— Ами… какво да кажа. Ако не искаш, недей да идваш. Ще намеря мястото сам.

Тя сложи ръце на кръста си и го погледна.

— Бягаш ли от мен?

Той зяпна. Не знаеше как да отговори.

— Не, просто си помислих, че понеже кметът…

— Искаш ли да дойда с теб или не?

— Искам, но ако ти не…

— Тогава ме попитай отново.

— Ка-кво?

— Попитай ме дали искам да дойда с теб довечера. Но този път от свое име. Без да използваш извинения от рода, че не познаваш местността и така нататък. Кажи: „Много искам да те изведа на вечеря тази вечер. Може ли да мина да те взема по-късно?“.

Той се вгледа в нея, за да се увери, че говори сериозно.

— Наистина ли искаш да кажа това?

— Ако не го кажеш, ще си остане идея на кмета и аз ще ти откажа. Но ако искаш да ме попиташ от свое име, трябва да си сериозен. И да използваш правилния тон.

Джеръми запристъпва от крак на крак като нервен гимназист.

— Много искам да те изведа на вечеря тази вечер. Може ли да мина да те взема по-късно?

Тя се усмихна.

— С удоволствие, господин Марш — погледна го кокетно и сложи ръката си в неговата.



Те се качиха горе и Лекси извади дневниците от един шкаф в отдела за редки издания под втренчения поглед на Джеръми. Той още не можеше да дойде на себе си. Жените в Ню Йорк никога не говореха с него по този начин и се оказа трудно да определи, дали думите й бяха разумни или неразумни. „Попитай ме отново и използвай правилния тон.“ Коя жена говореше така? И защо това му се струваше толкова вълнуващо?

Колкото и да се питаше, Джеръми не успя да намери отговори на въпросите си и изведнъж статията за гробището и перспективата за кариера в телевизията му се видяха незначителни подробности. Докато гледаше Лекси, единственото, за което можеше да мисли, беше колко топла бе ръката й, когато я сложи върху неговата.

9.

В късния следобед мъглата се превърна в мътна супа и Родни Хупър оприличи плантацията Лоусън на призрак от концерт на Бари Манило.

През последните двайсет минути той насочваше автомобилите към съответните места за паркиране и следеше с невярващи очи върволицата от хора, напиращи към вратата. До този момент бе видял доктор Бенсън и доктор Трикът, зъболекаря Албърт, всичките деветима членове на Градския съвет, Тъли, Джед, кмета и състава на Търговската палата, целия училищен борд, всичките девет служители на общината, доброволците от Историческото дружество, трима счетоводители, персонала на „Хърбс“, бармана в „Лукилу“, бръснаря и дори Тоби — той чистеше септичните ями, но като се издокараше, добиваше достолепен вид. Фермата Лоусън никога не бе виждала толкова народ, дори и по време на коледните празници, когато украсяваха мястото и го оставяха свободно за посещение от първия петък на декември до първи януари.

Тази вечер беше нещо повече от събиране на близки и приятели, дошли да се повеселят преди започването на трескавия уикенд. Всички бяха тук в чест на човек, който нямаше нищо общо с тях и не даваше пукната пара за града. И още по-лошо — макар че беше тук по служба, Родни постепенно осъзна, че беше напълно излишно да глади ризата си и да лъска обувките, защото Лекси надали щеше да го забележи.

Той беше наясно какво става. Дорис се бе върнала в „Хърбс“ да приготви вечерята и кметът се бе отбил с ужасната новина, че Джеръми и Лекси ще дойдат заедно на вечерята. Рейчъл му звънна веднага. „Рейчъл е истинска приятелка“ — помисли си той. Тя знаеше какво чувства той към Лекси и никога не му се подиграваше, както правеха другите. Докато говореха, той долови, че и тя не е във възторг от новината, че Лекси и нюйоркчанинът ще се покажат заедно пред града. Но Рейчъл криеше чувствата си по-добре от него. Родни въздъхна. Искаше му се да не бе идвал. Мисълта за предстоящата вечер го разстройваше.

Най-много го разстройваше реакцията на съгражданите му. Не ги бе виждал толкова развълнувани, откакто „Райли Нюз Обзървър“ бе изпратил репортер да пише за Джъмпи Уолтън, който се бе заел да построи копие на самолета на братя Райт и да полети с него от Кити Хоук в деня на стогодишнината от авиацията. Джъмпи, набеден монтьор, който все забравяше да завие по някой болт на важното място, се кълнеше, че самолетът е почти готов, но когато отвори гордо вратата на хамбара си, репортерът разбра, че той няма и най-малка представа какво прави. Копието приличаше на гигантска кокошка от дърво и бодлива тел.

А сега градът залагаше на съществуването на духове в местното гробище и се надяваше това гражданче да доведе света при тях със статията си. Родни се съмняваше в успеха на това начинание, но истината беше, че изобщо не му пукаше дали големият свят ще дойде тук или не, стига Лекси да остане в неговия малък свят.



Лекси излезе на верандата в същия момент, когато Джеръми се зададе по алеята с букет полски цветя. Мил жест, помисли си тя, надявайки се той да не разбере как се разкъсваше от колебания само преди няколко минути.

Не й беше за пръв път да се изправи пред някое предизвикателство, но тази вечер й беше една от най-тежките. Първо, не знаеше как да я окачестви. Сравнена с днешния импровизиран обяд, поканата му без съмнение беше по-близка до традиционната среща, но все пак не можеше да замени романтичната вечеря за двама, въпреки че не знаеше, дали би приела, ако той й предложеше. После идваше въпросът с облеклото и как искаше да се появи не само пред Джеръми, но и пред останалите, защото знаеше, че щяха да ги оглеждат, сякаш са двойка. Най-добре се чувстваше в дънки, но не искаше да е различна от другите. Всичко това правеше нещата толкова сложни, че тя седна, без да знае какво да прави. Накрая реши да заложи на деловия стил: кафяв костюм с панталон и блуза с цвят слонова кост.

Но Джеръми се появи в небрежно-елегантен тоалет в стил Джони Кеш, сякаш за него вечерта не беше кой знае какво, и хармонията беше нарушена.

— Лесно ли ме откри? — посрещна го тя с въпрос.

— Не беше трудно. Нали ми показа къде живееш, когато бяхме на Рикърс Хил? — Той й поднесе букета. — Заповядай. За теб са.

Тя се усмихна и се загледа в цветята. Бяха прекрасни. И секси. Не, „прекрасни“ беше по-подходящо определение.

— Благодаря — каза тя и попита: — Как върви изучаването на дневниците?

— Добре. Но прегледах повече от половината, а не съм намерил нищо специално досега.

— Не бързай — усмихна се тя. — Никой не знае от коя трънка ще изскочи заек. — Тя вдигна букета и вдъхна аромата му. — Много са красиви. Дай ми минутка, потапям ги във вода, грабвам палтото и съм готова.

Той разпери ръце.

— Ще чакам, колкото трябва.

След няколко минути вече бяха в колата и пътуваха през града в обратна на гробището посока. Мъглата се сгъстяваше. Лекси го преведе през няколко малки странични улички, докато стигнат до път, очертан отстрани с две редици от дъбове. Дърветата изглеждаха най-малко на сто години. Джеръми не видя фермата. Когато наближиха високата й ограда и опасващата я алея, намали скоростта и се наведе напред. Мъглата не позволяваше да види в коя от двете посоки да поеме.

— Може да паркираш тук — предложи Лекси. — Съмнявам се, че ще намериш по-близко място, а и влезеш ли по-навътре, няма да можеш да се измъкнеш по-рано, ако се наложи.

— Сигурна ли си? Още не сме видели къщата.

— Довери ми се. Защо мислиш, че си облякох дългото палто?

Той се поколеба само за миг. Минута по-късно двамата вече вървяха нагоре по алеята следвайки извивките й покрай живия плет. След няколко минути неочаквано за Джеръми пред тях изникна великолепна сграда в стил крал Джордж.

Но освен къщата и друго му се наби в очи. Видя десетки автомобили, паркирани как да е. В стремежа си да намерят удобна за напускане позиция, шофьорите ги бяха оставили във всички посоки. Други автомобили обикаляха наоколо, опитвайки се да паркират на невъзможно тесни места.

Джеръми спря, смаян от видяното.

— Нали щеше да бъде скромна вечеря между приятели?

Лекси кимна.

— Това е представата на нашия кмет за скромна вечеря между приятели. Не бива да забравяш, че той е приятел с почти целия град.

— Ти знаеше ли, че ще е така?

— Естествено.

— И защо не ми каза?

— Пак ще ти повторя, че забравяш да питаш. В случая си мислех, че знаеш.

— Откъде мога да знам, че той планира нещо подобно?

Тя се усмихна и погледна към къщата.

— Впечатляващо е, нали? Макар да не мисля, че ти го заслужаваш.

Той се засмя.

— Знаеш ли, започвам да оценявам южняшкия ти чар.

— Благодаря. Не се безпокой за тази вечер. Няма да бъде толкова тежко, колкото си мислиш. Всички тук са приятели, а дори и да не са, ти днес си почетен гост.



Рейчъл си помисли, че Дорис е най-страхотният и организиран човек в света. Цялата работа беше свършена за толкова кратко време, че на всички им остана достатъчно време да се приготвят за вечерта. А и с организирания бюфет, вместо да сервира цяла вечер, Рейчъл имаше възможност да се разходи из тълпата с прекрасната си рокля, имитация на „Шанел“. Тя стигна до верандата и видя Родни.