Но днес, докато четеше, откри, че си мисли за обяда с Джеръми. Макар че не можеше да го нарече среща, след прекараното с него време беше смутена и объркана. Повтори в ума си всяка прекарана с него минута. Припомняйки си подробностите, установи, че е разкрила от себе си много повече, отколкото бе искала. Нямаше представа как се бе получило така. Не че той бе настоявал. Просто се бе случило. И защо продължаваше да мисли за него?

Лекси не беше невротичка, но тези безкрайни анализи започнаха да я влудяват. „И защо се притеснявам толкова — каза си тя, — това не приличаше на лична среща, беше по-скоро туристическа обиколка с екскурзовод.“ Тръсна глава, за да прочисти съзнанието си, но колкото и да се опитваше, образът на Джеръми неизменно се връщаше пред очите й със своята малко крива усмивка и внимателния поглед, с който бе слушал разказа й за детството и за Рикърс Хил. Добре де, този мъж явно не й беше безразличен. Тя се вълнуваше от присъствието му, интересуваше се какво мисли за живота й тук и най-вече какво мисли за нея самата. Беше се изчервила, когато й каза, че е красива. Защо този мъж й действаше така? „Може би — помисли си, — защото му разказах всичко за миналото си, разкрих се пред него и станах уязвима.“

Тя си отбеляза наум повече никога да не се открива пред непознати. И все пак…

Все пак не беше толкова зле. Наистина, беше освежаващо да поговориш с човек, който не знаеше нищо за този град и не познаваше никого. Вече бе забравила колко приятно е да има с кого да споделиш мислите си. Джеръми определено я изненада. Дорис се бе оказала права, поне отчасти. Той не беше човекът, за когото го бе взела в началото. Беше по-умен от очакваното и въпреки че не вярваше в свръхестественото, прие с чувство за хумор различното й отношение към мистериите и живота. Освен това умееше да се шегува със себе си и това й харесваше.

Тя продължи да чете — слава богу, че не беше нещо сложно — но мислите й продължаваха да се връщат при Джеръми.

Добре де, харесваше го, не можеше да не си го признае. Искаше да го види отново. Но докато си мислеше всичко това, едно гласче не спираше да й нашепва да не се поддава на чувствата си, ако не иска да страда. Трябваше да внимава, защото Джеръми Марш беше от мъжете, които наистина можеха да я наранят.



Джеръми седеше над картите на Бун Крийк от петдесетте години на деветнайсети век. Колкото по-стари бяха, толкова повече подробности имаше в тях, и докато пренасяше по-важните неща в бележника си, той имаше възможност да проследи как се бе променял градът през десетилетията. От заспало селце между два пътя и две реки, то постепенно се бе разширило до град със сериозна пътна мрежа.

Гробището, както вече знаеше, беше разположено между реката и Рикърс Хил, но по-важното, поне според него, беше, че ако прекара линия между Рикърс Хил и фабриката за хартия, тя щеше да мине през „Седар Крийк“. Разстоянието беше към пет километра, но той знаеше, че светлината би могла да се види от такова разстояние дори в мъгла. Трябваше да разбере дали във фабриката работеха на три смени. Ако беше така, мястото трябваше да е добре осветено и през нощта. С гъстата мъгла и достатъчно ярката светлина нещата лесно можеха да се обяснят със законите на физиката.

Докато се взираше в картата си каза, че трябваше да забележи тази линия между Рикърс Хил и фабриката още докато беше на хълма. Но вместо да мисли за това, той се остави на красивата гледка към града и на близостта на Лекси.

Джеръми нямаше обяснение за внезапната промяна в отношението й. Вчера тя не искаше да има нищо общо с него, а днес… днес беше нов ден, нали? Странно, но не можеше да я прогони от мислите си и още по-странно беше, че не гледаше на нея просто като възможност да си прекара приятно тук. Не можеше да си спомни кога за последен път му се бе случвало такова нещо. Несъмнено беше с Мария и много, много отдавна, във време, когато той беше съвсем друг човек. Днес разговорът му с Лекси бе протекъл толкова приятно и естествено, че ако нямаше работа с тези карти, щеше да направи всичко възможно, за да прекара още време с нея и да я опознае по-добре.

Странна работа, помисли си той и преди да осъзнае какво прави, стана от бюрото и тръгна надолу по стълбата. Знаеше, че в момента тя чете на децата, и не искаше да я прекъсва, но изведнъж закопня да я види.

Слезе на първия етаж, зави към дъното на коридора и отвори остъкленото крило на вратата. Отне му не повече от секунда да я открие на пода сред децата.

Лекси четеше изразително, изигравайки всеки герой, и той не можа да сдържи усмивката си, когато, подчертавайки важен момент в приказката, очите й се разшириха, устните й оформиха буквата „о“, а раменете й се приведоха напред. Майките я гледаха и се усмихваха одобрително. Две от децата я слушаха абсолютно неподвижни, другите като че ли бяха глътнали специални хапчета за мърдане.

— Голяма работа е нашата Лекси, нали?

Джеръми се обърна изненадан.

— Господин Джъркин! Какво правите тук?

— Идвам при теб, разбира се. И при госпожица Лекси. За вечерята. Задействал съм всичко. Сигурен съм, че ще останеш доволен от преживяването.

— Аз също — отвърна Джеръми.

— Но както вече казах, нашата Лекси е голяма работа, нали?

Джеръми замълча. Кметът му намигна приятелски и продължи:

— Видях как я гледаш. Очите издават намеренията на мъжа. И никога не лъжат.

— Какво трябва да означава това?

Кметът се засмя.

— Откъде да знам? Мисля, че ти трябва да ми кажеш.

— Няма нищо за казване.

— Разбира се, разбира се.

Джеръми поклати глава.

— Вижте, господин кмете… Том…

— О, няма значение. Просто се пошегувах. Остави това, нека да ти кажа нещо за малката ни сбирка довечера…

И той го осведоми къде ще се съберат и как да стигне дотам, описвайки му пътя покрай местните забележителности. Явно информацията, че Джеръми е обиколил някои от тях, вече бе стигнала до него.

— Как мислиш, ще се оправиш ли сам? — попита той, когато свърши с обясненията.

— Имам карта.

— Картата ще помогне, но не забравяй, че тези провинциални пътища не са осветени. Човек лесно може да се изгуби, ако не внимава. Може би е по-добре да си вземеш придружител.

Джеръми го погледна неразбиращо. Кметът извъртя глава към прозореца с многозначителна усмивка.

— Мислите ли, че мога да помоля Лекси? — попита Джеръми с надежда.

В очите на Джъркин припламна игриво пламъче.

— Това си е твоя работа. Ако мислиш, че ще приеме. Между другото, знаеш ли, че много хора я намират за най-красивото момиче в областта?

— Защо да не приеме? — вдигна рамене Джеръми, игнорирайки въпроса му. Но гласът му издаваше по-скоро желание, отколкото увереност.

Кметът също не изглеждаше убеден:

— Дано да не надценяваш възможностите си. Но ако си убеден, че ще приеме, значи работата ми тук е приключила. Бях дошъл да я поканя лично, но щом ти поемаш грижата, няма защо да се бавя. Ще се видим довечера.

Кметът тръгна към вратата и две минути по-късно Лекси свърши с четенето. Затвори книгата и докато родителите и децата ставаха, Джеръми усети, че ушите му пламнаха от прилива на адреналин. Това го изуми. Кога за последен път бе вдигал кръвно от вълнение?

Майките, чиито деца си бяха играли по време на четенето, ги извикаха при себе си и след малко Лекси поведе групата към изхода. Видя Джеръми и спря при него.

— Предполагам, че вече си готов да се заемеш с дневниците? — попита.

— Ако имаш време да ми ги извадиш. Остава ми още малко работа с картите. Но има и още нещо.

— Да? — Тя наведе леко глава и зачака.

Той отвори уста и в същия момент усети пеперудите в стомаха си. Странно. Много странно.

— Кметът мина преди малко да ми каже, че вечерята ще бъде в плантацията на Лоусън и понеже не е сигурен, че ще мога да намеря мястото, предложи да взема със себе си местен човек. Тъй като ти си единственият човек, когото познавам по-добре, искам да попитам искаш ли да дойдеш с мен.

Лекси мълча дълго време.

— Да му се не види! — каза накрая.

Отговорът й го хвана неподготвен.

— Моля?

— Нямам предвид теб. Говоря за кмета и за вечните му игрички. Той знае, че мразя такива събирания, освен ако не засягат пряко библиотеката. Бил е наясно, че ще му откажа, ако ме покани, затова е намерил начин да те накара ти да го направиш. И успя.

Джеръми примигна и се опита да си спомни как се бе развил разговорът между него и Джъркин. Кой бе предложил Лекси да го придружи? Той или кметът?

— Защо имам чувството, че съм попаднал в сапунена опера?

— Защото наистина си в сапунена опера. Нарича се „Животът в малък южен град“.

Джеръми я изгледа неразбиращо.

— Сериозно ли мислиш, че Джъркин е планирал всичко?

— Не мисля, а знам. Той може да не създава впечатление на много умен, но има дарбата да накара хората да правят, каквото иска, оставяйки им усещането, че идеята е била тяхна. Защо мислиш, че все още си в „Грийнлийв“?

Джеръми пъхна ръце в джобовете си и се замисли.