Никълъс Спаркс - Светлинка в нощта

Той беше последната й сериозна връзка. След него имаше два други флирта за по шест месеца, но не съжаляваше за нито един от тях, дори не се сещаше вече. Единият беше с местен лекар, другият — с адвокат, и двамата й бяха предложили брак, но тя не бе усетила онази тръпка или каквото там човек трябва да усети, за да разбере, че няма смисъл да търси повече. След това срещите й с мъже станаха все по-редки и безперспективни, ако не се брои Родни Хупър, заместникът на шерифа в града. Двамата бяха излизали десетина пъти, на месец по веднъж, отиваха заедно на всички събития в града, където се налагаше човек да се появи с кавалер. И Родни като нея бе роден и израсъл тук, и в детските си години двамата обичаха да се люлеят заедно на люлката зад епископалната църква. Той копнееше по нея още оттогава и много пъти я бе молил да излязат на едно питие в таверната „Лукилу“. Лекси се съгласяваше понякога, дори се питаше дали да не приеме предложението му за сериозна връзка, но Родни… се вълнуваше прекалено много от лов, риболов и вдигане на тежести и нямаше интерес нито към книгите, нито към ставащото по света. Той беше добър човек и тя беше сигурна, че ще е добър съпруг, но не беше за нея.

Така че къде я водеше всичко това?

Тук, при Дорис, три пъти в седмицата, помисли си в очакване на неизбежните въпроси за любовния й живот.

— Кажи ми какво мислиш за него? — запита я директно баба й.

Лекси не можа да сдържи усмивката си.

— За кого? — попита и я погледна невинно.

— За Джеръми Марш, за кого другиго мислиш, че ще те питам?

— И аз не знам за кого. Затова те попитах.

— Стига си го увъртала. Разбрах, че е прекарал няколко часа в библиотеката.

Лекси сви рамене.

— Изглежда симпатичен. Помогнах му да намери няколко книги за начало на проучването си, нищо друго.

— Не говорихте ли?

— Разбира се, че говорихме. Както казах, той прекара доста време в библиотеката.

Дорис изчака внучката си да каже нещо повече, но това не се случи и тя въздъхна.

— На мен ми харесва — подхвана отново. — Истински джентълмен.

— О, да — съгласи се Лекси. — Истински джентълмен.

— Казваш го, сякаш не си съгласна с мен.

— Какво друго искаш да ти кажа?

— Ами, например, дали е бил очарован от твоята светла личност?

— Какво значение има това, бабо? Той е в града само за няколко дни.

— Разказвала ли съм ти как се запознахме с дядо ти?

— Много пъти — отвърна Лекси.

Помнеше добре цялата история. Двамата се запознали във влака за Балтимор. Той бил от Грифтън и отивал на интервю за работа, но така и не стигнал за Балтимор, защото избрал да я последва в Бун Крийк.

— Тогава знаеш, че можеш да срещнеш любовта по всяко време, дори когато най-малко очакваш.

— Винаги го казваш.

— Само защото ми се струва, че е добре да го чуваш от време на време.

Лекси занесе купата със салатата на масата.

— Не ме мисли. Аз съм щастлива и така. Обичам си работата, имам добри приятели и достатъчно време за четене, джогинг и любими за правене неща.

— Не забравяй и мен в тези любими неща.

— Разбира се — кимна Лекси. — Мога ли да те забравя?

Дорис се изкиска и се върна към тенджерата със зеленчуците. За миг в кухнята настъпи тишина и Лекси си отдъхна. Този път баба й не я притисна прекалено. Реши, че всичко е приключило и вечерята ще бъде приятна.

— Ако питаш мен, той е истински красавец — обади се Дорис.

Лекси си замълча. Взе две чинии и приборите и тръгна към масата. Дали нямаше да е добре да се направи на глуха?

— И за твое сведение той е много по-интересен, отколкото си представяш — продължи баба й. — Не е такъв, за какъвто го мислиш.

Лекси бе чувала този тон много пъти, затова се замисли. Беше го чула, когато в гимназията една вечер поиска да излезе с нова компания; чу го и след няколко години, когато реши да отиде на екскурзия до Маями. Тогава баба й използва същия тон и я разубеди. В първия случай приятелите, с които искаше да излезе, катастрофираха; във втория, градът бе обхванат от размирици и в хотела, в който бяха планирали да отседнат, бе нахлула тълпа от разбеснели се протестанти.

Тя знаеше, че Дорис има дарбата да предусеща нещата. Не толкова, колкото нейната майка, но въпреки това имаше нюх за нещата.

Без да има и най-малка представа, че телефоните в града пушат, понеже всички обсъждаха появата му тук, Джеръми лежеше под завивките и гледаше местните новини, докато чакаше прогнозата за времето, ядосан, че не послуша вътрешния си инстинкт да потърси друг хотел. Тогава нямаше да му се налага да гледа препарираните животни на Джед, от които го побиваха тръпки.

Човекът явно имаше много свободно време. И много куршуми. Или сачми. А може би използваше предната част на пикапа си или друго, кой знае какво, но бе успял да убие сума животни. В стаята му имаше дванайсет от тях. Щеше да му се наложи да прекара следващите няколко дни в компанията на представителите на цялата фауна на Северна Каролина, същите като в офиса, само че без мечката. Но не се съмняваше, че ако Джед разполагаше с втора мечка, щеше да му я пише на сметката като екстра.

Стаята не беше лоша, стига да не искаш бърза връзка с интернет, топлина, рум сървис, цифрова телевизия или телефон с бутони. Джеръми не беше виждал телефон с шайба от… колко? Десет години? Дори и майка му живееше по-модерно от тези тук.

Но не и Джед. Добрият стар Джед имаше собствено мнение по въпроса какво е важно в една стая за гости.

Ако имаше нещо хубаво тук, то без съмнение беше прекрасната покрита веранда отзад. Джеръми имаше намерение да прекара вечерта там, но си спомни за змиите и се отказа. Джъркин бе споменал за някакво недоразумение, свързано с тях. За какво ставаше дума? Думата „недоразумение“ не му хареса. Трябваше да поиска подробности, трябваше да попита къде може да намери дърва за камината. В стаята беше като в хладилник, но подозираше, че ако се опита да се свърже с рецепцията по телефона, Джед нямаше да му отговори. И може би така беше по-добре, защото този човек определено го плашеше.

Най-после на екрана се появи метеорологът. Джеръми изскочи изпод завивката, увеличи звука и после бързо потъна обратно в леговището си.

Поредната реклама прекъсна прогнозата за времето. Да му се не види!

Джеръми имаше намерение през нощта да отиде на гробището и искаше да разбере ще има ли тази вечер мъгла. Ако нямаше, щеше да се наспи. Денят беше дълъг, започнат в съвременния свят, той го върна петдесет години назад, а сега щеше да завърши в ледената пустиня. Такива неща не му се случваха всеки ден и всъщност бяха доста уморителни.

И като капак на всичко тази Лекси. Лекси с не знам каква си фамилия. Мистериозната Лекси. Лекси, която флиртуваше, после му обръщаше гръб и пак флиртуваше.

Беше флиртувала с него, нали? Защо иначе ще завършва всяко изречение с „господин Марш“? Защо ще се перчи, че го е преценила с един поглед? И онзи коментар, че идвал от погребение? Определено флиртуваше.

Или не?

Метеорологът се появи отново. Изглеждаше съвсем млад, сякаш току-що излязъл от колежа. Надали беше на повече от двайсет и три, най-много и четири, и това сигурно беше първата му работа. Преливаше от ентусиазъм, въпреки че се опитваше да го прикрива зад маската на професионалист. Но му се стори компетентен. Не се препъваше в думите и когато свърши, Джеръми разбра, че няма смисъл да напуска стаята. Очакваше се ясна нощ и в прогнозата си за утре момчето също не спомена за мъгла.

„Да му се не види!“ — помисли си Джеръми.