Той проследи погледа й, после се завъртя, свързвайки отделните обекти. Рикърс Хил, мостът и фабриката бяха на една линия. Случайност? Или беше важно? Загледа се по посока на фабриката, опитвайки се да пресметне разстоянието. Трябваше да провери дали върховете на комините горят през нощта.

— С шлепове ли прекарват цялото количество дървен материал или използват и железопътен транспорт?

— Съжалявам, не съм забелязала. Но мисля, че няма да е трудно да разберем.

— Знаеш ли колко влака използват този мост?

— И това не знам със сигурност. Понякога нощем чувам влака и неведнъж съм го изчаквала на бариерата да премине, но не мога да кажа колко са. Обаче товарните са по-начесто, защото прекарват продукция от фабриката. Всъщност влакът спира точно там.

Джеръми кимна, загледан в металната конструкция на моста.

Лекси се усмихна и продължи:

— Знам какво си мислиш. Че светлините на влака се пречупват в металните подпори и това е причината за мистерията в гробището, нали?

— Мина ми през ума подобна възможност.

— Не е от това — поклати тя глава.

— Сигурна ли си?

— Влаковете престояват през нощта в двора на фабриката, за да бъдат натоварени на сутринта. И фаровете на локомотива светят в другата посока, противоположна на Рикърс Хил.

Той облегна лакти на перилата до нея и се замисли над думите й. Вятърът подхвана косата й и я разроши. Тя пъхна ръце в джобовете на якето си и потръпна.

— Сега разбирам защо харесваш толкова това място — каза той.

Тя се обърна, облегна гръб на парапета и се загледа в улиците пред себе си, в малките спретнати магазинчета с американското знаме отпред, в бръснарницата с голямата реклама на входа, в парка на края на алеята и в минувачите, които вървяха по тротоара, влизаха и излизаха от магазините с големи торби в ръце. Въпреки студа никой не бързаше.

— Признавам, че оттук прилича на Ню Йорк — каза тихо.

Той се засмя.

— Не мислех това. Казах си колко щяха да се радват майка и татко, ако можеха да отгледат децата си на такова място. С широки зелени поляни и гори, където момчетата им да играят, и с река, където може да поплуваш през горещите летни дни. Сигурно е било… една малка идилия.

— И все още е. Точно така си представят хората своя живот тук.

— Някога градчето сигурно е процъфтявало.

Стори му се, че тази забележка я натъжи.

— Да, но сега е друго. Аз имах възможност да уча в колеж, но повечето от хората тук не могат да си го позволят. Нашият край е беден и откакто затвориха текстилната фабрика и мината за фосфор, градът ни западна съвсем. Родителите нямат средства да финансират образованието на децата си. И без това е трудно да убедиш хлапетата, че има и друга възможност, освен да работят във фабриката за хартия. Аз живея тук, защото така искам. Изборът беше лично мой. Но много от моите съграждани са тук, защото нямат друг избор.

— Навсякъде е така. Моите братя също не отидоха в колеж. Аз бях изключението, защото учението ми се удаваше. Майка ми и баща ми са обикновени работници, прекарали са целия си живот в Куинс. Татко беше шофьор на автобус. Четирийсет години прекара зад волана.

Тя го погледна смаяно.

— Странно. Вчера, като те видях, веднага те определих като фукльо от Горен Ийстсайд. От онези, дето портиерът ги поздравява по име, учат в частни училища, на вечеря имат минимум пет блюда, икономът им представя гостите, преди да ги пусне, и така нататък.

Той се престори на ужасен.

— Първо ме обявяваш за единствено дете, а сега и това! Започвам да си мисля, че ме смяташ за мамино синче.

— Е не чак мамино, но…

— Не казвай нищо — вдигна ръка той. — По-добре да не знам. Особено, когато не е истина.

— Откъде знаеш какво искам да кажа?

— Досега направи два опита да ме охарактеризираш и двата не бяха особено ласкателни. Защо да мисля, че третият ще е?

Устните й потръпнаха леко.

— Извинявай. Не исках да те засегна.

— О, искаше, разбира се — усмихна се той, обърна се и зае същата поза като нейната. Вятърът опърли кожата на лицето му. — Не се притеснявай. Не го приемам като лична обида. Защото не съм богато мамино синче.

— Не си. Ти си обективен журналист.

— Точно така.

Тя се засмя.

— Искам да се върнем на мистериите. Какво ти е мнението за прословутата женска загадъчност? И в нея ли не вярваш?

— О, тя е истинска — отвърна той, имайки предвид нейната. — Но това е по-различно от вярата ми в ядрения синтез.

— Защо?

— Защото жената е субективна мистерия, не обективна. Не можеш да измериш мистериозността й с научни методи и апаратура. А и не знам дали трябва да го наричаме мистериозност. Между половете има генетично заложени разлики. Мъжете си въобразяват, че жените са загадка, защото не осъзнават, че те гледат на света по различен начин.

— Така ли?

— Да, разбира се. Разликата е обусловена от еволюцията и е най-добрият начин за запазване на видовете.

— Ти да не си специалист по тия работи?

— Имам известни познания в областта.

— Значи се възприемаш като специалист по жените, така ли?

— Е, не съвсем. Не забравяй, че съм много срамежлив.

— Не забравям. Но не го вярвам.

Той скръсти ръце.

— Нека да отгатна… Ти смяташ, че имам проблем със сближаването?

— В общи линии да.

Той се засмя.

— Какво мога да отговоря на това? Светът на разследващата журналистика е бляскав и легиони от жени мечтаят да са част от него.

— О, моля ти се! — извъртя очи тя. — Ти не си филмова звезда или солист на рок банда. Ти пишеш за „Сайънтифик Американ“.

— Е, и?

— Е, и може да съм от Юг, но не мога да си представя списанието ти обсадено от фенки.

Той я погледна победоносно.

— Мисля, че си противоречиш.

Тя вдигна вежди.

— А вие, господин Марш, се мислите за много умен, нали?

— Ох, значи се връщаме към „господин Марш“?

— Може би. Не съм решила още. — Тя прибра един кичур зад ухото си. — Но не е необходимо да си заобиколен от фенки, за да… сваляш жените. Достатъчно е да отидеш на точното място и да започнеш да пръскаш чара си наоколо.

— Значи ме намираш за чаровен?

— Предполагам, че някои жени те намират за такъв.

— Но не и ти?

— Сега не говорим за мен. Говорим за теб, а ти се опитваш да смениш темата. Което може да означава само едно: че аз съм права, но ти не искаш да го признаеш.

Той я погледна възхитено.

— Вие сте много умно момиче, госпожице Дарнъл.

Тя кимна.

— И аз така съм чувала.

— И доста красиво — добави той и я изгледа преценяващо.

Тя му се усмихна и отмести поглед от очите му. Огледа алеята под краката си, после се загледа в града от другата страна на улицата, накрая вдигна глава към небето и въздъхна. Реши да не отговаря на комплимента му, но не можа да скрие плъзналата по лицето й издайническа руменина.

Сякаш прочел мислите й, Джеръми промени темата:

— Разкажи ми какво ще става през този уикенд.

— Ти няма ли да се включиш в Обиколката? — попита го тя.

— Сигурно ще се включа. Поне за малко. Но на мен ми е интересно ти какво мислиш за това.

— Освен че изкарва повечето хора от нерви ли? Тук няма много обществени забавления. Празнуваш Деня на благодарността и Коледа и графикът ти остава свободен чак до пролетта. Междувременно навън е студено, мрачно и вали… затова преди няколко години Градският съвет реши да организира тази Историческа обиколка из градските забележителности. Всяка година прибавят по нещо, някакъв акцент, за да го направят по-интересно и запомнящо се. Тази година включиха гробището, миналата година имаше парад, а по-миналата — танци в стария склад в петък вечер. Постепенно уикендът се превърна в традиция за града ни и хората го очакват с нетърпение. — Тя го стрелна с поглед. — За такъв малък и незабележителен град като нашия това е наистина голям празник.

Докато я слушаше, Джеръми си припомни рекламата в брошурата за танците и вдигна вежди.

— Наистина ли има танци в стария склад? — попита той, демонстрирайки незаинтересованост.

Тя кимна.

— Да. В петък вечер. В склада на бившата фабрика за тютюн. Става много весело, жива музика и така нататък. Това е единственият ден в годината, когато таверната „Лукилу“ остава празна.

— Ако реша да дойда, ще танцуваш ли с мен?

Тя се усмихна и го погледна изкусително.

— Нека да се уговорим така — ако дотогава разбуниш мистерията, ще танцувам с теб.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Но сделката си е сделка. Ще танцуваш с мен, само ако разрешиш случая.