бе запознал с нея само преди два дни. Просто нямаше логика. От друга страна, Айнщайн бе казал, че времето е относително понятие и това твърдение донякъде обясняваше чувството му за близост с нея. Какво казваха за относителността? Минута с красива жена ти се струва миг, минута с ръце върху гореща жарава — цяла вечност. Да, помисли си Джеръми. Така беше. Или почти.

Сети се за поведението си снощи на верандата, отново съжали и за стотен път се наруга, че не бе обърнал внимание на реакцията й, когато се приближи, за да я целуне. Тогава тя му показа ясно чувствата си, а той ги игнорира. Старият Джеръми щеше отдавна да е забравил тази сцена, отхвърляйки я като неважна. Но този път не му беше толкова лесно.

Въпреки че след раздялата с Мария той не се затвори и често излизаше с жени, беше голяма рядкост да прекара цял ден в компанията на едно момиче. Обикновено ставаше дума за вечеря или за питие с флирт, за да могат двамата да се отпуснат и по-бързо да стигнат до приятната част. Но дълбоко в себе си знаеше, че му е време да порасне в отношенията си с нежния пол, да се установи и да заживее като братята си. Те също мислеха така. Всички бяха на мнение, че трябва да се опита да опознае жената, преди да си легне с нея, а един от тях отиде дотам, че дори му уреди среща с една разведена съседка. Тя изповядваше същата максима за опознаването преди леглото и съвсем справедливо му отказа втора среща заради откритите му намеци за секс по време на първата. През следващите години му се стори по-лесно, вместо да опознава жените, да ги държи на разстояние, в царството на непознатите, така им даваше възможност да проектират надеждите си върху него.

Точно там беше въпросът. В него нямаше надежда, нито потенциал. Не и за живота, какъвто си го представяха братята и снахите му и към какъвто подозираше, че и Лекси се стреми. Разводът с Мария доказваше това. Лекси беше момиче от малкия град и носеше в себе си мечтите на малкия град; за нея нямаше да е достатъчно просто да бъде верен, отговорен и да споделя живота си с нея. Повечето жени искаха и още нещо, а той не можеше да им го предложи. Не защото не искаше, а защото беше невъзможно. Науката можеше да намери отговор на много въпроси, да реши много проблеми, но не можеше да промени същността му. Истината беше, че Мария го напусна, защото той не беше и не би могъл да е съпругът, когото искаше.

Джеръми не бе признавал болезнената истина за брака си пред никого. Не бе споделил с братята, нито с родителите си и в никакъв случай не би казал на Лекси. Не я признаваше дори и пред себе си.



Библиотеката беше отворена, но Лекси я нямаше. Когато Джеръми отвори вратата на кабинета й и го намери празен, остана дълбоко разочарован. Оказа се обаче, че е минала оттам. Той запали лампата в отдела за редки издания и откри на бюрото географската карта, която й бе поискал, и бележка. Прочете я на един дъх:

„Трябва да се погрижа за някои лични неща. Можеш да ползваш спокойно видеокасетофона.

Лекси“.

Нито дума за вчера или за нощната им разходка, нито дума на благодарност за добрата компания преди или след написаното име. Не, в никакъв случай не можеше да се каже, че от нея лъхаше студенина и неприязън, но пък и не топлеше сърцето.

„Не се ли вживяваш прекалено много“ — скастри се Джеръми. Може да е бързала или да го е надраскала надве-натри, защото ще се върне всеки момент и тогава да поговорят. В бележката си казваше, че става дума за нещо лично, а при жените списъкът на личните проблеми беше дълъг: от посещение при лекар до търсене на подарък за рождения ден на приятелка. Нямаше как да разбере какво е.

„Залавяй се за работа!“ — заповяда си той. Нейт го чакаше и кариерата му беше на кръстопът. Наложи си да седне зад бюрото и да доведе историята докрай.

Записващите устройства не бяха отчели никакви необичайни звуци, микровълновият и електромагнитният детектори не бяха регистрирали енергийни промени. За разлика от тях лентите бяха запечатали всичко видяно през изминалата нощ и той прегледа записите от всеки възможен ъгъл поне по пет-шест пъти. Кадрите от камерата със специално филтриране на светлината бяха най-ясни и живи. Материалът беше достатъчно добър за онагледяване на статията в списанието, но не можеше да се сравнява с качеството на телевизионния запис. Това тук носеше духа на домашното видео, напомняше му за фалшифицираните ленти, предлагани от хората като доказателство за някакво свръхестествено явление.

Той си записа да не забрави да си купи истинска камера, без значение колко псувни щеше да отнесе от редактора си.

Въпреки че качеството на филмите не беше добро, наблюдавайки промените в светлините през тези двайсет и две секунди, реши, че са достатъчни, за да се увери, че е открил източника на светлината. Спря видеото, извади топографската карта и изчисли разстоянието от Рикърс Хил до реката. После сравни направените през първия ден снимки на гробището с онези, които бе открил в книгите за историята на града, и изчисли нещата с голяма точност, взимайки предвид факта, че гробището потъва. Не бе намерил допълнителна информация за легендата за Хети Дабилът — записките за периода не хвърляха никаква светлина по въпроса — и засега остави настрана тази линия, но се обади във водната база и потърси допълнителни сведения за подземния резервоар в онази част на щата, после звънна и в административния отдел на мините, където му дадоха информация за експлоатираните в началото на миналия век каменни кариери. Написа няколко думи в интернет търсачката, свери данните и накрая, след като го оставиха да чака около десетина минути, се свърза с господин Ларсън от фабриката за хартия, който заяви, че е готов да помогне.