Лекси остана неподвижна и въпреки невероятното преживяване през цялото време не пророни нито дума. Сега се размърда като насън и попита почти шепнешком:

— Е, какво мислиш?

— Още не знам — призна си той. — Със сигурност видях нещо, но не знам какво.

— Виждал ли си подобни неща и преди?

— Не. За пръв път се натъквам на явление, което наистина може да мине за мистерия.

— Невероятно е, нали? — продължи тихо тя. — Бях забравила колко е красиво. Чувала съм за северните светлини и често съм се чудила дали имат нещо общо с това.

Джеръми не отговори. Представи си появата на светлините и реши, че засилването на интензитета им напомня на появата на светлините от фаровете на автомобил, изкачващ се по пътя срещу човек. Това засили убеждението му, че вероятно бяха предизвикани от някакво превозно средство. Просто нямаше друг начин. Той се загледа в пътя. Искаше да види дали ще се появи преминаващ автомобил, но всъщност не бе изненадан от липсата му.

Лекси реши да го остави за малко с мислите му. Имаше чувството, че вижда как мозъкът му смила информацията. Накрая се наведе към него и го потупа по ръката, за да привлече вниманието му.

— Какво следва сега? — попита го.

Джеръми поклати глава и се върна в реалността.

— Има ли наблизо магистрала? Или друг широк път?

— Само онзи, по който дойдохме от града.

— Хм — смръщи чело той.

— Какво, без „аха“ ли минаваш този път?

— Само отлагам — отвърна замислено. Въпреки мастиленочерната нощ забеляза усмивката й, присви очи и попита: — Защо имам чувството, че вече знаеш откъде идват тези светлини?

— Не, не знам — наведе тя престорено свенливо глава. — Защо мислиш така?

— Просто имам такова чувство. Знаеш ли, мисля, че мога да чета мислите на хората. Научих тази тайна от един приятел на име Клосън.

Тя се засмя.

— Значи вече знаеш какво си мисля.

Замълча за момент, после се наведе напред. В очите й заиграха изкусителни пламъчета и въпреки че Джеръми мислеше за друго, съзнанието му неволно върна образа й, какъвто го помнеше от празненството. Не можеше да си криви душата, сред своите съграждани тя изглеждаше наистина неотразимо.

— Помниш ли какво ти разказах преди малко? — прошепна тя. — Знам със сигурност, че това бяха мама и татко. Искали са да се запознаят с теб.

Дали беше от тъгата в гласа й, от тона й — като на изоставено дете — но той усети буца в гърлото си и трябваше да се бори със себе си, за да не я грабне в прегръдките си и да я задържи там завинаги.



Половин час по-късно, натоварили обратно цялото оборудване, те наближиха дома й.

По пътя и двамата не бяха много разговорливи и когато спря пред вратата й, Джеръми осъзна, че през цялото време бе мислил повече за Лекси, отколкото за светлините. Не му се искаше тази вечер да свършва.

Лекси слезе от колата, пред вратата се поколеба за миг, прикри с ръка една прозявка и се засмя смутено.

— Извинявай за това — каза. — Обикновено си лягам много по-рано.

— Няма нищо. — Той потърси очите й. — Искам да знаеш, че си прекарах чудесно.

— Аз също — погледна го сериозно тя.

Джеръми направи крачка към нея. Тя усети, че се кани да я целуне, и трескаво започна да рови в джоба на якето си.

— Време е да сложим край на тази дълга вечер — каза тихо, надявайки се той да схване намека.

— Сигурна ли си? — попита той. — Ако искаш, може да прегледаме заедно заснетия материал. Надявам се да ми помогнеш да разбера каква е причината за тези светлини.

Тя се загледа в нощта.

— Моля те, не разваляй всичко — прошепна.

— Какво развалям?

— Тази вечер… — Тя затвори очи и се опита да събере мислите си. — И двамата знаем защо настояваш да влезеш. Но дори и аз да го искам, не бих те поканила. Моля те, не ме моли.

— Нещо лошо ли направих?

— Не, напротив. Денят беше чудесен. Най-хубавият през последните две години.

— Тогава какво има?

— Откакто си тук, не си спрял да флиртуваш с мен и знаеш много добре, както и аз, какво ще стане, ако те пусна да влезеш. Но след няколко дни ще си тръгнеш и аз ще остана с разбито сърце. Защо да започваме нещо, което няма да довършим?

С всяка друга жена, която и да е, Джеръми щеше да подметне някаква шега или да смени темата, измисляйки друг начин да я накара да му отвори вратата. Но загледан в дребната й фигура на верандата, този път той не успя да намери подходящите думи. Странно, но и не искаше да търси.

— Права си — призна накрая и се усмихна накриво. — Време е да си пожелаем лека нощ. Трябва да прегледам всичко и да помисля откъде може да идват тези проклети светлини.

В първия момент Лекси реши, че не е чула добре, но когато той направи крачка назад, улови погледа му и прошепна:

— Благодаря ти.

— Лека нощ, Лекси.

Тя кимна и след кратка, изпълнена с неловко мълчание пауза се обърна към вратата. Джеръми прие жеста й за знак, че е време да си тръгне, и слезе от верандата. Лекси извади ключовете от джоба си и докато го пъхаше в ключалката, чу гласа му зад себе си:

— Лекси?

Тя се обърна. Едва го различи в мъглата.

— Да?

— Може и да не ми вярваш, но последното, което искам, е да те нараня или да направя нещо, заради което да съжаляваш, че сме се срещнали.

Тя се усмихна лекичко, но не каза нищо и побърза да се обърне към вратата. Липсата на коментар беше показателен и за пръв път в живота си Джеръми не само си тръгна разочарован, но изпълнен с желание да се превърне в различен човек.

11.

Когато телефонът му иззвъня, птиците вече пееха, мъглата бе започнала да се вдига, а един енот притичваше през верандата. Студената сива утрин проникна през скъсаните завеси и го удари в очите като кроше.

Един бърз поглед към часовника му беше достатъчен да изругае наум. Осем сутринта — ужасно ранен час за разговори с когото и да било, особено след изтощителната нощ. Вече се чувстваше стар за такива безсънни нощи и преди да отговори, простена нещастно.

— Дано да е нещо важно — изръмжа в слушалката.

— Джеръми, ти ли си? Къде си бе, човек? Търся те от снощи.

Нейт. Джеръми затвори очи. Мили боже, Нейт!

Междувременно Нейт продължаваше да говори. „Сигурно е далечен роднина на кмета — помисли си Джеръми — сложи ги двамата в една стая, свържи ги с генератор, остави ги да говорят и ето ти тока на Бруклин поне за един месец.“

— Нали каза, че ще ми се обадиш?

Джеръми положи огромни усилия да седне в леглото, въпреки че цялото тяло го болеше.

— Извинявай, Нейт. Бях много натоварен с работа, а и тук връзката не е много добра.

— Трябваше да си по-настоятелен. Вчера целия ден съм ти звънял като луд, но всеки път ме препращаха към гласовата ти поща. Нямаш представа какво става тук. Продуцентите са по петите ми, скъсват се да предлагат идеи за това, което може би ще искаш да дискутираш. Един от тях предложи да обсъдите онези високопротеинови диети, нали знаеш, дето привържениците им твърдят, че може да си ядеш бекон и пържоли на воля и пак да свалиш килограмите.

Джеръми поклати глава, опитвайки се да следи мисълта му.

— Чакай. За какво става дума? Кой иска да говоря и за какво?

— Става дума за „Добро утро, Америка“. За какво мислиш, че ти говоря? Казах им, естествено, че ще го обсъдим, но според мен трябва да приемеш.

Нейт често докарваше Джеръми до главоболие, сега също.

— Нямам интерес към диетите, Нейт. Аз съм журналист в научно списание, не Опра Уинфри.

— Ами тогава разгледай въпроса от научна гледна точка, приятел. Нали това ти е работата? Диетите са свързани с химията и физиката. Прав ли съм или не? Много добре знаеш, че съм прав, познаваш ме като петте си пръста. Когато съм прав, съм прав. А и в момента само ти нахвърлям идеи…

— Видях светлините — прекъсна го Джеръми.

— … но ако имаш предвид нещо по-добро, готов съм да го обсъдим. В момента действам на сляпо. Все пак си мисля, че тази работа с диетата може да е едно добро начало…

— Видях светлините, Нейт — повтори Джеръми, този път по-силно.

Той най-после го чу.

— Светлините в гробището ли? — уточни.

— Да, точно тези.

— Кога? Боже, защо не ми се обади? Това ми дава голям коз в ръцете. Моля ти се, кажи, че ги имаш заснети!

— Имам ги, но още не съм гледал кадрите. Не знам какво се е получило.

— Леле! Значи се оказаха истински?

— Да. И мисля, че открих откъде идват.

— Значи не са истински…

— Виж, Нейт, много съм уморен, така че просто ме изслушай. Снощи ходих на гробището и видях светлините. И честно казано, разбирам защо някои хора ги наричат призрачни. Заради начина на появата им. Тук има интересна легенда, свързана с тях, и през този уикенд е планирана обиколка из историческите забележителности, включваща и „Седар Крийк“. Но снощи, след като напуснах гробището, тръгнах да търся източника на светлина и почти съм сигурен, че го намерих. Остава само да помисля защо и как се появяват точно там. Имам някаква идея, искам да проверя някои неща и мисля, че ще реша проблема.