— Благодаря — отвърна тя. — Казвали са ми, че това е едно от най-привлекателните ми качества.

— Кой ти го е казвал?

— Наистина ли искаш да знаеш?



Таурусът пое по мъгливите улици. Жълтите светлини от уличните лампи правеха нощта да изглежда още по-тъмна. Скоро спряха пред дома й и Лекси отвори вратата.

— Изчакай ме тук — каза и прибра косата зад ушите си. — Връщам се след минута.

Той се усмихна и прие нервността й за добър знак.

— Имаш ли нужда от моя ключ, за да отвориш вратата? С удоволствие ще ти услужа.

— Не се мислете за толкова специален, господин Марш. Майка ми също получи ключ от града.

— Пак ли „господин Марш“? Тъкмо си мислех, че се разбираме толкова добре.

Тя излезе от колата и в желанието си последната дума да е нейна, побърза да затвори. Джеръми се засмя и си помисли, че двамата всъщност доста си приличат. Не можа да се въздържи, натисна бутона за сваляне на стъклото откъм нейната страна и извика:

— Хей, Лекси?

Тя се обърна.

— Какво?

— Довечера ще бъде студено. Ако вземеш бутилка вино, няма да ти се разсърдя.

Тя сложи ръце на кръста си.

— Защо? За да ме напиеш ли?

Той се ухили.

— Само ако ти искаш.

Тя присви очи, но в тях се четеше повече смях, отколкото обида.

— Аз не държа вино в къщата си, господин Марш, но и да имах, пак нямаше да донеса.

— Не пиеш ли?

— Съвсем малко — отвърна тя. — Сега млъквай и чакай. И да не мърдаш от колата — предупреди го. — Само намъквам дънките и идвам.

— Обещавам да не надничам през прозореца.

— Много добре. Защото ако направиш нещо такова, да знаеш, че ще кажа на Родни.

— Това не е добре.

— Повярвай ми, наистина няма да е добре — отвърна тя и се опита да го изгледа кръвнишки.

Докато я изпращаше с поглед, Джеръми си каза за пореден път, че никога не е срещал момиче като нея.

Петнайсет минути по-късно колата му спря пред гробището. Той я паркира така, че фаровете й да сочат към вътрешността. В същия момент си помисли, че дори и мъглата изглеждаше по-различна тук. На места беше гъста и непроницаема, на други — съвсем тънка, а лекият вятър къдреше и извиваше пипалата й като на живо същество. Ниските клони на голямото магнолиево дърво приличаха на тъмни сенки, рушащите се надгробни плочи правеха мястото още по-зловещо. Беше съвсем тъмно, на небето нямаше и следа от лунна светлина.

Те слязоха от колата и Джеръми отвори багажника. Лекси надникна над рамото му и очите й се разшириха.

— Да не си намислил да правиш бомба тук?

— Не — засмя се той. — Просто си нося някои хитри нещица. Момчетата обичат такива играчки.

— Мислех, че ще вземеш една камера и това е.

— Нося и камера. Всъщност четири.

— Защо са ти четири?

— Да заснема всеки ъгъл. Ако камерата е една, какво ще стане, когато духовете тръгнат в обратната посока? Може да не успея да заснема лицата им.

Тя не обърна внимание на шегата му.

— А това какво е? — посочи към една странна на вид пластмасова кутия.

— Микровълнов радиационен детектор. А онова там — посочи към друг сложен уред — е негово допълнение. То отчита електромагнитната активност.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко. Има го в наръчника за ловене на духове. Там пише, че те най-често се откриват на места с висока концентрация на енергия и това ще ми помогне да открия необичайно енергийно поле, ако има такова.

— Някога откривал ли си такова поле?

— Всъщност да. В една къща, където се предполагаше, че има духове. Но нямаше нищо общо с тях. Микровълновата печка на собствениците беше повредена.

— Аха — каза тя.

Той я погледна.

— Сега ти ме имитираш.

— Извинявай. Просто не можах да измисля друго.

— Няма нищо. Ще ти го отстъпя за малко.

— И за какво са ти всичките тези неща?

— За да отхвърля вероятността това да са духове, трябва да имам всичко, използвано от специалистите преследвачи. Иначе ще ме обвинят, че съм пропуснал нещо. Тези хора си имат свои правила. А и за зрителите би било много по-впечатляващо да видят, че съм използвал електромагнитен детектор. Тези уреди ги карат да си мислят, че журналистът знае какво прави.

— А ти знаеш ли?

— Разбира се. Казах ти, че имам официален наръчник за ловене на духове.

Тя се засмя.

— Казвай с какво да помагам. Искаш ли да взема нещо от това?

— Ще ни трябва всичко. Но ако смяташ, че носенето е мъжка работа, не се безпокой, ще се справя, ти можеш да си лакираш ноктите или нещо такова.

Тя извади от багажника една от камерите, метна я на рамото и взе още една.

— Добре, господин Мъжкар, казвай накъде да вървя?

— Зависи. Според теб къде е най-добре да се разположим? Ти си виждала светлините, трябва да имаш някакви идеи.

Тя кимна към магнолията, накъдето се бе запътила, когато я видя за пръв път.

— Ето там. Там ще можеш да ги видиш и ти.

Мястото беше срещу Рикърс Хил, въпреки че от мъглата хълмът не се виждаше.

— Винаги ли се появяват там?

— Не знам. Но аз ги видях на онова място.



През следващия час Лекси се забавляваше, като го снимаше с една от камерите, а Джеръми разгъваше и разполагаше техниката около мястото. Той постави другите три камери на стативи и ги подреди по ъглите на голям триъгълник. Към две от тях прикрепи специални филтриращи лещи, после отвори обективите, за да обхванат цялата област. Изпробва лазерното управление, след това се залови с аудио-оборудването. Прикрепи четири микрофона към съседните дървета, петия постави в центъра до записващото устройство около електромагнитния и радиационния детектори.

Докато изпробваше уредите, чу Лекси да го вика.

— Хей, как изглеждам? — попита тя.

Джеръми се обърна. Беше си сложила очила за нощно виждане и му заприлича на насекомо с големи очи.

— Много си секси — каза й. — Мисля, че намери своя стил.

— Тези очила са много добри. Виждам абсолютно всичко.

— Има ли нещо, за което трябва да се тревожа?

— Като изключим няколко гладни кугуара и една мечка, ти гарантирам, че си съвсем сам.

— Е, почти свърших. Остава да разпръсна малко брашно и да развия конеца.

— Брашно ли каза? Като това за курабийки?

— То ще ми даде възможност да разбера, ако някой се мотае наблизо. Ще ми помогне и да заснема отпечатъка от обувката му. А конецът ще ме предупреди, ако някой иска да се приближи към нас.

— Това е много умно. Но нали сме сами тук?

— Човек не може да е напълно сигурен.

— Аз съм сигурна. Нищо де, ти си върши работата, а аз ще наглася камерата. Между другото, справяш се отлично.

Той се засмя. Отвори плика с брашното и насипа в кръг около камерите. Същото направи и около другите уреди. После завърза конеца за един клон, загради голям квадрат и го затвори, както полицаите ограждат местопрестъпление. После прокара втори конец петдесет сантиметра по-ниско от първия и закрепи към него малки звънчета. Най-после всичко беше готово, той се изправи и отиде при Лекси.

— Не знаех, че има толкова много работа — каза тя.

— Предполагам, че след тази демонстрация ще достигнеш до нов етап на уважение към мен?

— Не мисля. Всъщност го споменах само защото се опитвах да водя разговор.

Той се усмихна и кимна към колата.

— Сега ще запаля фаровете за малко. Дано да не съм се трудил напразно.

Той се върна при колата, запали фаровете и огледа местността. После изключи двигателя и гробището се превърна в черно петно. Джеръми изчака очите му да свикнат с тъмнината. За съжаление това не стана. Наоколо беше тъмно като в пещера. Протегна ръце напред и тръгна като слепец. Точно до входа се спъна в един издаден над земята корен и залитна.

— Може ли да ми донесеш очилата за нощно виждане? — провикна се.

— Не — дойде веднага отговорът й. — Вече ти казах, че са много готини и се привързах към тях. А и ти се справяш добре.

— Как добре? За малко да падна, не виждам нищо.

— Остават ти още няколко крачки и излизаш на широко. Върви само напред.

Той тръгна бавно напред с протегнати ръце.

— Сега какво?

— Сега си пред една гробница. Завий наляво.

„Добре се забавлява с мен“ — помисли си Джеръми.

— Забрави да кажеш „Саймън каза“.

— Искаш ли да ти помогна или не?

— Искам очилата си — примоли се той.

— Ела и си ги вземи.

— Би могла ти да дойдеш и да ме вземеш?