— Да, ако обичаш.

Тя остави една чаша и я напълни до самия ръб.

— Предлагам ти да опиташ сутрешния ни специалитет. Хората тук си умират за него.

— Какъв е този специалитет?

— Омлет „Каролина“.

— Давай — каза той. Нямаше представа какво можеше да има в този омлет „Каролина“, но стомахът му се бунтуваше и бързо го придума, че сигурно ще е вкусно.

— Искаш ли захар и бисквитка? — попита го Рейчъл.

— Защо не? — съгласи се той.

— Връщам се след минутка.

Джеръми се зае с кафето си и прегледа набързо вчерашния вестник. Всичките четири страници, включително и статията на първата страница, бяха посветени на госпожица Джуди Робъртс, току-що отпразнувала своя стотен рожден ден, важно събитие, до което достига 1,1 процента от населението. Освен статията имаше и снимка на персонала в старческия дом с торта, украсена само с една свещичка, нареден до леглото на госпожа Робъртс.

Той се загледа през прозореца. Защо си губеше времето с местния вестник. Близо до масата имаше машина за вестници. Видя „Ю Ес Ей Тудей“ и вече бъркаше в джоба за монети, когато един униформен мъж седна на стола срещу него.

Мъжът изглеждаше ядосан и в отлична физическа форма. Бицепсите изпъваха ризата му до пръсване и на лицето си имаше слънчеви очила с огледални стъкла, излезли от мода преди… около двайсет години, пресметна наум Джеръми, когато телевизиите завъртяха сериала „Калифорнийски патрул“. Ръката му почиваше върху кобура на пистолета. В устата си имаше клечка за зъби, която местеше непрекъснато от единия й ъгъл към другия и обратно. Той мълчеше, просто гледаше, оставяйки на Джеръми достатъчно време да огледа отражението си в огледалните стъкла.

Беше малко плашещ, трябваше да се признае.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Джеръми.

Клечката за зъби се премести в другия ъгъл. Джеръми затвори вестника и се запита какво става, по дяволите.

— Джеръми Марш? — проговори най-после униформеният.

— Да?

— Така си и мислех.

Джеръми забеляза лъскава значка с изписано на нея име точно над малкото джобче на ризата на мъжа. Още една табелка с име.

— Вие трябва да сте шериф Хупър?

— Заместник-шериф — поправи го мъжът.

— Извинете — кимна Джеръми. — Да не би да съм направил някакво нарушение, заместник-шериф?

— Не знам — провлече Хупър. — Вие ще кажете.

— Поне аз не знам за такова.

Заместник-шерифът отново раздвижи клечката из устата си.

— Колко време мислите да останете в града?

— Не повече от седмица. Дойдох да напиша…

— Знам защо сте дошли — прекъсна го Хупър. — Просто исках да проверя лично нещата. Държа да проверявам мотаещи се наоколо непознати.

Той наблегна на думата „непознати“ и на Джеръми му се стори, че го възприемат като някакъв престъпник. Искаше да каже нещо духовито, но не знаеше дали остроумието му няма да възбуди по-силна неприязън у човека отсреща, затова потърси помощ в познатото:

— Аха.

— Чух, че ви харесва да седите в библиотеката.

— Ами… мисля, че…

— М-хм? — прекъсна го отново заместник-шерифът.

Джеръми вдигна чашата и отпи глътка кафе, осигурявайки си малко време.

— Съжалявам, заместник-шериф Хупър, но не разбирам какъв е проблемът — каза накрая.

— М-хм — повтори Хупър.

— Не се заяждай с нашия гост, Родни — провикна се кметът от масата си. — Той е специален човек. Воден е от интереса си към нашия фолклор.

Хупър не помръдна, нито отмести тежкия си поглед от Джеръми. Незнайно защо, изглеждаше ядосан.

— Просто проверявам нещата, кмете — повтори.

— Остави човекът да се нахрани на спокойствие — скара му се кметът и махна с ръка към Джеръми. — Ела при нас, Джеръми. Искам да те запозная с тези хора.

Джеръми стана от масата и тръгна към Джъркин, оставяйки намръщения Хупър.

Джъркин изчака той да се приближи и го представи на другите двама мъже. Единият беше възрастен съсухрен човек, финансов експерт, както се разбра, а другият — най-уважаваният лекар в местната клиника. И двамата го измериха с поглед, подобен на онзи на заместник-шериф Хупър — резервирано и преценяващо. Междувременно кметът не спираше да обяснява колко се радват всички, че той е решил да посети техния прекрасен град. Привеждайки се към другите двама, той сниши глас:

— Знаете ли, че може да ни дадат по телевизията? В „Най-гледаното време“.

— Наистина ли? — вдигна вежди финансовия експерт.

Джеръми си каза, че експертът може без проблеми да изиграе ролята на ходещ скелет. За пореден път се опита да обясни:

— Казах на господин кмета, че…

Джъркин го потупа по гърба и побърза да го прекъсне:

— Колко вълнуващо! Да се окажем в едно от най-престижните телевизионни предавания.

Другите закимаха със сериозни лица.

— И като стана дума за града — добави неочаквано той, — бих искал тази вечер да те поканя на скромна вечеря с няколко близки приятели. Нищо специално, разбира се, но понеже ще бъдеш няколко дни сред нас, бих искал да ти представя някои от нашите най-изтъкнати съграждани.

Джеръми вдигна ръка.

— Няма нужда да се притеснявате…

— Моля те — отново го прекъсна кметът. — Това е най-малкото, което мога да направя за теб. Някои от поканените довечера са виждали тези духове. Тъкмо ще имаш възможност да чуеш разказите за преживяванията им. Само внимавай техните разкази да не ти докарат кошмари.

Той млъкна и вдигна вежди. Експертът и лекарят замръзнаха в очакване. Джеръми се поколеба и това беше достатъчно за Джъркин да заключи:

— Да кажем, към седем часа?

— Да… може би. Предполагам, че седем е добре — съгласи се Джеръми. — Къде ще бъде вечерята?

— Ще изпратя да те уведомят малко по-късно. Предполагам, че ще прекараш сутринта в библиотеката, нали?

— Вероятно да.

— Да разбирам ли, че вече си се запознал и с нашата библиотекарка, госпожица Лекси? — вдигна вежди кметът.

— Да, наистина, запознах се.

— Тя е доста впечатляващо момиче, нали?

В думите му се прокрадна намек за други възможности и разговорът заприлича на споделяне на тайни между гимназисти в тоалетната на училището.

— Нейната помощ е от голяма полза за моето проучване — отвърна Джеръми.

Експертът и лекарят се усмихнаха, но преди разговорът да продължи, Рейчъл се появи и застана до него, доста по-близо от допустимото. Потупа го по рамото и размаха чинията в ръката си.

— Хайде, скъпи. Закуската ти е готова.

Джеръми погледна към кмета.

— Ама, разбира се — откликна той и махна с ръка.

Джеръми тръгна след Рейчъл, която вече вървеше към масата му. За негов късмет Хупър си бе тръгнал и той се отпусна доволно на стола. Рейчъл сложи чинията със закуската пред него.

— Да ти е сладко, скъпи. Казах им в кухнята да се постараят, защото ще хранят гост от Ню Йорк. Ах, обожавам този град!

— Била ли си там?

— Не. Но винаги съм искала да отида. Изглежда толкова… бляскаво. И вълнуващо.

— Трябва да отидеш, Рейчъл. Няма друг такъв град в целия свят.

Тя му се усмихна и го погледна кокетно.

— Защо, господин Марш… Това покана ли е?

Джеръми зяпна от изненада.

Тя сякаш не забеляза реакцията му.

— Хей, просто искам да ти помогна — изкикоти се. — Чух, че ще ходиш да гледаш светлините. Ще ми е приятно да ти покажа гробището през нощта. Обикновено свършвам работа към три. Само кажи и идвам с теб.

— Ще го имам предвид — измърмори той.

През следващите двайсетина минути, докато се хранеше, Рейчъл дойде поне десетина пъти, доливайки в чашата му кафе и всеки път му се усмихваше широко.



След двайсетина минути той тръгна към колата, възстановявайки се от онова, което трябваше да бъде само една приятна закуска.

Заместник-шериф Хупър. Кметът Джъркин. Тъли. Рейчъл. Джед.

В малкия американски град човек явно не можеше да мине само с една закуска. За обяд щеше да намери друго място за хранене или да мине само с чаша кафе. Не си заслужаваше да тича до „Хърбс“, въпреки че храната беше чудесна. Далеч по-добра отколкото предполагаше. Както бе казала вчера Дорис, всичко беше съвсем прясно, сякаш зеленчуците бяха откъснати тази сутрин от градината.

Въпреки това утре щеше да потърси друго кафене. Нямаше да е бензиностанцията на Тъли, ако там изобщо имаше кафе. Не желаеше да си губи времето в празни приказки, когато имаше толкова работа.

Джеръми спря на стъпалото, удивен от себе си. „Боже мой, вече започнах да мисля като местен!“ Той поклати глава, извади ключовете от джоба и продължи към колата. Поне бе приключил със закуската. Погледна часовника си: наближаваше девет. Тъкмо навреме.