Тя се наежи и тръгна още по-бързо. Реши, че Дорис не знае какво говори.

Но Джеръми упорстваше:

— Хайде, признай! Знаеш, че съм прав.

Те стигнаха до входа, той отвори вратата и я задържа за нея. Възрастната жена на регистратурата ги изпрати с любопитен поглед. Лекси изчака да излязат и вратата да се затвори след тях, после се обърна към него:

— Хората не живеят в хотели. Те живеят в общество. Ето какво имаме тук. Общество. Хората се познават и се грижат един за друг. И децата могат да играят до тъмно, без да се страхуват от непознати.

Той вдигна ръце.

— Хей, не ме разбирай погрешно. Аз също обичам малките общества. Израснал съм в такова. Познавам по име всеки човек в него, защото всички живеят там от години. Можеш да ми вярваш, знам колко е важно да познаваш добре съседите си и колко е важно за родителите да знаят какво правят децата им и с кой играят. Така съм живял. Дори и след като излязох оттам, съседите не спират да се интересуват от мен. Исках да кажа, че в Ню Йорк също е важно в коя част на града живееш. Ти си живяла в моя квартал и аз знам, че там е пълно с млади хора, току-що започнали да градят кариера. Но иди в Парк Слоуп в Бруклин или в Астория в Куинс и ще видиш децата да се разхождат из парковете, да играят баскетбол и футбол, изобщо да правят същите неща като тукашните.

— Не вярвам, че някога си се замислял за тези неща — отстъпи тя, съжалила за избухването си в мига, когато срещна ясния му поглед. Той обаче не отстъпваше.

— Разбира се, че съм се замислял. И можеш да ми вярваш, че ако имах деца, нямаше да живея в Манхатън. Имам милион племенници и племеннички в този град, те живеят в тихи квартали с много деца и съседите се грижат за тях. В много отношения те напомнят за живота тук.

Тя не отговори, не знаеше дали да му вярва.

— Виж — погледна я той, — не искам да се караме. Според мен децата са щастливи, ако родителите им са до тях, независимо къде живеят. Не мисля, че малките градчета държат монопола върху нравствените ценности. И съм сигурен, че ако разровя по-надълбоко, ще открия и тук не едно и две семейства с проблеми. Децата са си деца, независимо къде живеят. — Той се усмихна като знак, че не се е обидил от думите й и не ги приема лично. — Боже, нямам представа как стигнахме до темата за децата. Обещавам отсега нататък да не споменавам повече за тях. Само се опитвах да ти обясня, че съм изненадан, дето си живяла на няколко пресечки от мен. — Той замълча за момент; после я погледна умолително: — Мир?

Тя се вгледа в него и въздъхна. Може би беше прав. Не, определено беше прав. И колкото и неприятно да й беше да си го признае, тя бе започнала този спор. Обърканите мисли често водеха до неразбирателство. Какво, по дяволите, искаше да докаже?

— Мир — съгласи се най-после. — Но при едно условие.

— Какво е то?

— Ти ще караш. Аз не съм с кола.

Той си отдъхна.

— Чакай, сега ще намеря ключовете.



Никой от тях не беше особено гладен. Лекси го поведе към малка бакалия и минути по-късно двамата излязоха оттам с кутия солени бисквити, пресни плодове, различни видове сирена и две бутилки ябълков сок.

В колата Лекси остави храната до краката си и попита:

— Искаш ли да видиш нещо конкретно?

— Да, Рикърс Хил. Има ли път до върха?

Тя кимна.

— Трудно е да се нарече път. Първоначално оттам са сваляли дървения материал, но сега се използва само от ловците на елени. Много е неравен… Не знам дали си готов да подложиш автомобила си на подобно изпитание.

— Не е проблем. Колата е под наем. Освен това вече свикнах на лошите пътища тук.

— Добре — кимна тя, — но после да не кажеш, че не съм те предупредила.

Разговорът замря. Те пресякоха реката по един малък мост до „Седар Крийк“ и напуснаха града. След известно време гората от двете им страни се сгъсти и над тях притъмня. Синьото на небето отстъпи пред сивите краски и напомни на Джеръми за зимните следобеди на север. Подплашено от шума на двигателя, ято скорци се вдигна над гъстите клони и полетя в пълен синхрон, сякаш птиците бяха завързани с канап една за друга.

Тишината изнерви Лекси и тя започна да му описва местността. Каза му, че имало някакъв проект за жилищен комплекс в този район, но така и не видял бял свят, запозна го с видовете дървета край пътя, посочи му и „Седар Крийк“. На едно място гората се разреждаше и гробището изплува между клоните като призрак. Отляво на пътя Рикърс Хил изглеждаше мрачен и негостоприемен на приглушената слънчева светлина.

През първия ден, когато дойде на гробището, Джеръми тръгна по този път и стигна някъде дотук, после обърна към града. След няколко минути тя го предупреди, че на следващата отбивка трябва да завие по пътя, който заобикаляше от задната страна на Рикърс Хил.

Лекси се наведе напред и се загледа през предното стъкло.

— Завоят е точно пред нас — каза в един момент. — Не е зле да намалиш.

Джеръми намали и хвърли бърз поглед към нея. Тя продължаваше да се взира в пътя. Между веждите й се бе появила дълбока бръчка.

— Ето… там — посочи тя напред.

Оказа се права. Наистина не приличаше на път. Имаше чакъл, но повърхността беше силно набраздена, като при входа към „Грийнлийв“, само че много повече. Щом напуснаха главния път, колата започна да подскача и да залита застрашително ту на едната, ту на другата страна. Джеръми намали скоростта.

— Тук ли са мислели да строят? — попита.

Тя кимна.

— Щатът купил мястото от една от най-големите дърводобивни компании — „Уейърхаузер“ ли беше, или „Джорджия-Пасифик“, не съм запомнила — когато съм била още дете. Това е част от историята на града ни. Но не са мислели за парк или нещо такова. Доколкото знам, са планирали да построят къмпинг, но са се отказали.

Боровете се сгъстиха още повече и затвориха небето над тях, но самият път започна да се подобрява, следвайки странна зигзагообразна крива нагоре чак до върха. Джеръми видя на няколко места пътеки между дърветата и предположи, че се използват по време на лов.

С изкачването към върха и небето отново запълни пространството над главите им. Растителността намаля рязко. Където я имаше, изглеждаше хилава и безжизнена, докато изчезна съвсем. Останаха дърветата, но повечето от тях бяха изпочупени или разполовени, здравите бяха не повече от една трета.

Постепенно наклонът намаля и с приближаването на върха пътят се изправи напълно. Лекси му даде знак да спре, те излязоха от колата и тръгнаха пеша. Въздухът тук беше доста по-студен, вятърът беше леден и пронизващ. Небето изглеждаше по-близко до тях, виждаше се ясно как облаците се извиват и къдрят в причудливи форми. Сега градът беше в краката им; плътно наредени един до друг, покривите на къщите очертаваха правите улици и една от тях водеше до „Седар Крийк“. Солената древна река отвъд града приличаше на разтопен метал. Джеръми съгледа моста и пилоните на живописните железопътни релси, издигащи се високо над града, докъдето стигаше само реещият се в облаците червеноопашат ястреб. Той успя да различи сградата на библиотеката, дори и мястото, където се намираше „Грийнлийв“, въпреки че бунгалата бяха скрити под гората.

— Гледката е невероятна — промълви той.

Лекси посочи към края на града. Докосна ръката му, за да привлече вниманието му.

— Виждаш ли онази малка къща в онзи край? Близо до езерото? Сега живея там. А малко по-встрани — посочи тя в другата посока — е домът на Дорис. Там съм отраснала. Като малка се взирах във върха и си представях, че ако се кача, ще мога да се видя как гледам насам.

Джеръми се усмихна и се загледа в разрошената й от вятъра коса.

— Когато пораснахме, с приятелите ми често идвахме тук и оставахме с часове. През лятото светлините на прозорците долу примигват от топлината като звезди. И светулките… през юни те са толкова много и ти се струва, че на небето има още един град. Всички знаят колко е красиво тук, но не идват често. Навремето то беше нашето тайно място, аз и приятелите ми си го бяхме присвоили.

Тя млъкна. Изведнъж се почувства странно напрегната, макар че нямаше представа откъде идваше тази нервност.

— Помня, че веднъж очаквахме силна буря. С приятелките ми накарахме едно момче да ни докара с камиона си дотук. Нали ги знаеш онези чудовища с големи гуми, готови да преминат през Гранд Каньон, ако се наложи? Всички се изсипахме тук да гледаме мълниите по небето. Изобщо не помислихме, че ще се окажем на най-високата точка в околността и това ни поставя в опасност. В началото всичко беше прекрасно. Понякога мълниите раздираха небето като с трион, друг път светлината се пръскаше като радар и ние започвахме да броим секундите до трясъка на гръмотевицата. Така определяхме къде е паднала мълнията. Но в следващия момент бурята се разрази. Вятърът задуха толкова свирепо, че камионът започна да се клати, а дъждът не ни позволи да видим нищо повече. После мълниите започнаха да атакуват дърветата около нас. От небето полетяха гигантски светещи стрели и се забиваха толкова близо, че земята затрепери. Върховете на боровете избухваха в искри.

Докато говореше, Джеръми не сваляше поглед от нея. За пръв път, откакто се бяха запознали, тя говореше за себе си и той се опита да си представи какъв е бил животът й досега. Каква е била в гимназията? От популярните момичета или зубрачка, прекарвала обедната си почивка в библиотеката? Това беше детинско — кой се интересуваше от гимназията? — но докато я слушаше, потънала в спомени, някак си не можеше да определи що за личност стоеше пред него.