— Бас държа, че си треперила като лист — каза той. — Знаеш ли, че мълниите развиват до петдесет хиляди градуса? Това е десет пъти по-горещо от повърхността на слънцето.

Тя се усмихна развеселена.

— Не знаех. Но иначе си прав. През целия си живот не съм била толкова изплашена.

— И какво стана?

— Естествено, бурята утихна. Щом се съвзехме, тръгнахме обратно към дома. Но Рейчъл стискаше толкова силно ръката ми, че ноктите й оставиха следи по кожата ми.

— Рейчъл ли? Да не говориш за сервитьорката в „Хърбс“?

— Точно за нея. — Тя скръсти ръце на гърдите си и го изгледа.

— Защо? Да не те е сваляла на закуска тази сутрин?

Той пристъпи от крак на крак.

— Не бих се изразил така. Тя просто… се държа малко по-свободно.

Лекси се засмя.

— Не ме учудва. Тя е… ами Рейчъл си е Рейчъл. Двете израснахме заедно, бяхме най-добри приятелки и за мен все още е като родна сестра. Предполагам, че това никога няма да се промени. Но после аз отидох в колеж, а оттам в Ню Йорк и… когато се върнах, вече не беше същото. Нещата се бяха променили, не мога да намеря подходящата дума. Не ме разбирай погрешно — тя е мило момиче и е много забавна. В нея няма злоба или завист, но…

Гласът й секна. Джеръми се вгледа в нея.

— Но ти вече виждаш света по различен начин — довърши мисълта й.

Тя въздъхна.

— Предполагам, че е така.

— Мисля, че това се случва с всички, когато пораснат — отбеляза той. — Човек осъзнава кой е и какво иска, и изведнъж разбира, че хората, които е познавал цял живот, не виждат нещата по същия начин. Той запазва хубавите си спомени, но продължава напред. Това е нормално.

— Знам. Но в малкия град нещата са малко по-сложни. Тук няма много трийсетгодишни хора и от малкото останали, само някои са все още свободни. Тук светът наистина е малък.

Той кимна, после се усмихна широко.

— Трийсетгодишни хора?

Лекси си спомни, че вчера той се бе опитал да отгатне на колко е години.

— Да — сви рамене тя. — Остаряваме, това е.

— Или удължаваме младостта — възрази той. — Поне аз така гледам на себе си. Винаги, когато възрастта започне да ме тревожи, смъквам дънките, вдигам боксерките нагоре, завъртам шапката с козирката назад и отивам в мола да слушам рап.

Тя си го представи и неволно се разсмя. Въпреки студа усещаше с благодарност топлата вълна от неочакваното, но неизбежно осъзнаване, че компанията му й е приятна. Не беше сигурна, че го харесва — всъщност беше абсолютно убедена, че той не я привлича — и в опита си да съчетае двете чувства, се обърка. Това й напомни, че ще е по-добре да избягва всичко, свързано с този субект. Подпря брадичката си с пръст и каза:

— Мога да си го представя. Явно за теб поддържането на личен стил е изключително важно.

— Без съмнение. Видя ли хората как се впечатлиха от облеклото ми вчера? Дори и ти.

Тя се засмя. В настъпилото мълчание очите й потърсиха лицето му.

— Предполагам, че работата ти налага да пътуваш много? — смени темата.

— Четири-пет пъти в годината, все за по две седмици.

— Бил ли си някога в такова градче като нашето?

— Всъщност не. Всеки град си има собствен чар, но мога да те уверя, че досега не съм бил на подобно място. Ами ти? Ходила ли си другаде, освен в Ню Йорк?

— Живяла съм в университетското градче на Северна Каролина, в Чапъл Хил. После прекарах доста време в Райли. През втората година в колежа нашият футболен отбор стана шампион на щата и цялото училище беше наградено с туристическа обиколка на щата, така че наоколо всичко ми е познато. Ходила съм и във Вашингтон като малка. Но никога не съм прекосявала границата, нито океана.

Докато говореше, Лекси осъзна колко малък му изглежда нейният свят. Сякаш прочел мислите й, Джеръми каза с усмивка:

— Сигурен съм, че Европа ще ти хареса. Катедралите, прекрасната природа на провинцията, бистрата и площадите. Там животът тече по-спокойно и съм сигурен, че това ще ти допадне.

Лекси сведе поглед. Сигурно щеше да й допадне, но…

Точно там беше работата. В това „но“. Животът имаше гадната склонност да ти предлага екзотични възможности много рядко и само за кратко. За повечето хора действителността беше друга. За нея също. Не можеше да остави Дорис за дълго, нито пък библиотеката. Защо й говореше такива работи? За да й покаже, че е по-космополитен от нея? „Е, не че ми е приятно да си го призная — изкриви устни тя, — но вече го знам.“

И въпреки че искаше да остане при тези мисли, едно тънко гласче си проби път през тях и й нашепна, че той не го каза, за да я засегне, а просто искаше да я поласкае. Да й покаже, че знае, че тя е по-различна и по-отворена за света, отколкото бе очаквал. И че можеше да се впише навсякъде.

— Винаги съм искала да пътувам — призна си тя, за да заглуши и двата гласа. — Прекрасно е човек да има тази възможност.

— Хубаво е, ако е от време на време. Не знам дали ще ми повярваш, ако ти кажа, че за мен най-интересното е срещата ми с нови, непознати хора. Когато си мисля за местата, където съм бил, по-често виждам лица, отколкото разни забележителности.

— Така говорят романтиците — каза тя.

Ах, колко трудно беше да му се устои на този господин Марш! Първо, умееше да омайва жените, а сега се оказа и голям алтруист. Пътувал много, но стъпил здраво на родна земя. Космополит, но държи сметка за истинските ценности в живота. Където и да е бил и каквито и хора да е срещал, тя не се съмняваше в способността му да накара другите, особено жените, да го почувстват близък приятел. Това я водеше директно към първото й впечатление за него.

— Може би наистина съм романтичен — погледна я в очите той.

— Знаеш ли какво ми хареса най-много в Ню Йорк? — побърза да смени темата тя.

Той я погледна въпросително.

— Харесваше ми, че там непрекъснато се случва нещо. Хората бързат по улиците, такситата хвърчат насам-натам, независимо от часа. Винаги има къде да отидеш, какво да видиш, да посетиш нов ресторант. Това е впечатляващо, особено за човек, израснал тук. То е… като да отидеш на Марс.

— Защо не остана?

— Можех, но Ню Йорк не е място за мен. Може би защото с времето причината да замина отпадна. Отидох там, за да бъда с един човек.

— Аха — кимна Джеръми. — Последвала си го, защото той е живеел там?

Тя кимна.

— Запознахме се в колежа. Той изглеждаше… как да кажа… съвършен. Израснал в Грийнсбъро, от добро семейство, доста интелигентен. И много красив. Толкова красив, че всяка жена би обърнала гръб на вътрешния си инстинкт. Покани ме на среща и когато се опомних, вече пътувах с него за Ню Йорк. Не можах да му устоя.

— Е, щом е бил толкова красив…

Тя се усмихна. Мъжете не обичаха да слушат за други красиви мъже, особено ако ставаше дума за сериозна връзка.

— През първата година всичко вървеше като по ноти. Дори се сгодихме. — Потънала в спомени, тя замълча за момент. После въздъхна дълбоко и продължи: — Започнах стажа си в Градската библиотека на Ню Йорк, Айвъри отиде да работи на Уол Стрийт и един ден го намерих в леглото със своя колежка. Това ми отвори очите и ми разкри, че той не е точният човек. Същата вечер си събрах багажа и се върнах тук. Оттогава не съм го виждала.

Вятърът се усили, разбесня се по склоновете и зазвуча като свирка в ушите им.

— Гладен ли си? — попита го тя в желанието си да промени отново темата. — Много ми е приятно да си бъбря с теб, но ако не хапна нещо, ще припадна по пътя.

— Аз също умирам от глад — каза Джеръми.

Те се върнаха в колата и разделиха продуктите за обяда. Джеръми отвори бисквитите и ги сложи между тях. Огледа се и когато видя, че гледката от това място не е добра, направи маневра, заобиколи върха, обърна колата леко надясно и спря пред открилата се панорама към града.

— И после какво стана? Върнала си се, започнала си работа в библиотеката?…

— И толкова — отвърна тя. — През последните седем години правя само това.

Джеръми пресметна наум и установи, че Лекси е на трийсет и една.

— Оттогава не си ли имала друга връзка?

Тя закрепи купата с плодовете между краката си, отчупи си парче от сиренето и го сложи върху бисквитата. Поколеба се, преди да отговори. Какво му влизаше в работата?

— Ами… намират се. Имах няколко опита.

Тя му каза за лекаря, за адвоката и по-късно за Родни Хупър. Но не спомена господин Ренесанс.

— Ами… добре. Изглежда, че си живееш добре тук. Доволна си.

— Така е — отвърна бързо тя. — А ти не си ли доволен?

— През повечето време се чувствам добре. Понякога ми става криво, но мисля, че това е естествено.

— И тогава смъкваш панталоните?

— Точно така — засмя се той. Грабна шепа бисквити, сложи ги в скута си и ги гарнира със сирене. После погледна към нея. Изглеждаше сериозен. — Може ли да ти задам един личен въпрос? Не е задължително да ми отговориш. Няма да си помисля нищо лошо, повярвай ми. Просто съм любопитен.