Кметът Джъркин видя Дорис пред входа на общината и забърза към нея.

— Точно теб исках да видя — извика той.

Дорис спря и го изчака. Огледа червеното му сако и карирания панталон и се зачуди дали кметът им не е далтонист. Цветовите комбинации на дрехите му бяха невъобразими.

— Какво мога да направя за теб, Том?

— Сигурно си чула, че ще дадем вечеря в чест на нашия гост от Ню Йорк, Джеръми Марш. Той ще пише голяма статия за нас, а…

Дорис довърши наум изречението и думите й съвпаднаха с неговите, изречени на глас:

— … ти знаеш колко важно е това за града.

— Знам — отвърна тя. — Особено за твоя бизнес.

— Аз мисля за целия град — отвърна той и не реагира на коментара й. — Цяла сутрин организирам нещата за вечерята, искам всичко да е наред. Търсех те, за да те помоля да ни помогнеш с храната.

— Искаш да организирам кетъринга?

— Да, но не без пари. Управата ще поеме всички разноски. Мислим да се съберем в старата плантация на Лоусън, тя е съвсем близо до града. Вече говорих с хората там и те ни увериха, че с удоволствие ще им предоставят сградата. Мисля си, че с това събиране можем да сложим началото на дългия уикенд и на Обиколката на историческите сгради в града. Говорих с редакцията на вестника и репортерът обеща да намине…

— И за кога планираш това „малко събиране“?

Въпросът на Дорис прекъсна потока от мисли в главата му и той се обърка:

— Ами… за довечера, естествено… но както казах…

— Довечера ли? — прекъсна го отново тя. — Искаш да ти приготвя вечеря за довечера?

— За добра кауза е, Дорис. Знам, че е нахално от моя страна да ти сервирам такава изненада, но тук може да се случат големи работи и трябва да действаме бързо, за да извлечем полза от тях. И двамата знаем, че само ти можеш да се справиш със ситуацията. Не искам нищо специално. Може да направиш твоя пилешки пастет, но без сандвичи…

— Джеръми Марш знае ли за това?

— Разбира се, че знае. Говорих с него тази сутрин и той прие идеята с удоволствие.

— Наистина ли? — погледна го невярващо тя.

— Мисля си, че е хубаво да дойде и Лекси. Ти най-добре разбираш колко важно е присъствието й за хората.

— Съмнявам се, че ще се съгласи, Том. Тя мрази такива вечери и ходи само когато е абсолютно задължително.

— Знам, Дорис, но както казах, искам с тази вечеря да дам началото на нашия специален уикенд.

— Нали не си забравил, че съм против идеята да използвате гробището за туристическа атракция?

— Не съм. Много добре си спомням какво ми каза — отвърна Джъркин. — Но ти искаш думата ти да се чуе, нали? А ако не се появиш довечера, никой няма да уважи мнението ти.

Дорис се вгледа в него. Този човек знаеше кое копче да натисне, за да получи своето. Освен това беше прав. Ако оставеше Джеръми сам, той щеше да напише в статията си, каквото му кажеха кметът и приятелите му. За другото също беше прав. Само тя можеше да се справи с една официална вечеря за толкова кратко време. И двамата знаеха, че през цялата седмица се бе подготвяла за уикенда и имаше в кухнята си достатъчно храна.

— Добре — предаде се тя. — Ще се погрижа за това. Но изобщо не си помисляй, че ще тичам да сервирам на онези хора. Ще има бюфет и аз ще седя на масата като всички останали.

Кметът се усмихна.

— Не съм си представял, че ще бъде другояче, Дорис.



Заместник-шериф Родни Хупър седеше в автомобила си на улицата срещу библиотеката, обхванат от колебания. Да отиде ли да поговори с Лекси или не? Колата на гражданчето беше на паркинга, значи двамата се бяха върнали. Сега прозорецът на кабинета й светеше. Представи си я да чете, седнала зад бюрото с подвити под стола крака и леко извърнати настрани колене, видя я да прибира косата зад ушите си, докато обръща страниците. Много му се искаше да поговори с нея, но не можеше да измисли разумна причина за появата си. Досега никога не си бе позволявал да прекъсне работата, само за да си поговори с нея, защото не беше сигурен, че ще й бъде приятно. Тя също не го канеше без причина и ако той насочеше разговора в тази посока, бързаше да смени темата. От една страна, това беше разбираемо, защото тя беше там, за да работи, а не да си прави срещи, но ако го бе насърчила да я посети поне веднъж, той щеше да го приеме като стъпка напред в отношенията им.

Загледан нагоре, Родни зърна една сянка да преминава покрай прозореца. Мина му през ума, че може да е нюйоркчанинът.

Той се намръщи. Не беше невъзможно, нали? Първо, среща за обяд — нещо, което те с Лекси никога не бяха правили — после приятелско посещение в кабинета й. Представи си оживения разговор между двамата и сърцето му се сви. Това гражданче се бе вмъкнало в живота й за по-малко от ден. Трябваше да си поговори по-сериозно с него. Да му обясни положението, да го осветли по въпроса, за да знае господин Марш как стоят нещата между него и Лекси.

Но това означаваше да приеме, че с Лекси имат връзка, а в момента той не беше сигурен в това. До вчера можеше да каже, че е доволен от отношенията им. Е, не съвсем… защото му се искаше те да се развиват малко по-бързо, но това сега не беше важно. Важното беше, че вчера той знаеше, че няма конкуренция. Но ето че днес тя седеше в кабинета си с онзи мъж, смееше се на шегите му, допълваше със свои, изобщо си прекарваше отлично. А той седеше сам в колата си и се взираше в прозореца й.

Но не беше задължително Лекси и онзи да са заедно. Тя сигурно си вършеше своята работа, а той, заврян в някой ъгъл, четеше мухлясалите си книги. Тя беше отговорен човек, налагаше се да играе ролята на гостоприемна домакиня пред важния гост, но това не означаваше, че има и нещо повече. Обмисли тази възможност и реши, че не е лишена от логика. Всички в града искаха журналистът да се чувства добре тук, нали? И най-много кметът. Тази сутрин, тъкмо когато го хвана натясно и беше на път да му покаже кой кой е в този град, Джъркин се намеси и го спаси. И сега, бам! Гражданчето и Лекси берат цветя и гледат дъгата заедно.

Но може би грешеше…

Фактът, че не знаеше какво става, го побъркваше. Трябваше да разбере. Вече се готвеше да влезе в библиотеката, когато някой почука на прозореца на колата. Едно лице приближи до стъклото.

Кметът. Винаги уцелваше най-неподходящия момент. Два пъти за един ден.

Родни смъкна стъклото и студът нахлу в купето. Кметът Джъркин се наведе и облегна ръце на стъклото.

— Точно теб търсех — каза. — Минавах оттук с колата и щом те видях, се сетих, че довечера ще имаме нужда от представител на закона.

— За какво?

— За едно приятелско събиране. В чест на Джеръми Марш, нашия изтъкнат гост. Ще бъдем в плантацията Лоусън.

Родни примига.

— Шегуваш ли се?

— В никакъв случай. Тръгнал съм при Гари да му кажа да направи един ключ на града за господин Марш.

— Ключ на града — повтори заместник-шерифът.

— Но не казвай на никого засега. Искам да бъде изненада. И понеже с този ключ нещата ще станат малко по-официални, се надявам да ни удостоиш с присъствието си. Това ще придаде лека церемониалност на вечерта. Искам да стоиш до мен, когато му го връчвам.

Родни беше поласкан. И въпреки това нямаше начин да направи такова нещо.

— Кмете, струва ми се, че тази роля ще подхожда много повече на моя шеф.

— Разбира се. Но и двамата знаем, че в момента той е на лов из планината. И понеже ти го заместваш при такива случаи, топката е в твоята градина.

— Не знам, Том… Трябва да извикам някой да ме замества. Съжалявам, но не мисля, че ще мога да оставя работата си.

— Жалко наистина. Но те разбирам. Работата си е работа.

Родни въздъхна облекчено.

— Благодаря за разбирането.

— Сигурен съм, че Лекси щеше да се радва да те види там.

— Лекси ли?

— Лекси, разбира се. Тя е директор на библиотеката и това я задължава да присъства на събитието. Мислех да се отбия и да й кажа. Но съм сигурен, че ще й бъде приятно да прекара вечерта с нашия гост, дори и ти да не си с нас. — Кметът се изправи. — Е, както казах, мога да те разбера.

— Чакай — извика Родни. Мозъкът му работеше на бързи обороти. — Каза, че е тази вечер, нали?

Кметът кимна.

— Обърках се. Тази вечер не съм аз на смяна, а Брус, така че ще измисля нещо.

Кметът се усмихна.

— Радвам се да го чуя. Мисля да се отбия и да поговоря с госпожица Дарнъл. Ти май също си се запътил натам? Нищо, нищо, аз ще изчакам.

— Не, не — спря го Родни. — Просто й кажи, че ще се видим по-късно.

— Непременно, Родни.



Лекси осигури на Джеръми допълнителните материали, мина набързо през кабинета си и слезе в детския отдел. Не след дълго се намери заобиколена от двайсетина деца, някои седнали в скутовете на майките си, други по пода. Тя също седна на пода и започна да им чете приказки. В стаята беше шумно, както винаги. На ниската масичка до стената имаше курабийки и пунш. В далечния ъгъл някои от по-малките деца си играеха с наредените по рафтовете играчки. Други рисуваха в импровизираното студио в другия ъгъл на стаята. Всичко там беше в ярки цветове — рафтовете по стените приличаха на цветни моливи с единствената цел да вдъхнат повече живот на помещението. Въпреки протестите на колегите си, които настояваха децата да стоят тихо и мирно, докато им четат, както е било винаги досега, Лекси нямаше нищо против те да се забавляват. Искаше да идват тук с удоволствие, дори това да означаваше пръснати навсякъде играчки, шум до бога и непрекъснато движение. Тя знаеше, че има деца, които цяла година бяха идвали да си играят, преди да открият радостта от книгите, и това беше добре. Важното беше, че искаха да идват.