Мария беше същата и това беше една от причините да се ожени за нея. Когато правиха любов за пръв път, в него се разрази истинска буря от чувства, но онова, което го убеди, че тя е точният човек, бяха дребните неща: липсата на претенции към хората около нея, спокойствието, с което говореше с него, когато грешеше, търпението, с което го изслушваше, докато той крачеше нервно из стаята, опитвайки се да реши един или друг проблем. С Лекси се познаваха от два дни, но беше убеден, че стига да поиска, тя би се справила отлично. Докато я гледаше сега, установи, че тя харесва съгражданите си и се интересува от онова, което й говорят. Не бързаше да прекрати разговорите и се смееше с глас, когато някой я забавляваше. Прегръщаше някого, слагаше ръка на рамото на друг или казваше тихо: „Радвам се да те видя тук“. Не се смяташе за нещо повече от тях и с поведението си напомни на Джеръми за лелята на празничната вечеря, която в края на вечерта се оказва най-популярна, защото не мисли за себе си и прави всичко, за да достави удоволствие на другите.

След няколко минути той стана от масата да се поразтъпче. Лекси се приближи до него със съблазнително поклащане на ханша. Докато я гледаше, за миг му се стори, че това не се случва сега, а някъде в бъдещето, на друго скромно събиране от дълга поредица вечери в този малък град на юга по средата на нищото.

10.

С напредването на вечерта кметът придърпа Джеръми на верандата, а Лекси отиде при Дорис.

— Надявам се вечерта да ти е харесала — погледна го с надежда той. — Беше чудесна възможност да допълниш информацията си за своята статия, нали?

— Наистина, беше много приятно, а и полезно, но не беше необходимо да си създавате толкова много главоболия.

— Не го мисли — махна с ръка Джъркин. — Това е най-малкото, което можем да направим за теб. Освен това исках да видиш на какво са способни хората в този град, когато имат пред себе си цел. Можеш да си представиш какво ще направим за онези приятели от телевизията, ако ги докараш при нас. А през уикенда ще имаш възможност да се насладиш още малко на нашето гостоприемство. Атмосферата на малкия град, усещането за пътуване назад във времето, докато обикаляш из историческите ни домове… не си преживявал подобно нещо.

— Наистина не съм — отвърна Джеръми.

Кметът се усмихна.

— Моля да ме извиниш, но трябва да се погрижа за още едно-две неща. Нали разбираш — кметските задължения никога не свършват.

— Разбирам — увери го Джеръми и вдигна ключа от града. — Между другото, благодаря за това.

— Няма защо да ми благодариш. Ти го заслужаваш. — Той му протегна ръка. — Но не се поддавай на изкушения, приятелю. С него не може да се отвори банков трезор. Той е по-скоро символичен жест.

Джеръми се усмихна. Кметът разтърси ръката му и влезе в къщата. Дорис и Лекси дойдоха при Джеръми. И двете се усмихваха, но Дорис изглеждаше уморена.

— Д’ре — каза тя.

— Какво? — погледна я той.

— Твоите градски номера намериха топъл прием тук.

— Моля?

— Трябваше да чуеш как въздишаха дамите по теб — подкачи го Дорис. — Добре, че скоро ще си тръгнеш.

Джеръми се усмихна сконфузено.

— Наистина беше малко откачено.

— Меко казано — отвърна тя. — Моите момичета от групата за изучаване на Библията цяла вечер обсъждаха колко си красив. Две-три искаха да си опитат късмета с теб, но успях да ги разубедя. Защото не мисля, че съпрузите им щяха да го приемат с разбиране.

— Благодаря за помощта.

— Успя ли да хапнеш? Ако не си, мога да измисля нещо.

— Няма нужда, добре съм.

— Сигурен ли си? Вечерта тепърва започва.

— Всичко е наред — увери я. Настъпи тишина. Той се огледа. Мъглата се бе сгъстила още повече. — Но мисля, че вече трябва да тръгвам. Не ми се иска да изпусна големия си шанс да се сблъскам с нещо свръхестествено.

— Бъди спокоен. Ако говориш за светлините, няма да ги изпуснеш — каза Дорис. — Те идват късно, имаш най-малко два часа.

За негова изненада тя се приближи и го прегърна уморено.

— Искам да ти благодаря, че намери време и сили да изслушаш всички. Не всеки има дарбата да слуша.

— Няма проблем. Дори ми беше приятно.

Тя се отдръпна и той се вгледа в Лекси. Помисли си, че да израсне човек с Дорис е като да израсне с майка му.

— Въпреки това мисля, че е време да тръгваме — каза и погледна към Лекси. — Готова ли си?

Тя кимна, без да каже нищо. Джеръми се замисли и установи, че тази вечер тя не е разменила нито дума с него. Изчака я да целуне Дорис, чу я да й обещава да намине да я види и след няколко минути двамата тръгнаха към колата му. Чакълът скърцаше лекичко под краката им. Лекси гледаше напред, но всъщност не виждаше нищо. Те изминаха мълчаливо няколко крачки. Джеръми я побутна нежно с рамо.

— Много си мълчалива тази вечер. Добре ли си?

Тя разтърси глава.

— Мислех си за Дорис. Тази вечеря направо я изтощи. Знам, че не бива да се тревожа, но не мога да не се притеснявам.

— Уморена е, но иначе изглеждаше добре.

— Да, тя знае как да се прикрива. Трябва да се научи да го кара по-полека. Преди две години получи инфаркт, но се преструва, че не се е случвало такова нещо. А след тази вечер я очаква натоварен уикенд.

Джеръми не знаеше какво да каже. Не му бе минало през ума, че Дорис може да има проблеми със здравето.

Лекси забеляза притеснението му и се усмихна.

— Но й беше приятно, това е сигурно. И двете имахме възможност да видим хора, които не бяхме срещали напоследък.

— Аз пък си мислех, че всички се срещате всеки ден.

— Така е. Но всички работим и имаме време, колкото да се поздравим. Тази вечер беше хубава. — Тя вдигна поглед към него. — И Дорис беше права. Хората наистина те харесаха.

Той долови изненада в гласа й, пъхна ръце в джобовете и каза:

— Не знам защо се учудваш. Аз съм си такъв. Хората по принцип ме харесват.

Тя извъртя очи, но думите му не я ядосаха, прие ги като приятелска закачка. Скоро завиха покрай оградата и къщата се скри в мъглата.

— Хей, знам, че не е моя работа, но как успя да се оправиш с Родни?

Тя се поколеба за миг, после сви рамене.

— Прав си. Наистина не е твоя работа.

Той се вгледа в очите й, очаквайки да види усмивката й, но остана разочарован.

— Виж, попитах те по една-единствена причина. Исках да разбера дали не трябва да се измъкна от града под прикритието на нощта, за да не ми прекърши врата с голи ръце.

Това вече заслужи усмивката й.

— Бъди спокоен за врата си. И ако избягаш, да знаеш, че ще разбиеш сърцето на кмета. Не мисли, че всеки дошъл тук получава такова парти и ключ от града.

— И за мен този е първият. Обикновено получавам имейл, пълен с псувни.

Тя се засмя и той се наслади на мелодичния звук. На лунната светлина лицето й изглеждаше непроницаемо, но той си спомни колко оживено беше то, докато разговаряше със съгражданите си.

Те стигнаха до колата и Джеръми й отвори вратата. Докато влизаше, ръката й случайно докосна неговата и той се запита дали това беше отговор на неговото побутване по рамото, или бе несъзнателно. Затвори вратата след нея, заобиколи от другата страна и седна зад волана. Пъхна ключа в стартера, но преди да запали, се замисли.

— Какво има? — попита тя.

— Мислех си… — започна, но не довърши.

Тя кимна.

— Аз пък си помислих, че каза нещо.

— Ха-ха, много смешно. Помислих си… наистина… ще стане късно, но защо не дойдеш с мен до гробището?

— Да те пазя ли?

— Нещо такова.

Тя погледна часовника си. „Господи — каза си, — не бива да се съгласявам. Защо да ходя?“ Вече открехна вратата, като се съгласи да го придружи на вечерята, ако прекараше и следващите няколко часа с него, означаваше да я отвори широко. Беше убедена, че от това няма да излезе нищо добро, а и нямаше причина да приеме. Обаче думите сами излязоха от устата й:

— Но първо трябва да минем през къщи, за да облека нещо по-удобно.

— Разбира се. Абсолютно съм съгласен, че трябва да облечеш нещо по-удобно.

— Не се съмнявам — погледна го многозначително тя.

— Хей, недей да се заяждаш. — Той беше леко засегнат. — Не мисля, че се познаваме достатъчно, за да се заяждаме.

— Така си говоря.

— Това вече го знам.

— Тогава се подготви за следващия път. И искам да сме наясно. Не си въобразявай разни смешни неща за довечера.

— Не си въобразявам нищо смешно. Аз съм лишен от чувство за хумор.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не знам — погледна я престорено невинно. — Какво имаш предвид?

— Просто карай и мълчи. Иначе ще променя решението си.

— Добре, добре — завъртя ключа Джеръми. — Боже, понякога си много упорита!