— По-личен от онзи за бившия ми приятел?

Той вдигна смутено рамене и на нея й се стори, че вижда какъв е бил като малък: тясно изсечено лице, права късо подстригана коса, мръсни от играта риза и дънки.

— Давай — кимна тя. — Задай си въпроса.

Той се втренчи в ръба на купата с плодовете и заговори. Изведнъж изгуби желание да я гледа в очите.

— Когато дойдохме тук, ти ми посочи къщата на баба си и каза, че си израснала там.

Лекси кимна и се зачуди какво точно ще я пита.

— Така е.

— Защо?

Тя се загледа през прозореца. По навик потърси с поглед магистралата, която извеждаше от града.

— Мама и татко са дошли тук от Бакстън, на другия бряг на реката. Оженили са се там и имаха малка вила на брега. Оттук е трудно да се стигне до нея, но мама се кълнеше, че това е най-красивото място на света, и татко реши да купи малка лодка, за да не се налага да чакат ферибота всеки път, когато решат да отидат там. Това беше тяхното царство и двамата често се измъкваха и прекарваха няколко дни там. Много е красиво, от верандата на вилата се вижда фарът. Аз също обичам да ходя там, просто да избягам за малко от всичко и всички.

Тя тъжно се усмихна.

— Но през онази нощ, когато тръгнали да се връщат, били много уморени. Дори и с ферибот дотам са два часа път и най-доброто обяснение е, че по пътя насам татко е заспал и колата е паднала от моста. На следващата сутрин полицията измъкна колата от водата и ги намери мъртви.

Джеръми мълча дълго.

— Това е ужасно — промълви накрая. — На колко години си била тогава?

— На две. Онази нощ останах при Дорис. На сутринта тя и дядо отидоха в болницата. Когато се върнаха, ми казаха, че отсега нататък ще живея с тях. Така и стана. Много странно… знам добре какво е станало, но никога не ми е изглеждало реално. Като малка не съм усещала да ми липсва нещо. За мен баба и дядо си бяха като родителите на останалите деца, само дето аз наричах моите по име. — Тя се усмихна. — Това беше тяхна идея. Предполагам, че не са искали да ги възприемам като баба и дядо, защото те се грижеха за мен, но понеже не са ми истински родители, не можех да ги наричам мама и татко.

Тя го погледна. Не можеше да не обърне внимание на изпъващите пуловера му рамене, не можеше да не забележи и онази негова трапчинка.

— Сега е мой ред да питам — каза тя. — Говорих доста, макар че в сравнение с твоя, животът ми е пълна скука. Не става дума за родителите ми, а за този град.

— Не, в никакъв случай не ми беше скучно. Много е интересно дори. Сякаш… четеш нова книга и с всяка обърната страница преживяваш нещо неочаквано.

— Метафората ти е добра.

— Надявах се да я забележиш.

— Разкажи ми за себе си. Какво те накара да станеш журналист?

През следващите минути той й разказа за годините в колежа, за плановете си да стане преподавател и за събитията, довели до журналистиката.

— Казваш, че имаш петима братя?

Той кимна.

— И петимата са по-възрастни от мен. Аз съм изтърсакът.

— Не мога да си го представя.

— Защо?

— Приличаш ми на единствено дете.

Той поклати глава.

— Колко жалко, че не си наследила гадателските способности на останалите в семейството!

Тя се усмихна и обърна поглед към прозореца. Загледа се в кръжащите над града червеноопашати ястреби и долепи длан до стъклото, наслаждавайки се на студения допир.

— Двеста четирийсет и седем.

— Моля? — погледна я объркано той.

— Толкова жени са посетили Дорис, за да разберат пола на бебетата си. Като дете ги гледах как идваха, сядаха в кухнята и чакаха. Странно, тогава ми се струваше, че всички изглеждат по един и същ начин: със сияещи очи и пламнало от вълнение лице. Старите жени казват, че кожата на бременните жени свети и мисля, че в това има зрънце истина. Помня, че тогава се молех тайничко да заприличам на тях, когато порасна. Дорис подхващаше разговор с всяка една, трябваше да се убеди, че наистина иска да знае какво ще бъде бебето й, после взимаше ръката й и изведнъж застиваше. Те спираха дори да дишат. След няколко секунди тя обявяваше прозрението си. — Лекси въздъхна леко. — Всеки път се оказваше права. Двеста четирийсет и седем жени и двеста четирийсет и седем верни предсказания. Дорис записва имената им и подробностите в една тетрадка, включително и датите на посещение. Ако искаш, можеш да я прегледаш. Пази я някъде в кухнята.

Джеръми се вгледа в нея. „Невъзможно — помисли си той. — Просто щастлива случайност. Добре, приемам го за достоверно, но все пак е случайност. И сигурно в тетрадката се намират само онези случаи, които е познала.“

— Знам какво си мислиш — каза Лекси, — но ако държиш, можеш да провериш всеки случай в болницата. Или да питаш жените. Питай, когото искаш в града и ще разбереш, че никога не е грешила. Уверявам те, че няма такъв случай. Дори и лекарите в областта признават, че има дарба за това.

— Не ти ли е минавало през ума, че може да познава човека, който прави ултразвук в болницата?

— Не е това — упорстваше тя.

— Откъде си толкова сигурна?

— Защото тогава престана да го прави. Когато тази технология най-после дойде и до нашия град. Хората вече не виждаха смисъл да идват при нея, защото можеха да получат и снимка на бебето си. Жените намаляха постепенно, останаха единици. Сега идват две-три на година, обикновено бременни от близките села, които нямат медицинска осигуровка. В днешно време дарбата й не се търси много.

— А другата й дарба? Да намира вода?

— Същата работа. В тази област нямат голяма нужда от вода. Цялата източна част на щата е върху огромен воден резервоар. Където и да копнеш, извира и можеш да си изкопаеш кладенец. Но там, където е отраснала, в Коб Каунти, Джорджия, фермерите са я търсели непрекъснато, особено през сухия период. Тогава тя е била на не повече от девет години, но всеки път е намирала вода.

— Интересно — отбеляза Джеръми.

— Както виждам, продължаваш да не вярваш.

Той се размърда неловко.

— Сигурен съм, че може да се намери обяснение. Винаги има такова.

— Значи не вярваш в магията, независимо от какъв вид е?

— Признавам си, че не вярвам.

— Това е тъжно — поклати глава тя. — Защото понякога магията съществува.

Той се усмихна.

— Е, може пък докато съм тук, да открия нещо, което ще промени мнението ми.

— Вече си го намерил. Но си прекалено упорит, за да го признаеш.



Те приключиха обяда си, Джеръми запали и колата заподскача надолу по Рикърс Хил, без да пропусне нито една дупка. Амортисьорите заскърцаха и запищяха и докато слязат, кокалчетата на ръцете му побеляха от стискане на волана.

Върнаха се по същия път. Когато стигнаха до гробището, Джеръми неволно вдигна поглед към Рикърс Хил. Въпреки разстоянието успя да определи мястото, където бе паркирал преди малко.

— Имаме ли време да погледнем още две места? Ще ми се да видя яхтклуба, фабриката за хартия и железопътната линия.

— Време има, стига да не се бавим по пътя — отвърна тя. — Всичките са в една посока.

След десет минути, следвайки указанията й, той паркира отново. Сега бяха в далечния край на централната част, на няколко пресечки от „Хърбс“, близо до крайбрежната алея. Широката километър и половина в този участък река Памлико течеше гневно надолу и течението оформяше малки вълнички, покрити с белезникава пяна. Фабриката за хартия беше от другата страна на реката, близо до железопътната линия. Комините на огромната сграда бълваха облаци дим. Джеръми излезе от колата и раздвижи схванатото си тяло. Лекси скръсти ръце. Бузите й се бяха зачервили от студа.

— Застудя ли или така ми се струва?

— Наистина застудя — съгласи се той. — Изглежда по-студено, отколкото на върха, но може да е, защото свикнахме с топлината в колата.

Тя тръгна към крайбрежната алея и Джеръми забърза след нея. Най-после тя забави ход, спря и погледна през перилата на парапета. Той зърна железопътния мост и се загледа с интерес. Издигнат високо над реката, за да не пречи на корабите, той се опираше на огромни пресичащи се железни релси и от това разстояние му заприлича на висящ мост.

— Не знаех от колко близо искаш да го погледнеш — каза тя. — Ако имахме повече време, щях да те заведа от другата страна на реката, до фабриката, но мисля, че оттук гледката е по-добра. — Тя посочи към другия край на града: — Яхтклубът е там, близо до магистралата. Виждаш ли онези наредени една до друга лодки?

Той кимна. Кой знае защо очакваше да види нещо по-помпозно, но оттук лодките не му направиха особено впечатление.

— Големи лодки могат ли да домуват там?

— Мисля, че могат. От Ню Берн понякога идват големи съдове и остават тук за ден-два.

— А шлепове?

— Предполагам, че няма проблем. Реката позволява преминаването на шлепове с дървен материал, но те обикновено спират в далечния край. Ето там. — Тя посочи към един малък залив. — Олук се виждат два шлепа. Вече са натоварени.