— Приемам сделката. Но ако става дума за леткис или фокстрот… — Той поклати глава и изпусна шумно въздуха от дробовете си. — Ще трябва ти да държиш кораба над водата.

— Ще направя всичко по силите си — засмя се тя, скръсти отново ръце и се загледа в безуспешните опити на слънцето да пробие през облаците.

— Тази нощ — каза тихо.

— Какво „тази нощ“? — смръщи вежди той.

— Тази нощ ще можеш да видиш светлините, ако отидеш на гробището.

— Откъде знаеш?

— Мъглата вече се спуска.

Той проследи погледа й.

— Къде я видя? Аз не виждам никаква разлика.

— Погледни през реката зад мен — каза тя. — Върховете на комините на фабриката за хартия вече са забулени в облаци.

— Ах… — гласът му секна.

— Обърни се и погледни. Тогава ще видиш.

Той погледна през рамото си, обърна се и огледа още веднъж сградата на фабриката.

— Права си — каза накрая.

— Разбира се, че съм права.

— Предполагам, че си издебнала, когато не съм те гледал, и си се обърнала.

— Нищо подобно. Просто знам.

— А, ето още една мистерия.

Тя се отдръпна от перилата.

— Щом ти харесва, наречи го така. Хайде да тръгваме. Стана късно, а аз имам още работа в библиотеката. След петнайсет минути децата ще се съберат за четенето.

Докато вървяха обратно към колата, Джеръми забеляза, че мъглата покрива и върха на Рикър Хил, и се усмихна. Ето как го бе направила. Видяла е мъглата да се вие около хълма и е преценила, че същото става и от другата страна на реката. Хитруша.

— Понеже се видя, че и ти имаш свръхестествени способности, защо не ми кажеш, откъде си толкова сигурна, че светлините ще се появят тази вечер?

Отговорът й се забави:

— Просто знам.

— Е, приемам го на доверие. Предполагам, че ще трябва да отида там, за да проверя.

Щом го каза, си спомни за организираната от кмета вечеря и трепна.

— Какво? — погледна го тя.

— Забравих, че кметът ме покани на вечеря с негови приятели. Било важно да се запозная с тях. Каза, че е нещо като събиране за добре дошъл.

— За теб ли?

— За кой друг? — ухили се той. — Впечатлих ли те?

— Не, по-скоро ме изненада.

— Защо?

— Не мога да си обясня защо не съм чула за това.

— Аз също разбрах тази сутрин.

— И въпреки това е странно. Но ако отидеш на вечерята, не значи, че няма да видиш светлините. Те се явяват късно през нощта. Ще имаш достатъчно време.

— Сигурна ли си?

— Аз лично ги видях малко преди полунощ.

Той спря на алеята и се вгледа в очите й.

— Чакай… значи си ги виждала? Но не ми каза за това.

— Не си ме питал — усмихна се тя.

— Пак го каза!

— Пак го казах, защото ти пак забрави да попиташ.

8.

В другия край на централната част заместник-шериф Родни Хупър седеше пред чаша кафе в „Хърбс“ и не спираше да се чуди със стиснати зъби къде, по дяволите, бяха отишли Лекси и онзи нюйоркчанин.

Беше решил да изненада Лекси в библиотеката, да я заведе на обяд и така да накара онова гражданче да проумее как стоят нещата. Бе таил надежди след това тя да му позволи да я изпрати до работата и да види как онзи позеленява от завист.

Родни знаеше какво е видял този господин Марш в Лекси. Нямаше как не го забележи. Господи, не беше възможно човек да го пропусне! Тя беше най-красивото момиче в града, а може би и в целия щат. Не би се учудил, ако надминаваше и световните красавици.

Родни нямаше навика да се тревожи от разни непознати, дошли да ровят в библиотеката за миналото на града. Този път също не се притесни. В началото. Но после целият град заговори за непознатия и той реши да види с очите си какво става там. Хората се оказаха прави. Достатъчен беше един поглед, за да помирише духа на големия град в най-опасния му вид. Нормално човек си представяше хората на науката, забили нос в книгите по библиотеките, възрастни и разсеяни като професорите, със задължителните очила, изтъркания костюм и дъх на кафе. Този тип обаче не беше такъв — напротив, той изглеждаше като излязъл от „Бела Бюти“. Но дори и това не го разтревожи. Родни излезе от релси чак когато разбра, че двамата са тръгнали из града съвсем сами.

Той стисна чашата и се намръщи. Къде можеше да са отишли?

Нямаше ги в „Хърбс“. Не бяха и в „Пайкс Динър“. Той бе огледал всички паркинги в града и никъде не откри познатата кола. Изкуши се да попита тук-там, но знаеше, че веднага щяха да тръгнат приказки, което нямаше да е в негова полза. И без това приятелите му мърмореха винаги, когато споменеше, че има среща с Лекси. Всички му повтаряха, че трябва да приключи с нея веднъж завинаги, че само си губи времето, но той знаеше по-добре. Тя винаги приемаше, когато я канеше да излязат. Родни се замисли. Добре де, почти винаги. Наистина, никога не го целуваше за довиждане, но това не беше фатално. Той беше търпелив и знаеше, че рано или късно ще дойде и това време. С всяка среща двамата се сближаваха все повече. Усещаше го със сърцето си. А приятелите му говореха така, защото ревнуваха.

Хупър бе дошъл в „Хърбс“ с надеждата, че Дорис ще му каже нещо, най-малкото ще сподели вътрешното си усещане за ситуацията, но се оказа, че не е в ресторанта. Казаха му, че е отишла до общината, но щяла да се върне скоро. Това не му помагаше, защото обедната му почивка вече свършваше, нямаше да има време да я изчака. А и тя най-вероятно щеше да скрие истината от него, дори и да знаеше нещо. Беше чул, че Дорис харесва гражданчето и… може би го намира за специален.

— Извинявай, скъпи — прекъсна мислите му Рейчъл, — наред ли е всичко?

Родни вдигна очи и я видя пред себе си с кана с кафе в ръка.

— Няма нищо, Рейчъл — отвърна той. — Просто не ми е ден.

— Лошите момчета те надлъгаха, а?

— Може и така да се каже.

Тя се усмихна и това наистина я разхубави, но Родни изглежда не забеляза. За него тя бе като сестра.

— Не се ядосвай. След лошия ден винаги идва добър — успокои го тя.

— Сигурно си права.

Рейчъл стисна устни. Тревожеше се за Родни.

— Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш малко? Знам, че нямаш време, но ще кажа в кухнята да побързат.

— Не, не съм гладен. Имам малко протеинов прах в колата и това е достатъчно. Ще се оправя. — Протегна празната си чаша. — Но ако я напълниш още веднъж, няма да ти се разсърдя.

— Веднага, скъпи — усмихна се тя и му наля кафе.

— Между другото, виждала ли си Лекси да минава насам? Може да си е взела храна за вкъщи?

Тя поклати глава.

— Не съм я виждала днес. Провери ли в библиотеката? Мога да й звънна, ако е нещо важно.

— Не, не е толкова важно.

Тя се повъртя още малко около него, сякаш мислеше какво още да му каже.

— Видях те тази сутрин на масата с Джеръми Марш.

— Кой? — престори се на учуден Родни.

— Журналистът от Ню Йорк. Не се ли сещаш?

— О, да. Реших, че е добре да се запознаем.

— Много хубав мъж, нали?

— Не ми е работа да оглеждам другите мъже — изръмжа той.

— Наистина е страхотен. Мога да го гледам цял ден. И тази негова коса! Толкова ми се иска да заровя пръсти в нея! Всички говорят за него.

— Чудесно — измърмори Родни и се почувства още по-зле.

— Той ме покани в Ню Йорк — похвали се Рейчъл.

Родни вдигна глава. Не беше сигурен, че е чул правилно.

— Така ли?

— Е, не директно. Каза, че трябва да видя Ню Йорк, и въпреки че не го изрече с думи, подозирам, че искаше да ме покани на гости.

— Наистина ли? Това е прекрасно, Рейчъл.

— Ти какво мислиш за него?

Заместник-шерифът се размърда на стола си.

— Не сме говорили кой знае колко…

— А трябваше. Той е доста интересен и много умен. И тази негова коса! Казах ли ти за косата му?

— Да — изръмжа той и отпи от кафето, печелейки време, за да осмисли чутото. Наистина ли е поканил Рейчъл в Ню Йорк? Или тя се бе самопоканила? Не беше ясно. Гражданчето наистина може да я бе харесало, определено беше от мъжете, които ухажват директно жените, но… Рейчъл обичаше да преувеличава, а онзи беше някъде навън с Лекси и никой не знаеше къде. Нещо не се връзваше.

Той се надигна от стола.

— Виж, ако видиш Лекси, кажи й, че съм я търсил в библиотеката.

— Разбира се. Искаш ли да прелея кафето ти в пластмасова чашка?

— Не, благодаря. Стомахът ми нещо се разбунтува.

— Ох, горкичкият. Сигурно имаме пептодисмол. Искаш ли да ти донеса една таблетка?

— Честно да ти кажа, Рейч — Родни отново се превърна в заместник-шериф, — не мисля, че ще ми помогне.