Лекси погледна през прозореца в същия миг, когато Джеръми Марш зави към паркинга на библиотеката.

Джеръми Марш. Той продължаваше да се прокрадва в мислите й, независимо от усилията й да се съсредоточи в работата си. И виж го сега! Нарочно е облякъл по-обикновени дрехи, за да се слее с местните хора. И май успяваше.

Но стига вече. Тя трябваше да работи.

Лекси се огледа. Книгите бяха навсякъде, заели всички хоризонтални и вертикални свободни повърхности в кабинета й. Освен тях всичко друго беше съвсем обикновено. Стените бяха заети от прости рафтове. Имаше сив метален шкаф, столът и бюрото също не се отличаваха с друго, освен с функционалност. Изобщо нямаше много декоративни елементи, предимно поради липса на място. Документите бяха натрупани на купчини по ъглите, под прозореца и на резервния стол в другия край на стаята. На бюрото пред нея също имаше голям куп с всичко, което според нея не търпеше отлагане.

Работата наистина беше спешна. Бюджетът й щеше да се гласува в края на месеца и преди да направи отчета си, се налагаше да прегледа каталозите на редица издателства. Освен това трябваше да определи организатор на официалния обяд на „Приятелите на книгата“ през април и да подготви всичко за Обиколката на историческите места в града, част от която беше и нейната библиотека, защото сградата беше исторически дом. Нямаше време дори да диша. Тя разполагаше с двама служители на пълен работен ден, но отдавна бе разбрала, че е по-добре да си върши работата сама. Служителите вършеха чудесна работа — препоръчваха на читателите най-новите издания и помагаха на учениците да намерят търсената литература, но последния път, когато остави една от тях да избере какво да поръчат, се оказа с шест различни книги за орхидеи, защото те били любимите цветя на служителката. Тази сутрин Лекси бе седнала пред компютъра още от рано в опит да организира графика си за седмицата, но не бе стигнала доникъде. Колкото и усилия да хвърляше, мислите й продължаваха да се връщат към Джеръми Марш. Не искаше да мисли за него, но казаното от Дорис бе събудило любопитството й.

„Той не е такъв, за какъвто го мислиш.“



Какво трябваше да означава това? Миналата вечер тя се опита да притисне Дорис, но баба й заговори за друго и повече не спомена за Джеръми Марш, нито за личния живот на внучката си. Двете смениха рязко темата: какво става в работата, какво правят този и онзи, как ще мине Обиколката на историческите забележителности през този уикенд. Дорис беше председател на Историческото дружество и Обиколката беше едно от големите събития за тази година. Въпреки че не изискваше кой знае каква организация, нямаше как да не се вълнува. Всяка година, освен четирите църкви и библиотеката избираха едни и същи къщи. Докато баба й разсъждаваше на глас, Лекси продължи да мисли върху думите й: „Той не е такъв, за какъвто го мислиш“.

Какъв можеше да е? Мъж от големия град. Без съмнение женкар. Търсещ малко забавление. И щом се върнеше у дома, щеше да започне да бълва небивалици за града й. Журналист, решен да открие някаква сензация, каквато и да е, дори и статията му да нарани хората тук.

Защо се вълнуваше толкова? Той беше в града само за няколко дни, после щеше да си замине и всичко щеше да си върне обичайния ход. Слава богу!

Клюките и разговорите от тази сутрин вече бяха стигнали до нея. Преди работа се бе отбила до хлебарницата да си купи кифла и чу две жени да си говорят за него. Как щял да направи града им известен, как бизнесът щял да потръгне. Щом я видяха, я засипаха с въпроси и предположения ще разбули ли мистерията около онези светлини.

Някои хора наистина мислеха, че причината за тях е в духовете. Но други се смееха на това. Например кметът.

Джъркин. Той си имаше друго обяснение, но приемаше разследването на Джеръми като своего рода облог. Ако господин Марш не успее да открие причината за светлините в гробището, това щеше да е добре за икономиката на града, ето на какво залагаше Джъркин. Защото знаеше нещо, което другите не знаеха.

Хората изучаваха светлините от години. Не бяха само студентите от „Дюк“ и местните историци, достигнали до едно съвсем приемливо според Лекси обяснение. Преди това още две научни експедиции се бяха опитали да повдигнат завесата на загадката, но без успех. Кметът Джъркин бе поканил студентите да посетят гробището с надеждата, че и те няма да открият нищо. И естествено, движението на туристи се засили.

Тя си помисли, че можеше да спомене за това вчера пред господин Марш. Но той не я попита и тя, прекалено заета да отбива опитите му за сближаване и да му показва, че не се интересува от него, си замълча. Той се бе опитал да й завърти главата… Добре де, той наистина притежаваше чар, но това не можеше да промени твърдото й решение да не допусне емоциите да вземат връх над разума й. И си отдъхна, когато той най-после си тръгна.

После Дорис направи онази глупава забележка, която означаваше, че Лекси трябва да се опита да го опознае по-добре. Баба й не казваше нищо, преди да е напълно сигурна в думите си. Значи наистина бе видяла нещо специално у Джеръми. Това не можеше да не възбуди любопитството й.

Понякога Лекси мразеше тези предчувствия на възрастната жена. Но нямаше намерение да им се поддаде. Веднъж се бе опарила от един такъв „гостуващ“ красавец и нямаше намерение да пада в капана за втори път. Ала дълбоко в себе си трябваше да си признае, че появата на този мъж я изкара от равновесие.

Поскърцването на вратата на кабинета я извади от мислите й. Джеръми подаде глава и се усмихна.

— Добро утро. Видях, че свети и…

— Здравейте — кимна любезно Лекси. — Опитвам се да наваксам с работата.

Той свали якето си и го вдигна пред себе си.

— Има ли къде да го закача? В онази стая няма място.

— Дайте, аз ще го прибера. Зад вратата има закачалки.

Той влезе в кабинета, подаде й якето и тя го окачи до своето. Джеръми се огледа.

— Значи тук е командният пулт. И всичко се решава на това бюро?

— Да — кимна тя. — Стаята не е голяма, но е достатъчна да си върша работата.

— Впечатлен съм от вашата система за съхранение на документи — посочи той към натрупаните върху бюрото купчини. — Аз използвам същата вкъщи.

Тя не можа да сдържи усмивката си. Джеръми се приближи към прозореца и погледна навън.

— Чудесна гледка. Виждате ясно цялото пространство до другата къща. И паркинга също.

— Тази сутрин май сте в настроение.

— Как да не съм? Спах в леденостудена стая, пълна с мъртви животни. Всъщност „спах“ е силна дума. Цяла нощ се вслушвах в странните звуци, долитащи от гората.

— Хареса ли ви „Грийнлийв“? Чувала съм, че всичко било в стил рустика?

— Бих обидил този стил, ако кажа, че е. А после и закуската. Половината град се бе събрал в „Хърбс“.

— Закусвали сте в „Хърбс“?

— Да — кимна Джеръми. — Но вие не.

— Така е. Прекалено много хора се хранят там. Предпочитам началото на деня ми да е малко по-тихо.

— Трябваше да ме предупредите.

Тя се усмихна.

— Трябваше да ме попитате.

Той се засмя. Тя го подкани с ръка да я последва и тръгна към отдела за редки издания.

Вървяха един до друг и Лекси усети, че въпреки трудната нощ той беше в добро настроение. Но това не беше достатъчно да я отпусне и да я накара да му се довери.

— Случайно да познавате заместник-шериф Хупър? — неочаквано попита той.

Тя го погледна изненадано.

— Родни ли?

— Мисля, че така се казваше. Не знам защо, но като че ли е притеснен от присъствието ми тук.

— О, Родни е безобиден.

— Не изглеждаше така.

Лекси сви рамене.

— Сигурно е чул, че сте били в библиотеката. Опитва се да ме предпази от непознати и натрапници. Приятели сме от години.

— Ще кажете ли добра дума за мен?

— Бих могла.

Той вдигна вежди в очакване на поредната духовита забележка и остана приятно изненадан, когато Лекси премълча.

— Благодаря — каза мило.

— Няма защо. Само не правете нищо, което би ме накарало да размисля.

Те продължиха към огряната от утринната светлина вътрешност на отдела за редки издания.

— Мислех си за вашия проект. Трябва да знаете още нещо, свързано с него — каза тя.

— Слушам ви.

Лекси му разказа за предишните две проучвания на гробището и добави:

— Дайте ми две минути и ще изровя информацията за тях.

— Много ще съм ви благодарен — отвърна той. — Но защо не споменахте за тях вчера?

Тя се усмихна, но не отговори.

— Чакайте да позная — каза той и уж се замисли. — Защото не попитах?

— Аз съм само библиотекарка, не мога да чета мисли.

— Като баба ви? О, чакайте, тя пък беше само гадателка.

— Тя наистина е гадателка. И може да познава пола на бебетата, преди да се родят.

— И аз така чух — отвърна той.

Очите й блеснаха.

— Истина е, Джеръми. Вярвате или не, тя наистина може да прави такива неща.