— Да, наистина.

— Знаеш ли дали продължава да излиза с Джим? — попита. Ставаше дума за човека от „Терминикс“, който почистваше домовете им от термити. Миналия уикенд ги бе видяла в зеления му камион с нарисувана огромна мравка. Пътуваха към „Грийнлийв“, явно отиваха на вечеря.

— Не, това отдавна приключи — отвърна той. — Срещнаха се само веднъж. Рейч ми каза, че камионът му вонял на дезинфектанти и цяла вечер кихала.

Въпреки напрежението Лекси се засмя.

— Това може да се случи само на Рейчъл.

— Джим е минало, но Рейч не се предава. Отново е на коня, както казват.

— Но ми се струва, че трябва да подбира конете си. Или поне да избягва онези с големи мравки по тях.

Той се засмя и закима, сякаш си мислеше същото. Погледите им се срещнаха. Лекси побърза да отмести очи и нервно прибра един кичур зад ухото си.

— Добре, Родни. Мисля, че трябва да влизам — каза.

— Разбирам — отвърна той.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не съм сигурен. Не мисля да оставам дълго. Още съм на повикване. Районът е прекалено голям за един човек, а в момента само Брус е на работа.

Тя кимна.

— Добре. Ако не се видим повече тази вечер, искам да ти кажа да се пазиш, чу ли?

— Добре, Лекси. Довиждане.

Тя тръгна към вратата.

— Лекси?

— Да? — обърна се тя.

Родни преглътна.

— Между другото, ти също изглеждаш прекрасно.

Сърцето й се сви, като долови тъгата в гласа му, и очите й се насълзиха.

— Благодаря — отвърна.



Рейчъл и Джеръми тръгнаха през тълпата. Докато се промъкваха покрай стените, Рейчъл му показа портретите на различни членове на рода Лоусън и той откри поразителна прилика не само между тези от едно поколение, но и като цяло. Мъжете притежаваха определена женственост, а жените го изненадаха с мъжките си черти. Имаше чувството, че художниците бяха използвали един и същи модел.

Той оцени старанието на Рейчъл да го държи настрани от събралите се в центъра на залата, но въпреки че ръката й продължаваше да стиска неговата, се чувстваше не на място тук. Хората го зяпаха като извънземен, обсъждаха го и независимо че вниманието им го ласкаеше, той не се чувстваше готов да се смеси с тях. Нейт бе положил невероятни усилия да събере няколко души, за да полеят появата му по телевизията, а тук беше пълно с хора, дори без обещание за почерпка.

В малките градове на Америка, където хората играеха бинго, боулинг и гледаха повторенията на „Матлок“ по Ти Ен Ти, нещата явно бяха различни. Не беше виждал толкова сини коси и полиестер от… всъщност — никога. Докато размишляваше върху разликите, Рейчъл стисна ръката му и попита:

— Готов ли си, скъпи? Време е за шоу.

— Какво шоу?

Тя се вгледа в увеличаващата се група хора пред тях:

— Ехо, кмете Джъркин, как сте? — извика след малко, пускайки в ход холивудската си усмивка.

Том Джъркин като че ли беше единственият човек в залата, който се потеше обилно. Голото му теме лъщеше на силната светлина. Дори и да се изненада, че вижда Джеръми не с Лекси, а с Рейчъл, той не го показа.

— Рейчъл, изглеждаш зашеметяващо. Впрочем, както винаги. Виждам, че запознаваш нашия гост със славното минало на този дом.

— Опитвам се.

— Браво, браво! Радвам се да го чуя.

Те размениха още няколко думи и Джъркин мина на темата:

— Съжалявам, че ще прекъсна разходката ви из миналото, но се надявам да не ми се разсърдиш, скъпа — започна любезно и се обърна към Джеръми: — Хората нямат търпение да открием вечерта.

— Нямам нищо против — кимна Джеръми. В същия миг кметът хвана ръката му и го поведе през тълпата.

Хората замълчаха и се разделиха на две като Червено море пред Мойсей. Някои гледаха с широко отворени очи, други се опитваха да видят по-добре, всички ахкаха, охкаха и шепнеха високо: „Ето го, сигурно е онзи там“.

— Не мога да ти опиша колко се радваме, че най-после се появи — каза кметът, докато се усмихваше широко на публиката. — Бях започнал да се тревожа.

— Няма ли да е по-добре да изчакаме Лекси? — попита Джеръми, полагайки усилия да не се изчерви.

Цялата тази работа, особено с ескорта на кмета, сякаш беше английската кралица, му се видя някак прекалено южняшка и доста притеснителна.

— Вече говорих с нея. Тя ще ни чака там.

— Къде е това „там“?

— Там, където ще се запознаеш с останалите от Градския съвет, разбира се. Вече познаваш Джед и Тъли, но има и още. Хората от общината също те чакат. И те като мен са много развълнувани от посещението ти. Много, много развълнувани. И всички имат по една история за духове. Нали си носиш диктофона?

— В джоба ми е.

— Добре, добре. Радвам се да го чуя. И… — той премести поглед от тълпата към Джеръми — разбрах, че довечера ще ходиш на гробището?

— Да, и като стана дума, исках да попитам…

Кметът продължи напред, сякаш не го бе чул, кимайки и махайки на хората.

— Като кмет на този град ти казвам да не се плашиш от нашите духове. О, гледката наистина е страховита, може да изплаши дори и слон. Но досега никой не е пострадал, като изключим Боби Лий Хауард, който заби автомобила си в пътния знак. Но това не беше под влияние на видяното там, а по-скоро резултат от изпиването на едно стекче бира, преди да седне зад волана.

— Разбирам — каза Джеръми и имитирайки кмета, започна да кима и да маха с ръка към тълпата. — И ще се опитам да го запомня.



Лекси го чакаше при хората от Градския съвет и той си отдъхна, когато тя дойде при него и го представи на местния елит. Хората, с изключение на Джед, разбира се, който, скръстил ръце пред гърдите си, гледаше мрачно, се държаха мило и приятелски. Джеръми се усмихваше на всички, но не изпускаше Лекси от поглед. Тя беше разсеяна, мислите й сякаш не бяха тук и той се запита какво ли бе станало между нея и Родни.

Но през следващите три часа не успя нито да разбере, нито дори да се отпусне, защото тържеството приличаше повече на политическо събрание от миналия век. След като се запозна с членовете на Градския съвет (подготвен от кмета, всеки един от тях, с изключение на Джед му обеща „най-интересната история за нашите духове“ и му напомни, че „туризмът е много важен за града“), гостът бе качен на сцената, над която бе закачена дълга лента с надпис: „Добре дошъл, Джеръми Марш“.

Всъщност това не беше сцена, а дълга дървена пейка, покрита с лъскава лилава покривка. Наложи му се да ползва стол, за да се качи върху нея, същото направи и кметът Джъркин, и двамата се изправиха пред море от непознати лица. Залата постепенно утихна и кметът изнесе пространна хвалебствена реч, оценявайки високо професионализма и честността на Джеръми, сякаш двамата се познаваха от години. Не пропусна да отбележи участието му в „Най-гледаното време“ — това предизвика вече познатите усмивки, кимания и махания — и изброи по-известните му статии, наблягайки на онази в „Атлантик Монтли“, свързана с производството на биологично оръжие във Форт Детрик. Макар понякога да объркваше имена и термини, Джеръми трябваше да признае, че човекът си бе написал домашното и определено притежаваше дарбата на ласкател. В края на речта си кметът му поднесе ключа на града и квартет „Шараните“, изправени на съседната маса, изпяха три песни: „Каролина ин май майнд“, „Ню Йорк, Ню Йорк“ и най-актуалната за случая, онази от филма „Ловци на духове“.

Изненадващо „Шараните“ се оказаха доста добри, макар за него да си остана загадка как успяха да се качат на масата. Хората явно ги обичаха и в един момент Джеръми се хвана, че дори и той се наслаждава на песента. А когато застаналата сред публиката Лекси му намигна, всичко му се видя още по-нереално.

След музикалната част кметът го поведе към другия ъгъл на залата и го настани в удобен старинен стол. Накара го да включи диктофона си и той прекара остатъка от вечерта в слушане на истории за срещата на този и онзи с духовете в гробището. Кметът подреди хората на опашка и докато чакаха да стигнат до него, те заговориха възбудено помежду си, сякаш щеше да им даде автограф.

За съжаление повечето истории си приличаха като две капки вода. Всички твърдяха, че са виждали светлините, но всеки от тях ги описваше по различен начин. Едни се кълняха, че приличат на хора, други ги оприличаваха с мълнии. Един човек каза, че изглеждали като костюм за Хелоуин, имало дори и плащ. Най-оригиналното описание беше на едно момче на име Джо. То заяви, че е виждало светлините пет-шест пъти и авторитетно ги определи като копие на светещата реклама на супермаркети „Пигли-Уигли“ на шосе 54 близо до Вансбъроу.

Лекси беше непрекъснато пред погледа му, говореше ту с този, ту с онзи из залата. Двамата бяха ангажирани с други хора, но очите им се търсеха и когато се срещнеха, тя му се усмихваше заговорнически, сякаш двамата си имаха някаква своя смешна тайна, и вдигаше вежди, сякаш искаше да каже: „Видя ли в какво се забърка?“.

Загледан в нея, той си помисли, че Лекси не прилича на нито една от жените, с които бе излизал напоследък. Тя не криеше мислите си, не се опитваше да го впечатли, нито се вълнуваше от успехите му. Приемаше го такъв, какъвто беше днес, без да оценява миналото, нито да предвижда бъдещето.