— Бих могла, но няма да го направя. Много по-забавно е да те гледам как обикаляш като зомби. Сега тръгни наляво. Ще ти кажа кога да спреш.

Играта продължи и мина доста време, докато се добере до нея. Най-после се отпусна с въздишка на земята, а тя свали очилата и каза през смях:

— Ето че успя.

— Хм. Благодаря.

— Няма проблем. Радвам се, че помогнах.



През следващия половин час Лекси и Джеръми направиха разбор на случилото се на празненството. Нощта беше прекалено тъмна, за да може той да види израза на лицето й, но му харесваше, че двамата седят толкова близо един до друг в мрака.

Променяйки темата на разговора, той я помоли:

— Разкажи ми кога и как видя светлините. Тази вечер чух всички разкази, освен твоя.

В тъмната нощ чертите на лицето й бяха просто сенки в мрака, но вглеждайки се в нея, му се стори, че молбата му я връща назад във времето към нещо, което не е сигурна, че иска да си спомни.

— Бях на осем години — започна тихо тя. — Не знам защо, но започнах да сънувам кошмари и те винаги бяха свързани с моите родители. Дорис държеше снимката от сватбата им на стената в моята стая и в сънищата ми те винаги изглеждаха така: мама в сватбената си рокля, а татко в смокинг. Но в съня ми двамата падаха в реката, хванати в капана на собствената си кола. Гледах ги някъде отгоре и виждах ясно ужаса и паниката по лицата им, докато водата изпълваше купето. В един момент страхът в очите на мама изчезваше и на негово място се появяваха тъга и примирение, като че ли разбираше, че това е краят. И колата изведнъж започваше да потъва по-бързо пред погледа ми.

Тя говореше с равен, лишен от емоции глас. Въздъхна дълбоко и продължи:

— Събуждах се с писъци. Не знам колко пъти се повтори това — в момента всичко ми е в мъгла, останал ми е един общ спомен — но мина доста време, докато Дорис разбере, че това не е просто етап от израстването. Други родители сигурно щяха да ме заведат на психолог, но тя… тя ме събуди една нощ, каза ми да се облека дебело, сложи ми палтото и ме доведе тук. Каза ми, че ще ми покаже нещо прекрасно… — Тя направи пауза. После продължи: — Нощта приличаше много на тази. Дорис ме държеше за ръката, за да не се спъна. Минахме между гробовете, излязохме тук, до магнолията, седнахме и зачакахме светлините. Те бяха като живи, осветиха всичко наоколо с ярката си светлина, преди да угаснат. Омагьосани от видяното, ние се прибрахме у дома.

Беше толкова тихо, че той можеше да я чуе как свива рамене.

— Въпреки че бях много малка, мислех, че съм разбрала какво се е случило, и когато се върнахме вкъщи, не можах да заспя от вълнение, убедена, че току-що съм видяла духовете на мама и татко. Реших, че са дошли да ме видят. След тази нощ престанах да сънувам кошмари.

Джеръми мълчеше.

— Вярваш ли ми? — попита тя и приближи лицето си до неговото.

— Да — отвърна й той. — И въпреки че не те познавам добре, ще запомня тази история.

— Добре, но да знаеш, че не искам да я прочета в статията ти.

— Сигурна ли си? Ще станеш известна.

— Не, благодаря. Виждала съм с очите си как славата съсипва човека.

Той се засмя.

— Може ли да те попитам защо се съгласи да дойдеш с мен тук? Дали причината се крие в този спомен от детството? Или защото не искаш да се лишиш от приятната ми компания?

— В никакъв случай не става дума за второто — отвърна тя, но докато го казваше, осъзна, че причината е точно тази. Реши, че той знае правилния отговор, но кратката пауза след думите й опроверга тази мисъл.

— Извинявай — каза тя.

— Няма нищо — отвърна глухо той. — Забрави ли, че имам петима по-големи братя? В такова семейство обидите са нещо обикновено. Свикнал съм.

Тя изправи гръб.

— Добре… отговорът е, че… да, наистина искам да видя светлините отново. За мен те винаги са били източник на утеха.

Джеръми взе една пръчка от земята и я хвърли в мрака.

— Баба ти е постъпила доста умно, като те е довела тук.

— Тя си е умна жена.

— Приемам забележката — подсмихна се той.

В същия момент Лекси вдигна глава и се загледа в далечината зад него.

— Мисля, че трябва да обърнеш камерата натам.

— Защо?

— Защото идват. Не ги ли усещаш?

Джеръми беше готов да се пошегува, че не си общува всяка нощ с духове, за да ги усеща, но изведнъж забеляза, че вижда ясно не само лицето на Лекси, но и камерите в далечината. Пътят до колата му също се виждаше. Сякаш някой бе запалил невидима лампа в нощта.

— Ехо, размърдай се — извика тя. — Изпускаш големия си шанс.

Той примижа, за да се убеди, че не е игра на въображението, и веднага побърза да насочи дистанционните към трите камери. Зад магнолията се появиха големи червеникави светлини. Джеръми не знаеше какво да прави.

Обърна се назад да провери за преминаващи коли и включени наблизо лампи. После върна поглед към камерите и разбра, че не е плод на въображението му. Те се виждаха ясно, електромагнитният детектор в центъра също беше видим до най-малката подробност. Посегна за очилата за нощно виждане, но Лекси го спря:

— Няма да ти трябват.

Джеръми не я послуша, сложи ги и светът пред него светна в зелена фосфоресцираща светлина. Със засилването на светлините мъглата започна да се извива и да рисува различни форми пред очите им.

Погледна часовника си. Беше 11:44:10 и той се постара да го запомни до секундите. Отбеляза си, когато се прибере в „Грийнлийв“, да погледне фазата на луната, за да изключи възможността за внезапна нейна поява. Но пред светлинната феерия всичко това мина на втори план. Както бе предвидила Лекси, мъглата продължи да се разнася. Той свали очилата за момент и не видя никаква разлика между двете гледки. Ставаше все по-светло, но през очилата промените се виждаха много по-добре. Джеръми нямаше търпение да сравни кадрите от камерите, но в момента не можеше да направи нищо.

Затаил дъх, той се загледа в мъглата. Тя заблестя като сребро за миг, после се обагри в бледожълто, изсветля до млечнобяло и накрая засия толкова ярко, че почти ги заслепи. И за един кратък момент пред тях се откри цялото гробище, заприличвайки на осветено игрище преди важен мач. Пробилите мъглата светлинки завибрираха в малък кръг, после изведнъж се пръснаха във всички посоки. Джеръми имаше чувството, че става свидетел на избухване на звезда, стори му се, че вижда фигури на хора или други, но в следващия момент светлините започнаха да се движат към центъра на триъгълника, сякаш някой ги теглеше с връвчица, и преди да разбере какво става, изчезнаха. Гробището отново потъна в мрак.

Той примига, като че искаше да се увери, че не сънува, и отново погледна часовника си. Всичко бе продължило само двайсет и две секунди. Знаеше, че трябва да стане и да провери уредите, но в първия момент нямаше сили за нищо, освен да гледа в центъра на онова сборище на духове.



Повечето така наречени „свръхестествени“ явления бяха плод на измама, неволна грешка или съвпадение и до този момент всяко разследване на Джеръми бе достигало до един от трите варианта. Там, където някой се облагодетелстваше по някакъв начин от явлението, най-често срещаното обяснение беше измамата. Като например случая с Уилям Нюъл. През 1869 година той заявил, че е намерил във фермата си в Кардиф, близо до Ню Йорк, вкаменени останки на гигант, познат като Кардифския гигант. Тази история попадаше в категорията „измама“. Най-пресният пример за този вид мистерии беше Тимъти Клосън.

Измамата беше използвана и от хора, които не го правеха за пари, а за да се забавляват. Те обичаха да правят хората на глупаци. Такъв пример бяха Дъг Бауър и Дейв Чорли, английските фермери, създали феномена, наречен по-късно „житни кръгове“, както и хирургът, заснел чудовището в Лох Нес през 1933. И в двата случая всичко било замислено като невинна шега, но заради големия обществен интерес не било лесно да си признаят.

Категорията на неволните грешки включваше точно това — грешки. Летящ балон, объркан с летяща чиния, мечка, взета за Голямата стъпка, сгрешена археологическа находка, преместена от първоначалното си място преди стотици години. В такива случаи винаги някой бе видял нещо, но съзнанието превръщаше видяното в нещо съвсем различно.

Съвпадението се отнасяше към почти всички останали случаи и беше функция на математическата вероятност. Колкото и невероятно да е едно явление, щом съществува теоретическа възможност да се случи, то неминуемо се случва някога, някъде и с някого. Ето например романът на Морган Робъртсън „Гибелта на Титан“, излязъл през 1898 — четиринайсет години преди пускането на „Титаник“ по вода — разказва историята на най-големия пътнически лайнер, напуснал сушата за пръв път от пристанището в Саутхемптън и разбит от голям айсберг. Богатите му пасажери загиват в ледените води на Атлантическия океан поради липса на спасителни лодки и жилетки. Името на този кораб е „Титан“.

Но станалото тук не спадаше към нито една от тези категории. Светлините не бяха измама, нито пък съвпадение, но не можеха да се нарекат и резултат от неволна грешка. Джеръми беше сигурен, че обяснение съществува, но в онзи объркващ мислите момент не знаеше къде да го търси.