С изгладената риза и униформата й заприлича на офицерите от старите постери с ветерани от Втората световна война, които още можеха да се видят по сградите на главната улица. Повечето от колегите му имаха пилешки гърди, но той използваше всяка свободна минута да помпа мускули в пригодения за тренировъчна зала гараж на къщата си. Докато тренираше, винаги държеше вратата на гаража отворена и на връщане от работа тя често спираше да побъбри с него, като със стар приятел, какъвто и беше. Когато бяха малки, живееха в съседни къщи и нейната майка ги бе снимала как се къпят заедно във ваната. Рейчъл го ценеше, защото не бяха много старите приятели, с които бе запазила близки отношения.

Тя си освежи червилото и се запъти към Родни. Имаше слабост към него. След училище пътищата им тръгнаха в различни посоки, но през последните две години нещата се промениха. По-миналото лято се оказаха един до друг в „Лукилу“ и докато гледаха по новините кадрите на младо момче, загинало в пожар в Райли, тя случайно зърна израза на лицето му. Сълзите му за изгубения живот на непознатото момче я привлякоха към него. Миналия Великден бе видяла за втори път влагата в очите му, само че по щастлив повод, когато шерифството спонсорира „търсенето“ в сградата на масонската ложа и той я дръпна настрани, за да й покаже тайните места, където лично бе скрил няколко яйца. Изглеждаше по-развълнуван и от децата, и тя не можеше да не се усмихне на контраста между по детски развълнуваното му лице и яките му бицепси. Тогава си помисли, че всяка съпруга ще се гордее с мъж и баща като Родни.

Припомняйки си тези моменти, тя осъзна, че именно в онзи момент отношението й към него се бе променило. Не че се бе влюбила на мига, но бе започнала да вярва, че между тях може да се получи нещо. Вероятността беше нищожна, защото Родни беше луд по Лекси, винаги е бил и винаги щеше да бъде и тя скоро изгуби надежда, че чувствата му към нея някога щяха да се променят. Понякога й ставаше мъчно, друг път дори не се сещаше за него, но напоследък незнайно защо случаите, когато не се сещаше за него, ставаха все по-редки.

Докато си пробиваше път сред тълпата, тя съжали, че на обяд бе споменала пред Родни за Джеръми Марш. Трябваше да се сети, че това ще го разстрои. Сега целият град говореше за тях. Мълвата тръгна от бакалията, където Лекси и Джеръми си бяха купили обяда, и се разпространи като пожар, след като кметът обяви идеята си за „скромната вечеря“. Рейчъл продължаваше да мечтае за Ню Йорк, но когато си припомни разговора с Джеръми, стигна до извода, че той просто бе поддържал разговор, без да я кани никъде. Тя си беше такава, прекалено се вживяваше в подобни ситуации.

Но как да не се вживее човек? Джеръми Марш беше… самото съвършенство. Възпитан, интелигентен, чаровен, известен и най-важното — не беше оттук. Родни не можеше да стъпи на малкия му пръст и тя подозираше, че заместник-шерифът също го знаеше. Но, от друга страна, Родни си беше оттук и нямаше намерение да заминава никъде, което също си беше предимство за човек, който искаше да остане да живее в града. А и не изглеждаше зле, беше привлекателен по свой начин.

— Здравей, Родни — каза тя и го заслепи с усмивката си.

Той се спря.

— Здрасти, Рейч. Как си?

— Добре съм. Ти какво, дошъл си да се поразкършиш, а?

— Как не! — отвърна той, без да крие сарказма си. — Как е вътре?

— Пълно с народ. Тъкмо издигат знамето.

— Знаме?!

— Да. За добре дошъл. Името му е написано върху него с големи сини букви.

Родни издиша шумно. Гърдите му се свиха болезнено.

— Как не — повтори нещастно.

— Тепърва ще видиш какво е подготвил кметът. Не само знаме, ами ще му връчва и ключа на града.

— Чух за това — изскърца със зъби той.

— И „Шараните“ също са тук — продължи тя, говорейки за квартета от бръснарницата. Местни жители, четиримата бръснари пееха за града вече трийсет и четири години. И въпреки че двама от тях се придвижваха с бастуни, а третият имаше нервен тик, който го принуждаваше да пее със затворени очи, те бяха най-известната музикална група в радиус от сто километра.

— Супер! — измърмори Родни.

Тонът му я накара да спре за секунда и да се вгледа в него.

— Предполагам, че не ти се слуша за това?

— Не бих казал, че ми е приятно.

— Тогава защо дойде?

— Том ме накисна. Един ден ще му кажа в очите какво мисля за него, преди да може да си отвори устата.

— Не е толкова лошо — опита се да го успокои тя. — Виждаш колко много хора има. Всички искат да говорят с него. Няма начин двамата с Лекси да се усамотят в някой ъгъл. Залагам десетачка, че няма да могат да си разменят повече от няколко думи. Слушай, да знаеш, че ти запазих чиния с храна, ако нямаш възможност да се добереш до масите сега.

Родни се поколеба за миг, после й се усмихна. Рейчъл винаги се грижеше за него.

— Благодаря ти, Рейч — погледна я и за пръв път тази вечер забеляза тоалета й. Очите му се плъзнаха по нея и се спряха на малките златни топчета на ушите й. — Тази вечер си прекрасна.

— Благодаря.

— Искаш ли да ми правиш компания, Рейч?

— С удоволствие — усмихна се тя.



Маневрирайки между паркираните коли, Джеръми и Лекси наближиха къщата. Той видя хората да влизат в градината по двойки, да спират за малко пред вратата и после да изчезват навътре. Почти веднага разпозна застаналия до вратата Родни Хупър. Заместник-шерифът също го забеляза и усмивката му угасна. Дори и отдалече изглеждаше огромен, изгарящ от ревност и въоръжен. Нито едно от тези неща не зарадва Джеръми.

Лекси проследи погледа му.

— Хей, не се страхувай от Родни — каза му. — Нали си с мен?

— Точно за това се тревожа — прошепна той. — Имам чувството, че не му харесва да ни вижда заедно.

Джеръми беше прав, разбира се, и тя беше благодарна, че Рейчъл е до Родни. Тя умееше да го успокоява и Лекси отдавна си мислеше, че двамата са чудесна двойка. Но не знаеше как да му го каже, без да нарани чувствата му. Не можеше просто да му го изтърси, докато танцуват в таверната или седят на някоя маса в бара.

— Ако мислиш, че има място за притеснение, остави ме аз да говоря с него.

— Разчитах на това.

Лицето на Рейчъл светна, когато ги видя да приближават.

— Ехо, вие, двамата, здравейте! — изтича при тях и разтвори палтото на Лекси. — Костюмът ти е супер, Лекс.

— Благодаря — отвърна Лекси. — Ти също изглеждаш прекрасно.

Джеръми не каза нищо, наведе поглед и започна да изучава ноктите си, старателно избягвайки погледа на Родни. Настъпи неловка тишина. Двете жени се спогледаха и разбрала намека, Рейчъл се приближи към Джеръми.

— Я да видим какво става вътре, господин известен журналист! — изчурулика тя. — Сигурна съм, че само с появата си ще накараш сърцата на жените да пърхат цяла нощ.

Тя му се усмихна съблазнително и се обърна към приятелката си:

— Лекс, знам, че няма да ти е приятно, но може ли аз да го придружа до почетната маса? Кметът вече го чака.

— Разбира се — отвърна Лекси, доволна, че ще може да остане за минутка насаме с Родни. Тя се обърна към Джеръми и кимна: — Влез с нея. Ще те настигна след малко.

Рейчъл го хвана под ръка и преди той да се осъзнае, го поведе към входа.

— Бил ли си някога в южна плантация, скъпи? — попита го.

— Нямам търпение да огледам наоколо — отвърна Джеръми, питайки се, дали не са го хвърлили на вълците.

Лекси кимна на приятелката си и в отговор Рейчъл й намигна.

Лекси се обърна към Родни.

— Не е каквото си мислиш — започна, но той вдигна ръка да я спре.

— Виж, не е необходимо да ми даваш обяснения. Случвало се е и друг път, нали?

Тя разбра, че й намеква за господин Ренесанс, и първата й реакция беше да му каже, че греши и че този път няма да позволи чувствата да вземат връх, но си спомни, че вече му бе давала такова обещание. Беше му го заявила категорично, когато той я предупреди, че господин Ренесанс няма намерение да остава в града.

— Не знам какво да ти кажа, Родни — започна тя и се ядоса на виновната нотка в гласа си.

— Не е необходимо да казваш нещо.

И наистина не беше необходимо. Те не бяха двойка и никога не са били, но в душата й се зароди странното чувство, че наранява бивш съпруг с още незараснали от скорошния развод рани. Искаше й се да зареже този разговор и да влезе вътре, но едно гласче й напомни, че през последните две години е положила доста усилия да поддържа искрата жива, макар това да бе свързано по-скоро с чувството за сигурност и спокойствие, отколкото с романтични чувства, и му дължеше този разговор.

— Просто исках да ти кажа, че нямам търпение нещата да се нормализират и всичко да тръгне постарому — каза накрая.

— Аз също.

И двамата замълчаха за момент. Лекси му хвърли кос поглед. Искаше й се да се научи да изразява чувствата си с по-възвишени думи.

— Тази вечер Рейчъл изглежда прекрасно, нали? — подхвърли след малко.

Брадичката на Родни опря в гърдите му и когато вдигна глава, за пръв път тази вечер тя забеляза усмивката.