Никълъс Спаркс - Светлинка в нощта

Джеръми прекара останалата част от сутринта наведен над купчината книги и статиите за двете проучвания, които му донесе Лекси. Първата, писана през 1958 година от един професор по фолклор от университета в Северна Каролина и публикувана в „Джърнъл ъф дъ Саут“, даваше отговор на пресъздадената от А. Дж. Морисън легенда в книгата му. Статията цитираше няколко реда от разказа на Морисън и предлагаше версията на професора, базирана на едноседмичния му престой в гробището на Бун Крийк. Той бе видял светлините в четири от седемте нощи, прекарани там. Очевидно бе положил усилия да намери причината, защото изброяваше съвестно всички къщи в околността (в радиус от километър и половина имаше осемнайсет къщи и изненадващо за Джеръми, нито една на Рикърс Хил) и отбелязваше броя на преминаващите коли по време на онези две минути от появата на светлините до изчезването им. В два от четирите случая времето между две преминаващи коли беше по-малко от минута. Но в други два случая не бе минала нито една кола и това отхвърляше напълно версията, че танцуващите „призраци“ може да са отражение на автомобилни фарове.

Втората статия съдържаше малко повече информация. Публикувана през 1969 в „Костал Каролина“ — малко списание, фалирало през осемдесетте години — статията потвърждаваше, че гробището потъва, и описваше причинените от него разрушения. Авторът също споменаваше легендата и близостта на Рикърс Хил и понеже не бе успял да види светлините (посещението му било през летните месеци), се облягаше на голям брой разкази на очевидци и предлагаше няколко възможни версии, с всяка от които Джеръми вече беше запознат.

Първата версия бе свързана с гниенето на растенията, които понякога избухваха в пламъци и изпускаха газ, познат като блатен. Джеръми не изключваше напълно тази идея, но тя беше малко вероятна, защото светлините се появяваха в студено и мъгливо време. Другата теория беше за така наречените „земетръсни светкавици“ — електрични заряди, причинени от местенето и триенето на скалните маси дълбоко в кората на земната повърхност. Теорията за фаровете на автомобилите също се споменаваше, както и идеята за отразена звездна светлина или фосфоресциращи газове, причинени от някои гъби или от гниещо дърво. Новото беше споменаването на водораслите като източник на фосфоресцентна светлина. Авторът не бе пропуснал да каже няколко думи и за ефекта „нова земя“ — светлинни лъчи, получени от наслагването на два или повече въздушни слоеве с различна температура. Като последна възможност се споменаваше и огънят на Свети Елмо, създаден от силно електрическо напрежение около високи обекти с остри върхове, появяващ се най-често по време на гръмотевична буря.

С други думи, авторът признаваше, че може да е всичко.

Въпреки липсата на ясно становище статията помогна на Джеръми да подреди собствените си мисли. По негово мнение светлините със сигурност бяха свързани с географията на района. Хълмът зад гробището изглеждаше най-високата точка в околността, а потъващото гробище правеше мъглата там по-гъста и кондензирана. Всичко говореше за пречупване или отражение на светлината.

Оставаше само да открие източника. Затова трябваше да разбере кога светлините са забелязани за пръв път. Не приблизително време, а конкретна дата, за да може да проследи какво се бе случило в градчето през този ден. Ако по същото време бе настъпила някаква драматична промяна — нов строителен обект, нов завод, изобщо нещо около тези светлини — имаше голяма вероятност тази промяна да е причината за местната мистерия. Прогнозата за времето не му даде големи надежди, но щеше да е добре, ако успееше да види тези светлини. Задачата му със сигурност щеше да се улесни. Ако се явяха например в полунощ, и нямаше преминаващи автомобили, можеше да обходи района, да види дали на някой от прозорците не е поставен източник на светлина, да огледа близкия участък от магистралата, дори и движението по реката. Подозираше, че лодките също може да са възможен източник, стига да са достатъчно големи.

Той прерови за втори път книгите пред себе си, записа си различни дати за промени в града, особено нещо, случило се около гробището в началото на деветнайсети век.

Времето минаваше и списъкът му нарастваше с всеки изминал час. Джеръми научи, че в първите години на века — от 1907 до 1914, в северната част на града са построени много къщи. Малкото пристанище било разширено през 1910, второто разширение е било през 1916, а през 1922 имало и трето. Като се прибавеха откритите каменни кариери и мината за фосфор, разкопките наистина били големи. Железопътната линия била прокарана през 1898 и разклоненията до различни части на окръга продължили да се строят до 1912. Подпорите за моста над реката били готови през 1904, а от 1908 до 1915 година били построени три големи фабрики: текстилна, фабрика за производство на хартия и друга за производство на фосфор. От трите единствено фабриката за хартия продължаваше да работи. Текстилната била затворена преди четири години, а мината за фосфор — през 1987. Това елиминираше и двете предприятия като възможни източници на светлина.

Той провери отново датите, убеди се, че са точни, и подреди купчината с книги, за да може Лекси да я разнесе по рафтовете. После се облегна назад, протегна схванатите си крайници и хвърли поглед към часовника. Вече наближаваше обяд. Няколко ползотворни часа, си каза и погледна към отворената врата зад гърба си.

Лекси не дойде да го провери нито веднъж. Той я очакваше и нейната непредвидимост му допадна. Съжали, че тя не живееше в неговия град или поне наблизо. Щеше да е интересно да види докъде можеха да стигнат нещата между тях.

Лекси се показа на вратата след няколко минути.

— Здравей — усмихна му се тя. — Как върви?

— Много добре — увери я Джеръми. — Благодаря.

Тя облече якето си.

— Виж, мисля да отида да си взема нещо за обяд. Искаш ли да ти донеса нещо?

— До „Хърбс“ ли отиваш?

— Не. Ако на закуска ти се е видяло шумно, опитай се да влезеш на обяд. Но мога да ти взема нещо за вкъщи на връщане.

Колебанието му продължи по-малко от миг.

— Може ли да дойда с теб? Имам нужда да се пораздвижа. Цяла сутрин не съм мърдал от мястото си, а и ще ми е от полза да видя къде другаде може човек да хапне. Освен това се надявам да те придумам да ме разведеш наоколо — каза и замълча за момент. После добави несигурно: — Ако това не те затруднява, разбира се.

Тя отвори уста да откаже, но чу в главата си думите на Дорис и се обърка. Да се съгласи ли или не? Въпреки своето убеждение — благодаря ти за това, Дорис — се чу да казва:

— Добре. Но имам на разположение не повече от час. После трябва да се върна, така че не знам доколко ще мога да ти бъда от полза.

Отговорът й го изненада не по-малко от самата нея, той скочи от стола и тръгна към вратата.

— Колкото и да е кратко, все ще ми е от полза. Ще запълни белите петна. Знаеш ли, интересно ми е да разбера какво правят хората на такова място, когато не работят.

— Под „такова място“ имаш предвид „малко и забутано градче“, нали?

— Не съм казал, че е забутано. Това са твои думи.

— Да, но са мислите ти. Аз обичам града си.

— Сигурен съм в това — съгласи се той. — Защо иначе ще живееш тук?

— На първо място, защото няма нищо общо с Ню Йорк.

— Била ли си там?

— Някога живеех в Манхатън. На Западна шейсет и девета.

Джеръми се закова на стъпалото и за малко не полетя надолу.

— Това е на няколко пресечки от моето жилище.

Тя се усмихна.

— Светът е малък.

Той тръгна бързо по стълбата, не искаше да изостава от нея.

— Шегуваш се, нали?

— Не — отвърна тя. — Живях там с приятеля си близо година. Той работеше за „Морган Стенли“, а аз стажувах в Градската библиотека.

— Не мога да повярвам…

— Какво не можеш да повярваш? Че съм живяла в Ню Йорк и съм го напуснала? Че съм живяла близо до теб? Или че съм живяла с приятел?

— Нито едно — отвърна той. — Или всичко… Не знам.

Трудно му беше да приеме факта, че библиотекарката от малкото градче е живяла в неговия квартал.

Тя забеляза объркването му и се засмя.

— Всички сте едни и същи.

— Кои?

— Хората от големите градове. Живеете там с мисълта, че в целия свят няма по-велико място от Ню Йорк и че нито един друг град не може да ви предложи подобно нещо.

— Права си — призна Джеръми. — Но това е само защото останалият свят бледнее пред Ню Йорк.

Тя му хвърли поглед, в който се четеше ясно: „Това, което си мисля, че казваш, ли имаш предвид?“.

Той вдигна невинно рамене.

— Искам да кажа… Хайде де, не можеш да сравниш „Грийнлийв Котиджис“ с „Четирите сезона“ на Плаза, нали? Дори и ти трябва да си го забелязала.