Даяна огледа значката с интерес.

— Сигурен ли сте, че това наистина е микрофон, а не просто значка?

— Както знаете, от дълго време се ровя в миналото на Клосън и една седмица след шоуто успях да се снабдя с още снимки.

На екрана зад тях се появи нова снимка. Макар и недостатъчно ясна, беше очевидно, че на нея е мъжът със значката.

— Тази снимка е направена във Флорида пред офиса на Клосън. Както виждате, мъжът влиза в офиса. Той се казва Рекс Мур и е сътрудник на Клосън. Работи за него от две години.

— Охаа! — извика Алвин и останалата част от предаването, което и без това вървеше към края си, беше заглушена от дюдюканията и подсвиркванията на останалите — завистници и доброжелатели. Безплатното пиене бе свършило своята магия и след края на предаването всички поздравяваха Джеръми.

— Беше фантастичен — каза Нейт.

На четирийсет и три години, нисък, оплешивяващ и със слабост към костюми поне с един номер по-малки от размера му, Нейт кипеше от енергия и като повечето агенти излъчваше оптимизъм.

— Благодаря — каза Джеръми и допи бирата си.

— Това е голяма стъпка напред в кариерата ти — продължи Нейт. — Твоят билет за редовно телевизионно шоу. Край на драсканиците за скапани списания, край на историите за НЛО. Винаги съм казвал, че с тази външност си роден за телевизия.

— Винаги си казвал, да — извъртя очи Джеръми с маниера на човек, цитиращ заучена лекция.

— Не, сериозно ти казвам. Продуцентите на „Най-гледаното време“ и „Добро утро, Америка“ продължават да звънят, искат те за постоянен гост в техните предавания. Нали разбираш, за въпроси от рода на: „Как ще коментирате последната революционна научна новина“ и така нататък. Каква ти стъпка, това си е огромен скок напред за репортер от научно списание.

— Аз не съм репортер — изсумтя Джеръми. — Аз съм журналист.

— Добре де, журналист — махна с ръка Нейт. — Както винаги съм казвал — ти просто си създаден за телевизионния екран.

— Признавам, Нейт има право — смигна Алвин. — Как иначе можем да си обясним факта, че си по-популярен сред жените от мен, въпреки липсата на всякаква индивидуалност?

Алвин и Джеръми обикаляха баровете от години и се опитваха да свалят жени, къде с успех, къде не.

Джеръми се засмя. Алвин Бърнстейн, чието име будеше асоциации за очилат държавен чиновник, един от безбройните чиновници с обувки „Флоршейм“ и куфарче за документи — изобщо не изглеждаше като Алвин Бърнстейн. Някога като тийнейджър той бе гледал Еди Мърфи в „Лунатик“ и бе решил да превърне коженото облекло в свой стил. Гардеробът му ужасяваше неговия баща, Мелвин — очилат държавен чиновник, който носеше обувки „Флоршейм“ и ходеше на работа с куфарче. За щастие кожените дрехи отговаряха на безбройните му татуировки. Алвин смяташе, че татуировките му са доказателство за неговия уникален естетичен вкус. Този уникален естетичен вкус можеше да се види на двете му ръце чак до раменете и всяка една от тях допълваше впечатлението от надупчените с десетки пиърсинги уши.

— Е, какво става с онова пътуване на юг? Реши ли дали ще се заемеш с разследването на онази история за духове? — попита Нейт. Джеръми си представи ясно как колелцата в мозъка на агента му защракаха и зацъкаха. — След интервюто ти за „Пийпъл“ имам предвид.

Джеръми отметна падналия кичур от очите си и даде знак на бармана да му донесе още една бира.

— Да, защо не? Телевизия или не, аз трябва да плащам сметки и мисля, че все ще изкарам нещо за моята колонка от това.

— Но ще поддържаме контакт, нали? Няма да е като оня път, когато се вмъкна под прикритие в „Светите и праведните“? — Той говореше за статията му от шест хиляди думи, свързани с религиозния култ „Светите и праведните“, написана от Джеръми за „Венити Феър“. Тогава за три месеца бе прекъснал всякакви връзки със света.

— Ще поддържаме — успокои го Джеръми. — Тази история не е такава. Отивам за не повече от седмица. „Мистериозни светлини в местното гробище“. Нищо особено.

— При всички случаи ще ти трябва оператор — обади се Алвин.

Той го погледна с любопитство.

— Защо? Да не би да ти се идва?

— Естествено, че ми се идва. Да замина на юг през зимата и да срещна една от онези прочути южни красавици, докато ти работиш! Това ще бъде върхът. Чувал съм, че южнячките могат да побъркат мъжа, в добрия смисъл на думата, де. Ще бъде една екзотична ваканция.

— Следващата седмица не трябва ли да снимаш нещо за „Закон и ред“?

Колкото и странно да изглеждаше, Алвин имаше безупречна репутация на професионалист и услугите му се търсеха много.

— Да, но ще приключа преди уикенда — отвърна той. — И ако мислиш сериозно за телевизионна кариера, както те съветва Нейт, няма да е зле да направим няколко прилични кадри на тези мистериозни светлини.

— При положение, че изобщо има такива.

— Ти иди, направи предварително проучване и ми се обади. Календарът ми е отворен.

— Дори и да свети нещо, това не е кой знае каква история — предупреди го Джеръми. — Никой в телевизията няма да се заинтересува.

— Не и досега — каза Алвин. — Но след представянето ти по телевизията тази вечер ще се заинтересуват. Знаеш как е там. Всички продуценти гонят собствените си опашки в опит да открият следващия голям бум. Щом в „Добро утро, Америка“ изведнъж са се запалили по теб, бас държа, че от „Днес“ ще се обадят всеки момент, а след тях на вратата ще почука и „Дейтлайн“. Нито един продуцент няма да остане назад. Защото това означава да ги уволнят. Никой от тях не би искал да обяснява на шефовете си защо е изпуснал влака. Повярвай ми, аз работя в телевизия и ги познавам добре.

— Той е прав — намеси се Нейт. — Никой не знае как ще се развият нещата и не е зле човек да си начертае план. Тази вечер спечели много точки. Не ги пропилявай. И ако разкриеш нещо интересно с онези светлини, то непременно ще наклони везните в твоя полза и ще улесни решението на „Най-гледаното време“ и „Добро утро, Америка“.

Джеръми се вгледа в агента си.

— Ама ти сериозно ли? Това е незначителна история. Реших да я направя, само защото имам нужда от малко почивка след Клосън. Той ми отне цели четири месеца.

— Ама пък виж какво ти донесе — сложи Нейт ръка на рамото му. — Може да е партенка, но с добри кадри и подходяща история зад тях не се знае какво ще излезе, нали?

Джеръми замълча за момент, после сви рамене.

— Добре — каза и погледна Алвин. — Тръгвам във вторник. Виж дали ще можеш да дойдеш в петък. Ще ти се обадя за подробности.

Алвин вдигна бирата си и отпи.

— Голи! — извика той, имитирайки Гомер Пайл от популярното шоу. — Отлитам за страната на пясъците и свинските бели бъбреци. Обещавам да не те охарчвам много.

Джеръми се засмя.

— Бил ли си някога на юг?

— Не, а ти?

— Ходил съм в Ню Орлиънс и Атланта — призна той. — Но те са градове, а градовете навсякъде са едни и същи. Този път трябва да стигнем до истинския Юг. Гробището е в малко градче Бун Крийк в Северна Каролина. Трябва да видиш уебсайта му. Показва ни цъфнали през април азалии и кучешки дрян и ни запознава гордо с портрета на най-изтъкнатия си гражданин. Някой си Норуд Джеферсън.

— Кой? — сви вежди Алвин.

— Един политик. Бил е в щатския сенат на Северна Каролина от 1907 до 1916 година.

— На кого му пука?

— И аз това се питам — кимна Джеръми, хвърли поглед през бара и остана разочарован, когато видя, че червенокосата си е тръгнала.

— Къде точно се намира, казваш?

— Между „по средата на нищото“ и „къде по-точно е това“. Ще спя на място, наречено „Грийнлийв Котиджис“, описано в рекламата като пасторално и провинциално, но все пак модерно. Каквото и да значи това.

— Ще си бъде истинско приключение — засмя се Алвин.

— Не се тревожи. Сигурен съм, че ще паснеш на мястото.

— Сигурен си?

— Напълно — каза Джеръми и посочи кожените дрехи, татуировките и пиърсинга. — Дори подозирам, че ще искат да те осиновят.

2.

Във вторник малко след дванайсет, на другия ден след интервюто за списание „Пийпъл“, Джеръми пристигна в Северна Каролина. Когато заминаваше, в Ню Йорк беше мрачно и студено, очакваше се сняг. Тук, с ясносиньото небе, зимата изглеждаше отдавна отминала.

Според картата, която си купи от магазина за сувенири на летището, Бун Крийк се намираше в окръг Памлико, на сто и шейсет километра от Райли и — ако пътят дотам можеше да се вземе за някакъв показател — далеч от цивилизацията. Релефът от двете страни на пътя беше равен и гол, интересен колкото тесто за палачинки. Фермите бяха разделени от хилави пожълтели борчета и предвид мижавия трафик те бяха единственото, което спасяваше Джеръми от пълната скука.

Все пак трябваше да признае, че не е толкова зле. Поне в онази част с шофирането. Всеки знаеше, че леката вибрация на гумите, ревът на двигателя и високата скорост увеличават притока на адреналин, особено при мъжете (веднъж беше писал статия за това). Животът в града превръщаше притежаването на автомобил в излишен лукс и той не оправдаваше разходите за поддържането му. Предпочиташе да пътува в претъпканото метро или със стари раздрънкани таксита. Придвижването из града беше изнервящо, напрегнато и в зависимост от шофьора на таксито дори опасно за живота, но като кореняк нюйоркчанин той отдавна бе приел това за един от вълнуващите аспекти на града, наричан от него дом.